ЕДНА ТВОРЧЕСКА СРЕЩА С МИТРОПОЛИТ ИЛАРИОН

Доростолският митрополит Иларион управлява възстановената Доростолска епархия от 2004 до 2009 г. Почина на 28 октомври 2009 на 96-годишна възраст. Той беше автор на над 40 книги в проза и стихове – и множество трудно изброими публикувани статии, беседи, поучения, слова. В знак на уважение към преклонната му възраст и любовта към писаното слово през 2004 г. той беше избран за член на съюза на българските писатели. Президентът Георги Първанов го награди и с орден "Св. Св. Кирил и Методий” – I степен с огърлие за издигане на ролята на богословското образование в България.

 

(със съкращение из материала на Георги Чепилев от книгата със спомени на негови почитатели и духовни чеда: „Доростолски митрополит – НАШИЯТ ВЛАДИКА Иларион” 2011 г.)

Може да се каже, че тези, които познаваха Негово Високопреосвещенство Доростолския митрополит Иларион, са много щастливи хора. Аз също по Божия промисъл съм съпровождал понякога Дядо Владика Иларион. Но да си спомня и напиша факти за него, съм безпомощен. Мога само малки епизоди, защото се боя, че ще напиша много странични неща, между тях не ще покажа главното – какъв беше Негово Високопреосвещенство. А неговата доброжелателност особено действаше благотворно върху подрастващите – всеки според благородните стремежи и не пропускаше в живота нищо, което би могло да зарадва, издигне и нахрани. Затова ще опиша първите си срещи с него.

Още от 40-те години на миналия век при Св. Синод на Българската православна църква вече съществуваше българско културно-просветно дружество „PRO DEO”, което бе член на международната комисия „PRO DEO” в Женева. В края на септември 1997 г. на поклонническо посещение в Света Гора в двора на ВЕЛИКАТА ЛАВРА с покровител Св. АТАНАСИЙ Дядо Владика поясни сцена от живота на св. Йоан Кукузел – пеещ сред стадо кози, и каза, че си спомня такава картина от сбирката на художествената академия при Св. Синод – „PRO DEO”, преустановена след края на Втората световна война. Ще обърна внимание, че голяма дейност на дружеството е развил и проф. Асен Василев (автор на колосалните трудове: „Български национални школи”, „Български възрожденски майстори и ерминии”, ”Технологии и иконография”). Та в Св. Синод през онова време беше създал при канцеларията си служба по зографисването на храмове с цензурна комисия, която да определя, кои художници са достатъчно подготвени и кои не. Тия грижи на Св. Синод за повдигане на църковното ни изкуство – да се напътстват зографите по всички най-важни въпроси от тяхната работа – се полагаха, защото храмовете отразяват древни предания в своя строеж, както и в своите живописни и резбарски украси.

След Постановление на Министерския съвет N 1608 от 30 декември 1951 г. се поставят под защита от държавата всички паметници на културата в страната. Съгласно т. 3 на това Постановление беше изработена Наредба за дейността и състава на съвета за опазване на паметниците на културата от ръководството на Синодалния Църковно-историко-археологически музей, където на наши художници продължиха да дават разрешителни документи за право на зографска работа – в селски, околийски или в градски църкви, според проявения на изпита успех. На най-слабо подготвените временно се разрешаваше да работят като технически изпълнители, да бъдат чираци и помощници по изпълнение на по-неважни задачи и то под непосредственото ръководство и отговорност на ония художници, които имат пълно право да изпълняват същинската зографска работа.

В тоя съвет бяха включени и представители на Църковния музей при Св. Синод и на Дирекцията по изповеданията. Във връзка с това Постановление Св. Синод издаде Окръжно N 4502/77 от 14.07.1952 г. и редица разпоредби, съгласно които се поставя строг контрол за това кой, с чие разрешение и под чий надзор може да упражнява църковна зографска работа. Създаден беше нарочен правилник за зографисване на храмовете.

В определени срокове или при нужда се уреждаха временни зографски практически курсове с изпити за правоспособност. Аз се явих на този от 1989-1990 г. Имало и други заявили желание да работят в тая насока и да добият право, а сред тях бе и кумът ми Христо Дишкелев, от когото знам, че след нашите изпити курсовете се преустановиха. Не е бил случаен фактът да не се видим тогава, може би, за да ни запознае след време нашият духовен отец. Първият директор на Църковния музей е акад.проф.прот. Ив. Гошев. През 1981-1990 г. директор е Траянополски епископ Иларион.

В бялото снежно януарско утро на 1989 г. сред безкрайно протегнатия от центъра към теменужно сребристата Витоша софийски булевард аз съм впечатлен от фасадата на Духовната академия с живописни портрети на български просветители и духовници – възрожденци. Тук съм в качеството на ентусиаст с мечта да изрисувам като картинен разказ живота на Христа. Отец Димитър Амбарев от Пловдив ми даде адреса и препоръчително писмо, тъй като с колеги помогнахме за изографията на поверения му храм. Очите ми бягаха по широкия булевард; навсякъде е тясно и многолюдно, един след друг, един след друг се движат трамвай, автомобили пред сгради и магазини. Безкрайно вървят, вървят и множество хора в студеното море на живота в големия град. След автомобилните фарове и интимни аспекти на зимната столица отговарям при кого отивам на портиерния служител. При отварянето на вратата на най-горния етаж ми стана неловко и съвестно заради мисълта – защо ли притеснявам този бледолик старец? И, главното, не знаех с какво да започна.

Сериозен предлог за посещение нямах. Сконфузен в мислите, помолих позволение от чакащия преди мен свещеник да вляза.

- Е, заповядай!

Това бе казано толкова радушно, просто, като на отдавна познат и равен човек. Изведнъж се успокоих, влязох в стаята и започнах да гледам по стените. Моление о чаше! Най-тежкият час през живота на Христа. А ликът е обхванат от силно смущение: скръб, тъга, ужас..., защото греховете на целия свят легнали на святата глава и сърце на Спасителя. Толкова голяма, пълна със скръб картина не бях виждал...

- Благословете, Дядо Владика!

- Господ да те благослови! Като умрем, ангели ще станем – като тях. Те не са видими и телесни.

Без съмнение последните думи ме накараха да обърна внимание, че не страх от смъртта изпитва Божият син в Маслинената гора.

- Нося тази препоръка от отец Димитър.

- Как е той? Какво има, кажи! Ти какво работиш?

- Художник съм...сътруднича в списание за разкази в картини – „Чуден свят”.

- Това ти ли си го рисувал?

- Да, и желанието ми е да нарисувам в този стил живота на Христа.

- Хубаво ще бъде. То ще остане завинаги, името ще ти се чуе.

- Някой български автори от 40-те години не са се подписвали. Змей Горянин е бил редактор на такъв картинен вестик за деца. Но не зная как да подредя според канона картините, а е необходима и сериозна литературна основа. Трудно се намира такава днес, има атеистични и инославни.

- Не такива, аз мога да ти помогна. Ще направиш образец и ще го покажеш на професорите, например: „РАЖДАНЕТО НА ХРИСТА” и отдолу надпис – цитат от Библията... после „ПОКЛОНЕНИЕ НА ВЛЪХВИТЕ” също с надписи, както ти поясних и така всички. Значи една картина и отдолу надпис и ще отбележиш откъде е. А Христа навсякъде трябва да си прилича, както е тук, така трябва да е навсякъде. Аз съм приготвил един труд, да даде Господ да излезе някой ден – там ще видиш. Ето тази книга „Съкровището на княза”, може да стане филм.

Аз страстно обичам книгите и внимателно разтворих книгата, като благодарих за дарствения надпис.

- Ние тук имаме курсове за иконописци, защо не кандидатстваш?

Художникът трябва да има разрешение от Св. Синод за правоспособност. Има устен теоретичен изпит – за живота на Христа – да знаеш Господнята молитва и т.н., ще ги научиш. После има практически, където се работи под ръководството на професори и специалисти. Донеси и от рисунките, но те трябва да са изографии. Видните художници на религиозни творби са постели, докато рисуват. Сложи марка на молбата. Не се намесвай в политическите работи. Много поздрави!

Учудих се – бе изминало немалко време, а непознатият свещеник още очакваше моето излизане. Извиних се, а той извърнат към мен със строг кос поглед и съвсем изкочили орбити, при това нещо шептящ, влезе по служебно дело. Изпълнен с щастие и топлина, излязох на улицата, вдишвайки студения въздух. Какъв чудесен ден, даващ ми надежда да се занимавам с любимата ми работа!

И ето – през прекрасното септемврийско утро аз съм на изпит в Централния църковно-историко-археологически музей. На курсовете се запознах с кръг от колеги – повечето млади, а някои завършили и Художествената академия. Курсът изискваше задължително да се положи теоретичен изпит по конспект, а после практическата работа под наблюдение на специалисти. В средите на реставраторите се дочуваха реплики, че владиците си играят на изпити. А духовниците отговаряха: Оставете ни да си вършим работата и всеки да се заеме със своята – а не по цял ден кълбета (прежда) и кафета!”.

На изпита темата се определяше от изтеглен билет. От това, че бях станал рано и вървях пеш от кв. „Хиподрума” до храм-паметника „Св. Александър Невски” или от вълнението на очакването, аз се безпокоях още при изкачване на каменната стълба. Ах, ето далечната врата се отвори и влезе духовната комисия заедно с професорите.

- Нека започнем както подобава!

Нечия ръка държеше кадилница, а синкавите уханни облаци преливаха в слънчевите лъчи, минаващи наклонено през цялата зала.

След песнопенията на тропари и кондаци каъм Матер Божия се отправиха специални молитви за зографската работа.

- Кръстът е безплатен дар за всички и трябва да се ползваме всички – и болният, и нуждаещият се и започващият работа. Преди края на Втората световна война у нас търговците отваряли дюкяните от 10 часа, иначе глоба – преди това в църквата! И като излязат, всичко оживява с новите дрехи. Някога улицата беше пъстра – какво облекло! В музея на гр. Елена може да се видят одеждите на сестрата на писателя Петко Ю. Тодоров. Каква форма и какви грижи се полагаха, но не от суета, а за представителност, за цвят на живота.

Чудесното благовоние на ароматичния тамян и словата на Негово Преосвещенство можех да сравня с цветя от райска градина – той говореше нещо, нещо питаше; аз нищо не помня, чувствах само, че това е личност, изпълнена с грижи към нас.

Някои от духовниците поглаждаха с шепа брадите си, като ги завъртваха, а друг сресваше с гребен буйната си коса:

- Ето, ти твърдиш, че св. Цар Давид е много добър човек... пък отрязал главата на Голиат? Защо така направил? Къде се изографисва в храма св. Цар Давид?

- От ревност към Бога. Защото филистимският войн се подиграл с Бог – отговарям предпазливо и продължавам по следващия въпрос. След одобрителната усмивка Дядо Владика отново ме пита:

- Така, така. А защо не са убили св. Йоан Кръстител с младенцитеq избити по заповед на Ирод?

Членовете на комисията наблюдаваха зад масите със зелен плюш, а на мен взе да ми се струва, че тържествената зала се стеснява. Започнах безпомощно да се хващам за смътно известни от литературата известия.

- Защото е бил в пустинята с майка си! - но заместник директорът тревожно пъхна длан в брадата си.

Негово Преосвещенство ласкаво ме погледна и протегна ръката си в знак да замълча:

- Не, той не се е срещал с Христа като малък! Те, католическите художници, като бебета ги рисуват... В това време ми показаха репродукция:

- Какво е изобразено и какво е наименованието на тази сцена?

- Изобразена е сцената на Иисус Христос пред Пилат Понтийски.

- А защо се казва „Ето Човека”?

В края на краищата се изясни, че причината е в непризнаването на Христос за Бог.

Чрез тези неочакванин въпроси назначената комисия ме потопи и приобщи към задължителното преди зографисване познание на Закона Божи.

Длъжен съм да призная: бях в голям възторг – голяма радост ми доставяше фактът, че на практическия изпит според билета трябваше да нарисувам царска икона на Иисус Христос.

Текстът е от книгата

"Доростолски Митрополит Иларион - Нашият Владика"

ИК "Пет Плюс", София, 2011 г.

Съставител: Мария Антонова

Редактор: Мария Бакалов

© Христина Мирчева