по заглавие   по съдържание

Албина Опанасенко: "Из философските камъни на тишината"

17.10.2014
Снимка 1

В рубриката "Размисли, отзиви, рецензии"

Албина Опанасенко за трилогията на Валентин Дишев - "Тиха книга", "Ортелий", "Маргьорит (и други регистри)"

Срещата ми с поезията на Валентин Дишев беше виртуална. Изненадах се от въздействието, което ми оказа аудиозаписът на „Тиха книга”, „Ортелий” и „Маргьорит(и други регистри)” – предпочитам да се усамотявам с книгите. После присъствах на представянето на трилогията в София, което беше в пълен унисон с тишината, спокойствието и ненатрапващата се философия на книгите. Това беше и личното ми запознанството с поезията и личността на Валентин Дишев. Първоначалните впечатления напълно се препокриха и разшириха възприятията ми. Още в началото, когато авторът започна да чете пред присъстващите, преди думите да достигнат съзнанието,  ме грабна абсолютната  му отдаденост и артистизмът  при изговарянето им. Вкъщи отново препрочетох книгите и, тъй като съм наясно как всеки поет облюбва децата си – стихосбирките, как всяка дума, казана за тях е като снимка за спомен,  реших  съвсем простичко  да споделя впечатленията си след прочита.

И в двете стихосбирки „Ортелий“ и „Маргьорит“, които де факто са втори издания,  ме привлече дълбочината на философския размисъл. Това, че в поетичните образи няма отричане и заклеймяване. Точката на пресичане на философия и поезия се проявава в тенденцията на напускането на повърхността и впускането в дълбокото – на изследването, познанието и самоопознанието. Препратките, с които са орнаментирани стиховете (Маркес, Маргьорит  Юрсенар и др.) им придават космополитност. По един, бих казала, "апетитен" начин се отваря пространство, в което всеки, според собствената си душевност,  разплита  енигматичните мрежи, заложени от Валентин Дишев. И в двете книги витае известна доза спиритуалност. Вдишваш я и сетивата се разтварят пъпка по пъпка, летиш като пчела от цвят на цвят, докато не само откриеш, но и усетиш и задълбаеш в смисъла на „пътуването“ – към себе си или към други култури,  в друго време.

Ще завърша с първата книга от трилогията „Тиха книга“, чиято тишина се сгромолясва върху мен още с първия стих като „огромен, всеобемащ език“ и продължава нататък да „обхваща всичко, поглъща погледа“ с всяко следващо послание.  В минималистична форма – ярко съдържание.  Думите падат като първи сняг -  леко, без заучени жестове:

„Лесно е да направиш прозорец,
 ако вече имаш небе“
 
Подръпват нежно струната на тъгата:
 
„между двата сезона
на очакването
жаждата е
меланхоличен пастир“
 
Самотата в многолюдието, болката:
 
„..всеки спомен за нишка
може да те обеси“.
 

Текстовете наподобяват деликатно задействан езиков механизъм.  Докато четеш, промяната на пулса е неизбежна. „Тиха книга“ е като камбана с полифонично  звучене, чиято мелодика резонира дълго след като съм  затворила последната страница. Тя е книга, към която ръката сама посяга – веднъж, втори път и още, и още…

 

снимка на Валентин Дишев от Даниела Папанчева в галерия "Ластици", 2013

 


 

редактор: Христина Мирчева