по заглавие   по съдържание

Калоян Праматаров: "...сред невъздържания смях на Снежната кралица"

07.10.2014
Снимка 1

Замък

 

Дни, месеци, години, спрях да ги броя и отбелязвам,
не се надявах да прогледна пак и от очите да изтрия мрачните петна,
най-сетне дойде човек да ме спаси, а аз дори не го попитах за какво,
за мене беше все едно, свободен или не, към отчаянието привикнах.

Лорд Байрон, „Шийонският затворник“

 

С оковите на битието изписвам имената на мечтите  по твърдите стени.
Лист на вечността, скрепен с метални дни и оловна безразличност.
Крещят наивните драскулки по влажния гранит, оспорват несправедливата присъда,
затворническите руни възпяват своя мит и ми отказват някога да бъда
лодка, изчезваща зад линията на хоризонта, люлка на безгрижието сред слънчеви вълни.
Понякога сънувам в непрогледната тъма как водните отблясъци веригите топят
и цялата тъмница изпълва се с вода, мрак, в който дишам свободно като риба.
В размитата реалност вглеждат се лицата, но отраженията по повърхността им пречат да ме видят.
Спокойно дъно. Усамотение, но не и самота.
До мен все има някой, макар и той да е осъден…

 

Сфинкс

… когато покорих върха, замълчах за миг сред коралови облаци и планини, нарисувани с восъчни пастели, потънах спокойно сред земните вълни, докато виждах как боровете тичаха по склоновете с всички сили, как в океана от небе слънцето топеше ледени орли и в грамофона на старинните хотели плочата на тишината, три четвърти луна, не спираше да се върти и да прескача на вилнеещия вятър…

… шепот, в който различавах мисли, усещах тялото си тежко като камък, обвиних го, че е способно единствено да пречи, и в породеното от него неудобство застинах в лабиринт от кадри, със съзнанието, че нищо не е вечно, а някъде дълбоко в мен падаха лавини, смътно, тежко чувство, разлетяло се внезапно като ято черни птици, сред невъздържания смях на Снежната кралица…

 

Отлитане

в оранжериите на изгубилия се в земята цар целувах египетската котка,
влажната кожа бяха листа, потни в знойния въздух, вратите бяха заключени,
тежки каменни саксии в лятната градина, разгонени конюшни, кучешки гробища
между края на тъмнозелената алея и тавана от стъбла, запуснатите езера
възбуждаха своите лилии, рибите ги нямаше, сърцето на царя туптеше:
„Тук и сега, тук и сега, тук и сега и никъде другаде“.
 
Женските растения имат нежни пипала. Намотай кълбото си, бръмбарe.
Очертавай с език йероглифа на Слънцето. Окото се разтваря -
порта, закърпена с отрязък от пътя - попивай топлината с крилата си.
Предсмъртен крясък на паун, разкъсван от ловните кучета. Знакообразуване.
В усещането за жена силите на катерача свършват и той полита в следобеда:
„Тук и сега, тук и сега, тук и сега и никъде другаде“.

 

илюстрация: Стилиана Георгиева - Stella

 


 

КОЙ Е?

Калоян Праматаров

Калоян Праматаров (р. 1984) е докторант по тракийска археология в СУ „Св. Климент Охридски” и преводач от френски език на художествена литература и хуманитаристика.

Пише стихове, разкази и литературна критика, публикувал е в „Литературен вестник”, „Словото днес”, „Но поезия“ и електронните издания „Литклуб”, „Литернет“, „Открита литература“, „Public Republic“ и „Литература плюс култура – Грозни пеликани”.

Първата му стихосбирка „Асфодел“ обединява 33 стихотворения за пътуването, паметта, историята и забравата.

През 2014 г. стартира мултимедийният му проект „Слънцестоения над Черната река“, посветен на градската мистика на Скопие и обединяващ поетични импресии на автора за града.

 


 

редактор: Христина Мирчева