по заглавие   по съдържание

Христо Карастоянов: "Една и съща нощ"

16.09.2014
Снимка 1

Дневник на един роман

 

[7 февруари 2013, четвъртък]

Един следобед, когато кой знае как нито един от цялото онова хергеле литературни фукльовци не им се мотаело наоколо и те двамата седели сами до печката в редакцията, поетът го попитал какво вярно има в това, дето разправяли хората – че е бил в Париж.

А той махнал с ръка.

„Ходих да кажа едно бон жур на французите – рекъл с крива насмешка. – Младежки работи...“

Казал тъй... но после се засмял и казал, че то си било същинска одисея – това негово пътуване. Бил само на седемнайсет, когато след един хлапашки барабанизъм в Ямбол решил да става нелегален, а после и да бяга от България. Речено-сторено – колко му е?! То и барабанизмът си го бивало, дума да не става... В една хубава нощ през лятото, вместо да пеят песни и да щипят ученичките в градската градина, те двамата с един Дельо отишли да палят архивата на съда. Взели една дамаджана гас, влезли през отворения прозорец, разляли гаста, драснали и клечката и – бягайте, краченца да бягаме... Архивата верно че пламнала и тя дето пламнала, то хубаво, обаче на заранта джандарите още като хвърлили едно око и видяли отвън под прозореца запушалката от дамаджаната. А на запушалката – фирмата на магазина, от където Дельо бил купил гаста преди това. Отишли да разпитат стопанина на дюкяна, а той веднага си спомнил как именно Дельо бил купил дамаджана гас и така нататък. Забират те Дельо, бият му два шамара, Дельо си казва с кого са били, тъй че ония забират и самия него. Целия ден ги бият лениво, колкото да не е без хич, обаче през нощта двамата с Дельо напъват решетката, решетката – калпава като всичко през ония години, тъй че я изкъртват. Той бил грабнал една цепеница и – бегом покрай участъка. И минават току покрай стаята на дежурния стражар. Стражарят като видял цепеницата, веднага се направил на заспал. От там Шейтанов отишъл у тях си, взел си револвера и камата, запасал се гордо, пък майка му го гледала уплашено и го питала какво прави. „Бягам – рекъл той. – Няма друг начин, ще бягам...”

И – хайде!

От Ямбол хванал пътя за Варна, във Варна се сдобил с чужд паспорт, все едно как, качил се на парахода и – в Кюстенджа. От Кюстенджа – в Букурещ. В Букурещ някакъв чиновник му гледал паспорта, гледал него, гледал паспорта, гледал него... „Абе, домнуле – рекъл накрая. – Ами то тука пише, че сте на трийсет, пък вие ми изглеждате ученик още. Това – рекъл – как ще ми го обясните!...“ А той му отвърнал нахално да не се притеснява. „Аз – рекъл – съм всъщност кьосе, само изглеждам млад!“ И оня му казал: „Бе я да ми се махаш от главата, че не ща да се разправям с тебе, тарикат с тарикат...“ И той от Букурещ – хайде обратно в Кюстенджа, от Кюстенджа с друг параход – в Цариград. В Цариград обаче още на пристанището, като го видели такъв рошав, с пелерина на гърба, на главата с широкопола шапка, си го арестували на общо основание. И двама стражари го помъкват да го водят в участъка. Той си рекъл, че още не е тръгнал, пък тези ще вземат да го върнат в Българията и язък за барута, та затуй, като свили в някаква крива уличка, просто ги наритал и двамата и оттам – право у отец Пастеров в екзархията. Пастеров, човек ямболлия, го приютил и той цял месец му работил, преди да му омръзне да стои на едно място. И дръпнал към Яфа. А от Яфа – в Александрия, дето турците още си му викали Искендерие. От Александрия – кръгом и хайде сега пък в Йерусалим...

„И сега ти може да ми се смееш – добавил, – обаче на двайсет и пети декември хиляда деветстотин и тринайсета година, навръх Коледа, покорният ти слуга стана хаджия!...“

„Моля? – изкискал се поетът – Стана какво?“

„Станах хаджия! – засмял се и той. – Сериозно ти казвам! Бухнах се в река Йордан, нà, честен кръст!... Сега съм хаджия и това е положението...“

„Ти да видиш! – одобрил поетът. – Просто думи нямам! И сега ти значи си Хаджи Георги ХаджиШейтанов!“

„Е, и Хаджигеоргиев също!“ – свил рамене той.

„Първият дявол хаджия в историята на човечеството! – рекъл поетът с все същото онова одобрение. – Бива си я тая работа!“

„Какво пък, да не е малко?! Аз даже и картичка изпратих вкъщи. Така и така, най-сетне син ти стана хаджия, не тъжи, майко, не плачи – аз съм добре! А на картичката – Гетсиманската градина. Много красива картичка беше, да се радва там майка ми...“

Както и да е, в Йерусалим се хванал на работа в една фурна. И дето се вика, направо се застоял: изкарал там цели десет дена, преди да го изпъдят да им се маха от главата. А го изпъдили, защото бил минал някакъв просяк и той му дал седем хляба. Не един – седем. Един хляб чорбаджията как да е можел да прежали, но седем – никога! И като се разкрещял, като се развикал... „Ало – рекъл, – какво става бе, българино? Какви са тия работи?! Защо раздаваш ти моите хлябове наляво-надясно?“ А той му казал, че нищо не разбира от търговия, язък че се пише евреин! „Много е просто – рекъл. – Давам му седем хляба да има за седем дни и той цели седем дни няма да се мярка, че да ти разпъжда клиентелата и да ти пречи на алъш-вериша!“ Оная тиква – чорбаджията – нямал и грам чувство за хумор, нищо че бил евреин, и си го разкарал на общо основание от фурната. Той свил рамене, заплюл го в лицето, теглил му една дълга ямболска майна и през януари – вече деветстотин и четиринайсета – цъфва в цялото си героично великолепие в Кайро. В Кайро, разбира се, всичко хубаво – библиотеки, пирамиди, камили, нубийски проститутки, баклави, кесия фурми направо без пари, турски заптиета, дето не знаят на кой господ да се молят, защото нито е вече турска империя, нито е нацяло британска колония, въобще – спокойствие и английски туристи с парасоли... Обаче никаква революционна обстановка! Никаква! Казал си, че без революционна обстановка той там работа няма, тъй че хайде пак в Александрия, където без паспорт, без пари, без нищо се промъкнал на един параход. На Александрия пристанището нали международно – само параходи да искаш. Този се случил руски. Пътнически. Пъхнал се в някаква там спасителна лодка, а параходът вдигнал котва и потеглил за Англия със спиране във Франция. Много революционна работа, обаче глад, та глад!...

„Не се трае – обяснил сериозно. – Революцията си е революция, ама и гладно не се седи!“

И се измъкнал изпод чергилото. Корабът вече нали е в открито море, няма как да го свалят и да го замъкнат в участъка, тъй че бил курназ. Тръгнал на пръсти по палубата да види какво-що и първото, което зърнал, било една каюта с отворена врата, а в каютата – светличко, топличко, мека мебел и масичка. И на масичката салами, сирене, хляб, портокали, ябълково вино... Само за гладни революционери работа! Промъкнал се, взел си салам, хляб, взел и бутилката с виното – все в името на бъдещата революция, но когато се измъквал от каютата, на вратата изниква импозантна дама. Дебела рускиня, с една дума. И почнала да крещи: „Вор! Вор! Помогите!“ Веднага изскочили отвсякъде моряци, хванали го, взели да го дърпат, насам го дърпат, натам го дърпат... Той им вика, че не е крадец, а е просто гладен – те го дърпат и блъскат... Много го ядосали и той не издържал: прежалил бутилката и я строшил в главата на един! Цялата палуба станала на стъкло и вино.

И тогава вече дохвърчал и капитанът... Дохвърчал и крещи: „Руки вверх, руки вверх!“ – и размахва маузер. Маузерът явно зареден!... Може и да не е бил зареден, ама все си е маузер, плаши всякак! Шейтанов обаче – сербез. „Аз – казал – съм български революционер, а българският революционер – казал – умира, но не се предава! Тъй че няма да ми викаш руки вверх, а салама просто не го давам!...“ „Тъй ли! – викнал капитанът. – Революционер, казваш. Това вас революционерите – викнал – направо не мога да ви понасям! Това вие революционерите – викал – друга работа нямате, ами все искате някой да ви храни, пък вие само да развявате знамената и да произнасяте речи. Революционери! – викал. – Това – викал – днешното ако са революционери... Едно време какви революционери имаше! Бомби хвърляха и трепеха императори! Вие сега – викал, – мать вашу и прочее, само знаете да крадете салама на хората!... Ти например колко императори успя да убиеш дотук?“ – го попитал страшно, а той не можел да се начуди този човек сега сериозно ли му говори и дали е реакционер някакъв царски, или просто е зевзек. Казал му, че не! – не е убивал досега император. „Ето нà! – викнал онзи. – Винаги така става! Още не си убил нито един император, но на това нещастно моряче вече успя да му строшиш главата!...“

„Зевзек е бил! – отсякъл поетът. – Може, разбира се, и мискинин да е бил, но зевзек със сигурност!“

„Е – въздъхнал Шейтанов, – зевзек беше. Прибра си обаче маузера в кобура и вика: „Къде дават така? Хайде сега – вика, – революционер, не революционер – да ти видя билета!“ Мен вече почна да ме избива на смях. Викам му, че нямам билет, защото нямам пари, а той ми вика: „Очень натурально! Вие революционерите кога сте имали пари за билет! За всичко друго пари имате, за билет – не! На вас хората все са ви длъжни. Нали – вика – ще ги освобождавате, та трябва отсега да ви возят без билет! Казвай – вика, – къде си тръгнал?...“ „В Париж! – му викам. – Защото – викам – в Париж е пълно сега с революционни маси.“ А той ме тупа по рамото и вика: „Молодец! Разбира се – вика, – че в Париж е пълно с революционни маси и всички само тебе чакат, та да вдигате всесветската революция. Аз – вика – не съм бил никога в Париж, но са ми казвали, че там е пълно с революционни маси и курвите се къпят всеки ден, направо да не повярваш. Хорошо! – вика. – Сега аз ще те заведа на френския бряг, пък ти оттам нататък – вика – ще си се оправяш сам! Чак до Париж – вика – няма как да стане, но до Марсилия те откарвам всякак... До Лондон, ако искаш, дотам мога, до Париж – отнюд!“ „Не ща в Лондон – му викам. – В Лондон няма какво да правя, понеже там имат крал, дето е на вашето царче първи братчед, и няма революционни маси...“ „Революционна ви майка! – ми вика. – Като не щеш, не щеш!...“ Изобщо го обърнахме на майтап, моряците вече се скъсват от смях, а капитанът вади двайсет рубли и ми ги дава, моля ти се, че да не съм крадял на пътниците салама. Тогава вече и аз се озъбих. „Извинете – викам, – мон капитен! Не знаех, че госпожата била пътник! Помислих я – викам – за жив товар!...“

„И той не те ли фрасна с нещо?“ – попитал радостно поетът.

„Не – отвърнал Шейтанов. – Той не, но оная дебелата рускиня опита. „Тя – ми вика значи капитанът, – госпожата може и да е товар, ама платен, пък ти – вика – си просто баласт, ясно?!“ А оная вече ще пада в обморок, разбираш ли... „Сволоч! – вика. – Бандюга! Обижает! Я барыня сударыня дворянка благородная!“ И налита! Капитанът обаче я спря. „Мадам – вика, – аз на моя кораб безредици няма да търпя!... Представям си каква сте дворянка благородная, щом пътувате на такъв готически боклук като моето корито... И не ме карайте сега да обявявам извънредно положение и да прибирам на всички паспортите! На мен един революционер без паспорт ми е достатъчен за днес!“ И вика на моряците: „Ребятки, дръжте го тоз дебел дракон и не му давайте да буйства!“. И после ми вика на мен: „Взимай сега тези двайсет рубли, и да знаеш – вика, – че ти давам двайсет и пет рубли, обаче пет ти удържам за бинтове за морячето, дето му счупи главата, и за риванол!... Чýпи – кýпи!“ – вика. Въобще, сериозен човек се оказа...“

 

[8 февруари 2013, петък]

Тъй или иначе пристигнали те в Марсилия и там капитанът му дал още двайсет рубли, казал му да се свърже с еди-какви си железничари, дето на драго сърце щели да го откарат в Париж, надул сирената и отплавал към Лондон...

Постоял някой и друг ден в Марсилия и после поел към Париж...

„Лалю Маринов вика, че пеш си стигнал – рекъл поетът. – Това сериозно ли е? Нещо да не си го будалкал? Той защото много ти вярва, така да знаеш.“

„А, защо да съм го будалкал – отвърнал Шейтанов. – Пеш го извървях целия път. Нали ти казвам, младежки барабанизъм! Тръгнал съм, разбираш ли, по пътя към Голготата – как така с влак към Голгота!...“

„И колко време ти отне тоя поход? – смаял се другият. – То не е ли много далече от Марсилия до Париж?“

„Е, пеша ако си тръгнал... едно връз друго някъде към две седмици – казал той и изведнъж се разсмял. – Ти остави пътя, пътят е нищо, като си на седемнайсет, обаче голям дъжд ме пра през цялото време!... Страшна работа, ти казвам! Не спря да вали... Уж бях с мушама, ама пак бях мокър, хайде да не казвам като какво.“

„Като куче?“ – изгледал го поетът.

„Като кокошка – уточнил той. – Само не го казвай на никого, че ми отиде героичният ореол!... Но пък разбрах що значи мистрал. И някой ако седне да ти разправя, че бил поетична работа, ти просто не му вярвай, сериозно. Опитах му поезията на мистрала и много хубаво го знам.“

Една такава нощ, когато валяло особено гадно, а той псувал и дъжда, и Париж, и революционните му маси, и себе си най-вече, че с кой акъл е тръгнал и къде въобще е тръгнал на майната си, зърнал встрани от пътя светлинка. Идвала от някаква къща в някакво стопанство. Бил мокър и измръзнал, та начаса свърнал натам. Навсякъде било тъмно, светел само един-едничък прозорец, и като надникнал, видял вътре в топлата и уютна стая жена. И бебе. Бебето било в люлката и жената, изглежда, му пеела – не се чувало, но се разбирало, че му пее. Жива душа нямало наоколо в оная варварска нощ, само този прозорец и жената с бебето в кошчето, и той усетил такава съсипваща носталгия в сърцето си, че веднага разбрал: каквото и да ставало – нямало да влезе в къщата!...

Свил се под един навес отстрани и на сутринта се измъкнал от там преди съмване...

„Луда работа – свил рамене. – Да знаеш, че ти си първият, на когото го разправям това нещо...“

Както и да е, пристигнал най-накрая в Париж и – първо в „Кошера“[1] на Себастиан Фор[2]. Трябвало обезателно да види какъв е този „Кошер“ – видял просто едно училище. Различно, но все пак училище.

И после дошъл Първи май. Първи май в Париж! Импозантна работа! Оратори отвсякъде – белгийци, французи, немци, италианци, руснаци, всички вдъхновени като пророци, юмруци се размахват, знамена се веят... Направо не знаел къде по-напред да гледа – към ораторите на трибуната ли или към цялото това човешко море. Тъй било и по всички митинги, на които ходел: там ораторите сменяли френския с английски, английския с руски и после пак с френски, но никой не протестирал срещу тая вавилонска вакханалия, в която имало повече целеустременост, отколкото объркване.

Месец и половина подир туй гръмнала новината, че в Сараево са убили престолонаследника Франц Фердинанд и жена му София. Де що имало вестник – само това пишело: Double attentat! Double attentat! L’Archiduc hèritier d’Autriche et sa femme assassinés en Bosnie![3] И той веднага си спомнил за капитана, как му бил викал, че що за революционер е, щом още не е убил поне един император, и направо намразил оня Гаврило Принцип! Защото му завидял! „Какво нещо е животът! – си викал. – Хората вече трепят престолонаследници, скоро ще подкарат и императорите, аз тука слушам речи и им бърша на парижките кокони масичките в тая сладкарница!...“ Защото по това време наистина се бил хванал в някаква сладкарница като момче за всичко. „Нà ти сега революционни маси, нà ти сега Париж!“ – си викал.

„Че и почти акрани, да му се невиди! – въздъхнал. – Аз на седемнайсет, той на деветнайсет! Той трепе императори, аз подгъзувам на ония фльорци! Аман!...“

„Да бе! – възкликнал поетът. – Те затова и не можаха да го обесят тоя Гаврило, защото нали непълнолетен...“

„Както и да е...“ – въздъхнал Шейтанов.

Инак в Париж стоял точно три месеца. Освен в оная сладкарница работил и в някаква фабрика за мебели и тъкмо се канел да хукне към Лондон – да слуша самия Кропоткин на конгреса на анархокомунистите – почнала Европейската война и конгресът не се състоял. Тогава писал на баща си да му прати триста лева, че иска вече да се прибира у дома, казал едно оревоар и през август си бил в Ямбол.

И това било всичко...

„Мдаа... – рекъл поетът. – По туй време аз вече бях в Лондон...“

„Бях се затъжил знаеш ли за какво? – засмял се Шейтанов. – Бях се затъжил за една българска, ама яка! Те там във Франция не могат да псуват! Езикът им може и да става за поезии, но да напопържаш – не. Тъй че още като стъпих в България, първо му теглих една...“

„Ей – възкликнал поетът, – Шейтанов! Ти знаеш ли, че всичките тия работи трябва обезателно да ги опишеш!“

А той го погледнал внимателно... и пак свил рамене.

„И защо – казал – да ги описвам?... Животът – казал – е прекалено сериозна работа, че да го обясняваме на книга... Викам просто да си го живеем, пък каквото стане!“

Казал тъй и взел машата да разръчка цепениците в печката, отдето пръснали искри и жар...

Тогава пък връхлетели литературните варвари с жълтите очила и студентските шапки, поетът избоботил: „Айде, черковата пусна – жакерията вече е тук!“ – и тъй всичко станало каквото винаги си било на „Раковски“ сто четирсет и пет в ония първи месеци на хиляда деветстотин двайсет и четвърта, когато списанието им се продавало до шушка и абонатите се издължавали навреме, когато сянката на отмъстителната завист въобще не ги тревожела и адът бил още далече.

 


[1] „Кошерът“ (La Ruche) е училище, създадено от учителя анархист Себастиан Фор през 1904 година в Рамбуйе. В определени периоди в „Кошера“ са се обучавали до четиресет деца от социално слаби семейства или сираци. Принципите, по които се е водело обучението и възпитанието, са били създаване на чувство за самостоятелност у децата и липсата на класово разделение: всички деца са били поставени на равна нога. Този образователен експеримент приключва през зимата на 1917, когато училището е затворено поради невъзможност да се издържа.

[2] Огюст Луи Себастиан Фор (Sébastien Faure, 6 януари 1858, Сент Етиен – 14 юли 1942, Роян), френски анархист, основен поддръжник на тъй наречения „синтез на анархизма“ – организационна форма, която е имала за цел да се обединят различните анархистки движения според принципа „анархизъм без прилагателни“.

[3] Двоен атентат! Двоен атентат! Ерцхерцогът престолонаследник на Австрия и съпругата му убити в Босна!

следва продължение

 

Откъс от романа на Христо Карастоянов "Една и съща нощ", ИК "Жанет 45", април 2014
Оформление: Димитър Келбечев
Редактор: Виктор Самуилов
Брой страници: 322
Цена: 15 лв.
 
 
Снимки: представяне на романа в книжарница Хеликон

 

колаж: Георги Чепилев

 


 

КОЙ Е?

Христо Карастоянов

Христо Карастоянов е роден през 1950 година в Тополовград. Работил е като редактор във вестници, като драматург и директор на Държавния куклен театър в Ямбол, чиновник в Окръжния съвет за култура и др.

Завършил е висшето си образование по специалността българска филология в Пловдивския университет.

През 1981 година дебютира с белетристичния сборник „Пропукан асфалт”, отличен с награда на „Южна пролет” в Хасково.

Автор е на 29 самостоятелни книги с проза, публицистика, литературна история и поезия.

 

НАГРАДИ И НОМИНАЦИИ

Романът му „Аутопия: другият път към ада” беше номиниран в първото издание на конкурса на фондация „Вик” (2003).

Печелил е наградата на Корпорация „Развитие” за непубликуван роман, наградата на СБП за документалистика, „Златен ланец” в конкурса на вестник „Труд”, наградата „Чудомир” и др.

През 2012 година в берлинското издателство „Дитрих” излезе трилогията му „Кукувича прежда” (Teufelszwirn, Roman in drei Büchern), а през декември последният му засега роман „Името” му донесе и наградата „Хеликон”, за която досега са номинирани шест негови книги.

 


 

редактор: Христина Мирчева