Марлена Юрукова: "Алеко - жизнерадостната сила на България"
24.05.2020
Жизнерадостната сила събужда, обновява и възражда живота както пролетта - природата. Народите имат своите обновители, своите жизнерадостни сили. Френският народ, който за Алеко е най- симпатичен, има своя Жан Жак Русо („Назад към природата”, „Човечността точно като чист поток и благодатна вода оплодотворява низините.”), американският народ има своя Хенри Дейвид Торо („Сватбата на душата с природата оплодотворява разума и създава фантазията”), а българският народ има своя Алеко Константинов.
На поканата от 22.02.1895 г. за възлизане на Черни връх и съставяне на клуб на българските туристи писателят знае как ще му отговорят жизнерадостните сили сред сънародниците му:
„— Браво! — ще извикат всички жизнерадостни сили на българската столица, всички тия, които са умели да се ползуват най-добре от свободното си време и са търсили душевен покой и чисто наслаждение в дивата прелест и поражающето величие на нашата чудна природа.“
Но „разкисналите и преждевременно сбабените вечни посетители на кафенетата и академиите” ще отвърнат: „Луди хора!”, а „някои велемудри държавници и политици” ще рекат : „Глупости!”.
Алеко кани българите сред природата на чист въздух, бистра вода, покой и тишина, приканва ги да напуснат „жаждата за злато, жаждата за власт, суетното стремление за първенство, меките постелки, димните кафенета”, подканя ги да се излекуват от „мамонтовата епидемия” за съставяне на акционерни дружества и от „гешефтарската страст” за спекула с акции. Не в тези страсти се крие щастието. Печелене на пари, алчност, кариеризъм, скъперничество - тези страсти са обхванали българския народ. Но това са пороци, които не съзиждат, а рушат живота, преди всичко - живота на погълнатия от тях.
От всички пороци Алеко най-много мрази скъперничеството - така казва в анкетата. А най-почтената добродетел за него е „любовта като сърдечна доброта”. Още Цицерон е обърнал внимание на хората, че добротата се поражда от връзката с природата. Алеко знае това. Знаел е, че нито науката, нито дори изкуството ще направят хората душевно по-богати, a само природата може да стори това. Знаел е това и френският му съмишленик Жан Жак Русо, който над век по-рано призовава хората с „Назад към природата”. Знаел е това и Х.Д.Торо (починал една година преди да се роди Алеко), той пише до Емерсон:
„Мисли за живота ни сред природата - всеки ден да си в контакт с нея - със скалите, дърветата, вятъра по бузите. С твърдата земя! Истинският свят! Здравият разум! Допирай се до нея! Допирай се! Кои сме ние? Къде сме ние?”
И на друго място сам си отговаря: „Ние започваме да откриваме къде сме и че природата е едно цяло и непрекъснато навсякъде.”
За Торо „разходката в ранното утро е благословия за целия ден”.
За Алеко Константинов най-хубавият момент през деня е „ранна утрин преди изгрев на слънцето”.
Приличат си двамата писатели не само по любовта към природата и жизнерадостното отношение към живота. Приличат си дори и външно, защото и двамата са светли и имат ясно сини очи, макар че Алеко е красавец и желан за съпруг от много жени, а Торо не е дотам хубавец и жената, която обича, не приема предложението му за женитба. Двамата остават заклети ергени - все пак идеалът на Алеко за щастлив живот е „свобода от всякакви условности и задължения”. Двамата вярват в приятелството и още едно сходство - не ценят парите. Торо казва: „Не са нужни пари, за да се купи някоя потребност на душата.” А Алеко се подписва с „Щастливеца” именно защото въпреки липсата на пари е задоволил потребностите на душата и е щастлив. И двамата ненавиждат капиталистическия бяс за трупане на богатства. Защо? Защото той изяжда живота на човек. Защото той прави от човека автомат за пари. Торо описва със сарказъм съвременниците си, вечно заети с бизнес. Той ги укорява, че ако малко дете падне от високо и се осакати, те няма да се тревожат, че детето няма да може да тича и играе, да се разхожда сред природата и да се радва пълноценно на живота, а че няма да може да прави бизнес и да печели пари. Възмущава се също, че него, живеещия пълноценно сред горите, наричат „безделник”, а предприемачите, изсичащи тези гори, - най-достойни граждани. Той им обяснява, че неговото „безделие” е по-добро от бизнеса им, унищожаващ природата, и че то му дава истински живот, така че като дойде часът на смъртта, той ще знае, че е живял, докато те само ще са правили бизнес, без да са живели. Близки до тези размисли за американския живот ни представя и Алеко Константинов в „До Чикаго и назад”:
„Аз и сега, като се вгледах в американските градове, право да си кажа (...), никак не ми паднаха на сърце. Туй бясно движение на железници, на параходи, на трамваи, с асансьори, тези замрежени с жици улици, този дим, този шум, тази суета... при това онези загрижени физиономии, онези неми уста, лишени вече от способност да изобразят усмивка... У-у! Студено! Лутнали, припнали всички американци като чаркове на една машина, като че безсъзнателно, автоматически сноват, преплитат се и от машината капят долари, тези долари те пак ги влагат в машината и пак като чаркове сноват... Е, ами кога ще живеем?...”
Животът не е в градовете, а сред природата - оттам се черпят жизнерадостните сили, силите да се съвземеш след ударите на съдбата, силите за смях и хумор, силите за творчество и истинска честна работа в полза на хората. Често като адвокат Алеко защитава бедни хора безплатно, въпреки че е нямал понякога дори дребни пари за тютюн /„Страст”/ или за сурвакарчета /„Честита Нова година!”/. Тези сили повдигат Алеко от мрака на най-тъжния момент в живота му, когато загубва всичките си домашни и работата си. Жизнерадостните творчески сили на Алеко с „Бай Ганьо” и фейлетоните ще накарат българина да види грозните страни на поведението и живота си, а с пътеписите- хубостите на България.
„Изучете България! Но богатствата и хубостите на България не се изучават по географическите карти, нито с разходки на фаетон по гладките шосета, нито от прозорците на железничните вагони. Тия пътища са опитомени, те са вече изучени и по тях се движи вече от запад към изток цивилизацията с всичките й прелести и мерзости. Не тук, не, а в девствените лесове, в едва пристъпните скали, в дооблачните върхове, около вечните снегове, при горните езера, до островърхите тронове на дивите кози, при жилищата на сърните и елените, около кристалните потоци със сребриста пъстърва, в царството на орлите и многократните екове - там, там е хубавата, дивната омайната майка България. Там замират страстите и тревогите, там се успокоява душата и едно нямо съзерцание пълни с блаженство сърцето ти. “
И българинът ще види и едното, и другото. Ще се срамува от Бай Ганьо и ще се гордее с дооблачните върхове и горните езера; и ще кръсти на Алеко в Рила един такъв връх и едно такова езеро, а в Антарктика - един морски нос.
Марлена Юрукова
Гр. Пловдив, 22.05.2020 г.
На изображенията: Творби от Марлена Юрукова
1. Алеко Константинов, рисунка с молив
2. Х.Д. Торо, маслени бои
3. Връх Мусала, връх Алеко и Алековото езеро, акварел
Алеко Константинов в "Диаскоп":
Марлена Юрукова в "Диаскоп":
© Христина Мирчева
Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.