Михаил Вешим: "Неканени в Северна Корея"

Да отидеш в Северна Корея непоканен си е приключение – малко българи са успявали да посетят страната на Ким Ир Сен самостоятелно – без да са официална делегация.

Когато си  в официална делегация, корейските домакини са ти подготвили програма – по часове и по минути. Водят те, където са решили, показват ти, не каквото ти искаш да видиш, а каквото те искат да видиш. Домакините са толкова гостоприемни, че не те оставят сам и за миг – да не би да се отделиш от групата  и да тръгнеш сам по улиците.

Бях чувал тия неща от хора, дето са били в КНДР по официална покана. А без официална покана там не може да се отиде.

Пък ние отидохме.

През1988 година, на път за Китай, заедно с колегата ми Румен Белчев, кацнахме на летището в Пхенян.Летището беше неравна ливада, а аерогарата – мърлява сграда като автогара Подуяне. Тук  кацаше самолет един път седмично, самолетът от Москва.

Войник с автомат прегради пътя ни и ни връчи гранични листове за попълване. На руски.Най-голямата графа: Цел на посещението, каква делегация и по чия покана?

Спогледахме се – двама души правят ли делегация? Кой е водач на делегацията и кой обикновен член? А по чия покана бяхме дошли?

Не бяхме канени, бяхме командировани до Пекин и на своя глава решихме да минем за по-напряко  през Пхенян... Нали сме все социалистически страни, дори не се искаха входни визи.

Написахме като цел на посещението “туризъм”.

Войникът отмести автомата, погледна формуляра и го скъса. После пак насочи цевта - в Северна Корея не може туризъм.

- Да напишем, че сме журналисти – предложи Румен Белчев.

Ш-т! Ако чуят, че сме журналисти и идваме  без покана, ще ни оставят да висим  на тая ливада цяла седмица, докато ни екстрадират със следващия самолет...

Замислихме се. Бяхме на прага, а не можехме да го прекрачим. Дали няма да не оставят да спим на изтривалката, без да намерим ключа към страната на Ким Ир Сен?

И тогава ми хрумна думата-ключ.  

- Транзит! – казах и го написах в новия формуляр.

- Транзит можно! – рече войникът и вдигна бариерата.

Така влязохме в Корейската Народно-демократична република.

Оказа се, че летището е на четирийсет километра от Пхенян, градски транспорт няма, а таксита съвсем.

Готвехме се да тръгнем пеша, когато  ни свирна една черна волга. Тя бе дошла да посрещне друг българин. С нея се добрахме до посолството.

Посланикът беше баща на моя колежка от университета. Носех  поздрави от дъщеря му и армаган, малко пакетче – боб и люти чушки. Нещо което обичал, но го нямало в Корея.

Дипломатът прие армагана неофициално, а нас  - официално, като делегация. Сложи ни на заседателната маса в кабинета си и дръпна  лекция за българо-корейските отношения и за нерушимата дружба между двамата партийни и държавни ръководители Тодор Живков и Ким Ир Сен.

По време на лекцията и двамата дремехме – след петнайсетчасов полет от София до Пхенян, с мотаене по “Шереметиево”, всеки ще дреме – много му дреме  за българо-корейските отношения!

От лекцията на посланика не разбрахме нищо за тая странна страна. Все пак сме му благодарни, дето ни даде мерцедеса си, с който стигнахме до хотела. Защото по пътя научихме доста неща. От шофьора на посланика.

Например, че специалното платно в средата на широките булеварди е само за движение на Ким Ир Сен.

-   Аз си карам по него! – каза шофьорът на посланика и ни показа как го прави,без да му пука.

Набързо ни разкри и други подробности.. Че за да гледат олимпиадата в Сеул същото лято, хората от нашето посолство си сложили специални антени за южнокорейска телевизия. Седмица преди олимпиадата севернокорейците монтирали такива заглушителни уредби, че никакъв телевизионен сигнал не могъл да премине границата.

- Тук скоро разбраха, че човек е кацнал на Луната – продължи шофьорът. – И то стана случайно... На една среща между Северна и Южна Корея, американският представител споменал, че през двайстия век, когато хората стъпват на Луната, не е редно да има разделени държави...

Това се предавало директно по северокорейската телевизия. Там директните предавания винаги са с няколко минути закъснение, та ако се каже нещо неправилно, да го отрежат...Но тоя път Човекът с ножицата се забавил и така корейците научили новината, случила се преди двайсет години ...

Може би Човекът с ножицата е имал корейска ножица. Това е един шедьовър на  техническата мисъл. Артикулът се продава на всички щандове в Централния универсален магазин на Пхенян. Състои от две части, скрепени с голям болт. Щом си купиш тая ножица и я разтвориш, болтът се отвива и се търкулва някъде, а в ръцете ти остават разглобените части. Но и без да се развие болта, с корейската ножица не можеш нищо да отрежеш, тъй като тя има основна техническа характеристика - не реже.

Освен ножици, в универсалния магазин се продаваше и розова тоалетна хартия. Това бяха стоките, които видяхме в четириетажния магазин. Впрочем, в Северна Корея няма магазини, тъй като хората се снабдяват с храна и дрехи по месторабота. От предприятието ти дават сивозелено палтенце и ориз. Ако не работиш, оставаш без палто, без обувки, умираш от глад...

Научихме, че няма и професии. Ако едно момиче работи като готвачка, това е само шест месеца, а после я пращат на оризищата или в някой завод. Може да си стругар, но след няколко месеца те командироват в строителството. А ония от строителството ги пращат зад струга.

Та  за обикновените корейци няма магазини, но за сметка на това в държавата съществуват три вида пари. Шофьорът набързо ни ги разясни. Сини вони,   червени вони и народни вони. Сини се дават на чужденец, който смени долари. Корейската власт мрази американския империализъм, но обича доларите и по всякакъв начин гледа да ги прибере от чужденците.  Със сини вони можеш да си купиш уиски или видео от дипломатически магазини, тип “Кореком”. Червени вони ще получиш, ако смениш рубли. С тях можеш да си купиш хляб, кренвирши в консерва и бутилка руска водка пак от “Кореком”. А народните вони са за народа, с тях народът  купува ножици и тоалетна хартия.

Корейският народ е научен да купува тоалетна хартия и да я използва, тъй като вестниците в Корея всеки ден излизат със снимката на Ким Ир Сен на първата страница. Престъпление е, ако някой реши да употреби вестник за някакви други цели. Направо изчезва в лагер. Чухме, че някакъв българин пострадал, защото смачкал партийния орган “ Нодон синмун” и го хвърлил в кошчето. Чистачката веднага го издала на службите и го екстрадирали от страната.

*****

Корейците нямат пердета на прозорците, за да не крият някакви тайни в домовете си. Не можеш да имаш тайни от съседите, от кварталния милиционер или от партийния секретар.

Когато се разхождахме привечер из града, покрай мърляви панелни блокчета, без да щем надничахме в прозорците на обикновените семейства. Виждахме смачкани хора, в смачкани куртки, седнали около масата, а над главите им са задължителните два портрета – на Ким Ир Сен и на неговия син. Великия вожд и учител на корейския народ и Любимия вожд на корейския народ. Бащата и синът висят на всяка стена и наблюдават поданиците си като истински Биг Брадъри от романа на Оруел.

В хотелския  апартамент ние си  имахме четири портрета – по два в спалнята и в хола. Слава богу, Бащата и Сина ги нямаше в банята, за да ни следят и там.

Веднага си купихме карта на Пхенян и предприехме самостоятелни обиколки на града. Във всички градове по света, с карта можеш да се ориентираш. Тук – не. Всичко е направено за заблуда на врага. И всичко се казва Ким Ир Сен. Вървиш по улица “Ким Ир Сен”, излизаш на булевард “Ким Ир Сен”, който води до площад “Ким Ир Сен” и ето те пред паметника на самия Ким Ир Сен.

Тогава Вожда беше жив и не знам колко паметника е имал приживе, но пред най-голямата статуя, направена изцяло от злато,  човекът е като кибритена кутийка - стига едва до обувката на Великия. Друга забележителност е Паметникът на идеите “чучхе”, великите идеи на Ким Ир Сен. Построен е по случай неговата 70-годишнина по математическа формула -  70х365 каменни блока плюс високосните. Всеки блок символизира един ден от живота на Великия. На върха има пламък, който вечер свети в аленочервено. Свети до десет часа вечерта, когато го гасят, защото обикновеният кореец трябва да си ляга. Да ляга, че да става в 5.30 сутринта. Тогава започва задължителната физзарядка, а после задължителното учене на идеите “чучхе” преди началото на работния ден.

Шофьорът на посолството ни предупреди да не спираме хора по улицата и да не им задаваме никакви въпроси. Освен,че не знаят чужди езици, те  нямат право да разговарят с чужденци. За разговори с чужденци изчезваш в лагер.

Та движехме се по картата из центъра на Пхенян и не можахме да намерим дори входа за метрото. Няма табелки, няма надписи на друг език, само йероглифи. Няколко пъти слизахме по стълби, заедно с другите забързани минувачи, но това се оказваше обикновен подлез. По-късно се разбра, че метрото е засекретен обект, както и пощата, гарата... Взехме да се плашим, че не можем да си заверим билетите за влака Пхенян-Пекин. Добре, че се появи шофьорът и ни закара до гарата, която се оказа на съвсем друго място от отбелязаното на картата.

Разпитахме в нашето посолство дали тук има хумористични издания. Естествено, че няма – кореецът не трябва да се смее, а да претворява в живота идеите на Вожда. Но в Северна Корея има писатели. Всички писатели живеят в един жилищен блок и започват работа едновремено сутрин в 5.30 часа, както всички корейци. Първо физзарядка – бягане по алеята на здравето, носеща името, сещате се, на Ким Ир Сен, после задължително учене на книжката с идеи, чак тогава – зад машинката. Писането продължава цял работен ден, колкото и работният ден на обикновения кореец. Писателят, който напише повече страници, е добър писател. Който не може да напише определения брой страници, бива пращан на оризищата. Всъщност, писатели в Северна Корея няма, защото книгите излизат подписани с името – пак се сещате – на Ким Ир Сен или просто “авторски колектив”... Великия вожд е велик писател, композитор и художник. Той е автор не само на книги, но и на опери, на филми и на пиеси. Даже се изказва за предимствата на традиционните корейски духови инструменти пред западните обой, флейта и фагот...

За спомен от страната на Ким Ир Сен поискахме да си купим значки с лика на Великия вожд от магазинчето на хотела. Значки, каквито носи на ревера си всеки кореец.

Оказа се, че тия значки не се продават. Те се раздават за заслуги и са знак за йерархия – обикновените хора носят обикновени значки, а по-първите – златни... Ако загубиш лика на Ким от ревера си, очаква те...превъзпитание в оризищата.

*****

Сравнен с корейския социализъм, нашият си беше направо социализъм с “човешко лице”. Вместо златен,  вождът ни си имаше скромен паметник в Правец. Не се налагаше да окачваме потрети на него и на дъщеря му в холовете и спалните си, а само по коридорите на учрежденията. Не носехме правешкия профил върху значки на реверите си. И икономически бяхме по-добре...Вярно, че ни спираха тока и ни пускаха банани само по Нова година, но не почнахме да пасем трева, както се случи в Северна Корея в началото на 90-те години, когато хората там  умираха от глад.

Та в тоя смисъл корейският социализъм беше доста по-напред, направо беше достигнал сияйни висоти.

Можеше  и ние да го настигнем, ако през ноември 1989 не беше паднала Берлинската стена.

Но никога не е късно... Доближихме го през януари 1997 г. Тогава народът скандираше по площадите “Жан, иди си в Пхенян!”, а месечните ни доходи се изравниха с корейските. Слава богу, за кратко!

Но никога не е късно...

Откъс от книгата “Когато бях морски капитан”, издание на "Сиела", 2014 г.

карикатура: ©студио Диаскоп

редактор: Христина Мирчева