по заглавие   по съдържание

Силвия Великова: "Моята приказка за доброто"

24.09.2014
Снимка 1

          Пролетта дойде, влезе почти незабелязано през ключалката на вратата-време.

Но първо нека се представя, в противен случай, ще ме сметнете за крайно невъзпитан, а мама казва: „Ако си добре възпитан, хората са благоразположени към теб!” –  нямам много представа какво трябва да „положат” хората, но вярвам, че с времето ще разбера. Казвам се Антоан, на цели 7 навършени години. Не зная, дали мога да се нарека писател, но съзнанието вечно ми изневеряваше, особено в клас.  То твореше свой собствен свят – свят, пълен с цветове и картини. Трябва да знаете, че това мое съзнание вечно се заиграваше с въображението – така често не знаех дали претворявам изживяното в дневника си или създавам нова приказка. Противно на всяко мнение – аз, Антоан, момче на 7 навършени години, не само имам дневник, а и пиша съвсем редовно в него.

Някои момчета са чувствителни!  А мама просто ме нарича: „безумен мечтател”.

Безумна мечта, приказка на въображението или реалност, но тази история наистина се случи...

Имаме къща на брега на морето. С мама бяхме планували да прекараме моята пролетна ваканция там, само двамата. Въпреки картините на тишина, които споделяхме в мислите си, никой от нас не се отказа от вещите на ежедневието – преносим компютър за мама и електронна игра за мен. Тайно се надявах мама да не отвори компютъра!  

И ето – удари последният звънец! Ваканция! Мама ме чакаше в колата пред училище, сами разбирате какво разхищение на време щеше да бъде, ако бяхме оставили пътуването за следващия ден.

Пътуване като пътуване – няма кой знае какво за споделяне.

Нашата къща... на брега на морето!  Шумът от вълните! Тази необятна морска шир!

Първите дни преминаха предимно в разходки, много пресен сок, рисуване, четене и разбира се – полудяване под звуците на любимата ни рок музика.

Но дойде денят – телефонът на мама звънна.

Тя никога не се разделя с него, особено когато е с мен. „Вътре са записани най-важните номера”, обясняваше тя и изреждаше – „на баба ти, на личния ти лекар, на полицията...”, обикновено не я слушах, но съм горд, че телефонният номер на баба е първи, това ме успокоява.

А за майките, мога да кажа само едно – МАЙКИТЕ СА СЪЗДАДЕНИ ВИНАГИ ДА СЕ ПРИТЕСНЯВАТ!

Разговорът на мама беше от онези, които я караха да става много сериозна. И парите са важни! Разбрах, че ще трябва да се забавлявам сам.

Не сте забравили, че пролетта стоеше на прага и цялата природа се променяше, нали?

 Трудно е да забележиш тази промяна на брега на морето. Ето защо, всичко, което се случи бе извънредно необичайно.

Излязох навън, вероятно точно след минута щях да усетя напълно свободата си и да измисля някоя щуротия, когато чух: „Ох!” Обърнах се  - нищо! Колкото и да се вторачвах пред мен също нямаше нищо! Пристъпих напред и отново: „Ох!” Престраших се и тъй като бях сам, нямаше кой да ме помисли за луд, зададох малко несигурно въпроса:

- Има ли някого?

- Ако преодолееш човешката си гордост и наведеш глава, ще ме видиш.

Не само бе нужно да клекна, а буквално трябваше да заровя буза в пясъка. Малко, нежно цвете, изтупваше листа от пясъка, който така или иначе бе навсякъде.

- Какво си ти? – попитах, малко по-смело.

- Как какво? Не личи ли? Цветето на Любовта! – отговори ми троснато то.

Досега не бях чувал цвете да говори?! Осведомен съм за розата на малкия принц! Замълчах за миг, но със сигурност знаех, че аз не съм малък принц, защото той е единствен, че това не е някоя странна планета и че сутринта бях до мама, когато ми приготви сока от плодове. Поех риска да продължа разговора.

- Ти... вярваш ли в Любовта?

- Аз съм Любовта! – заяви цветето и попита – А ти? Вярваш ли в Нея?

- По моите сметки съм твърде малък. Обичам мама! Е, и едно момиче харесвам, но момичетата са странни...

- Да... А майка ти вярва ли в Любовта?

- Мама... Понякога я виждам тъжна, може би защото е сама, е не точно де... има мен, ама нали разбираш, тя е от онези самотни родители.

- Ето защо съм тук! – възкликна моят малък нов приятел – Трябва да накараме майка ти отново да повярва в Любовта. Хайде тръгвай! Доведи я! – изкомандва набързо.

- Не мисля, че ще дойде. В момента работи, а опитът ми показва, че в такива моменти не бива да я безпокои човек. Може би утре, какво ще кажеш?

- Утре – може! Но побързай, ако никой не се погрижи за мен, ще увяхна бързо и магията ще умре. А тогава и Любовта ще умре и никой няма да може да я върне обратно. А да пуснем Любовта да си отиде...

Последните думи на цветето не докоснаха сърцето ми така, както интонацията на гласа му. Една мисъл не ми даваше мира – може би, най-накрая щях да имам истинско семейство и щях да изричам думата „татко” многократно от сутрин до вечер.

Когато се прибрах мама лежеше на дивана.

- Здравей,  приятелю! Ела да ми разкажеш как мина денят ти! –  и протегна ръце към мен.

- Мамо, вярваш ли в Любовта? – попитах направо, чудейки се как да й съобщя за цветето на Любовта.

- Какви мухи се въртят из главата ти!?! Аз те обичам... МНОГО!

- Не, не тази любов. Ти си длъжна да ме обичаш, защото си ми майка. Аз те питам за онази другата любов, от която се ражда едно семейство.

- Мили мой Антоан, нашето семейство, макар и малко е истинско, защото ние се обичаме и държим един на друг. Ние обаче, сме говорили за това и преди, кажи какво има?

- Днес се запознах с едно цвете, цветето на Любовта! – изстрелях като картечница и затворих очи.

Може би, защото тази тема бе твърде болезнена за мама или защото се чувстваше виновна, затова че работи по време на ваканцията ми, отвърна:

- Хайде, да отидем и да се запознаем с това твое цвете!

Показах й цветето.  Седяхме дълго на плажа и разговаряхме  - само ние тримата.

Мама плака.

 

*****

Отворих очи. Повъртях се в леглото. Не знаех какво ще бъде настроението на мама. Малко се чувствах виновен – толкова беше разстроена вчера. Дали събрах кураж или стомахът ми подсказа, че е готов за закуска, никога няма да разбера. Станах и изтичах в кухнята.  Мама беше там. Усмихната и красива. Хвърлих се на врата й.

По време на закуската взехме едно от най-важните си решения.

Цветето на Любовта беше порасло за нас, но ние имахме себе си и нашето малко семейство. Може би, имаше хиляди малки семейства като нашето. Важното в случая бе, че ние можехме да се наречем СЕМЕЙСТВО. Обичахме се и се смеехме или плачехме заедно. ЛЮБОВТА бе в нас. Но има на света едни деца, в едни домове, които нямаха нищо. Едва ли кашон играчки може да стопли така сърцето, както една, единствена прегръдка с точния човек.

Подарихме цветето на Любовта на дома в града, където беше нашата къща на морето.  До края на годината закриха дома. Там някъде имаше 30 нови семейства.

 

илюстрация: Стилиана Георгиева - Stella

 


 

КОЯ Е?

Силвия Великова

 

Силвия Н. Великова, на 36 години, завършила специалности: "Българска филология" и "Право" във ВТУ "Св. Св. Кирил и Методий".

Работи като юрисконсулт в Община Разград.

Публикации: издадена стихосбирка ""Погребан ангел".

"След като завършвах, си избрах да напиша дипломна работа, която е на тема: "Митът за сътворението в "Канелените магазини" на Бруно Шулц", критика за него по онова време в БГ нямаше, за сега не знам. След моята диплома - авторът се включи в програмата за изучаване в университета." (Силвия Великова)

 


 

редактор: Христина Мирчева