по заглавие   по съдържание

Иглика Дионисиева: "ОЧАКВАНОТО НЕОЧАКВАНО И ПОЕЗИЯТА КАТО ЗНАНИЕ"

12.12.2014
Снимка 1

Иглика Дионисиева за „Очакваното неочаквано (логии)” от Крис Енчев

Издателство "Скалино", поредица Поезия

 

Държа в ръцете си твърде „неочаквана” за новата поредица „Поезия” на издателство „Скалино” книга. „Очакваното неочаквано (логии)” от Крис Енчев е третата поетична книга, но така силно различаваща се още на пръв поглед от предходните стихосбирки, издадени наскоро от издателството. Малка, цветна, топла, „илюстрована”. Всъщност, „илюстрациите”, снимките внасят известна доза „реалност” – те са запечатали „реални” неща, макар и „неочаквани” за нашето око – ръчно изработените бижута и творби на Крис Енчев.

И така,  ако трябва да кажа как най-бързо човек да се сприятели с книгата и да се постигне взаимно проникване и преливане с нея – трябва да се отвори смело на произволна страница и веднага да се зачете. Да не се гледат бележките по „маншетите”! Никакви маншети! Защото тогава, ако зачетем „що за човек и птица” е авторът, неизбежно ще се появи едно Но – голямо или малко, което ще дистанцира четящия от тази неочаквана поезия.

Очакваното неочаквано като „логии” – това задаване на посока и смисъл още на корицата е изпълнено с кинетичност. Вече случило ли се е това познание, „диктувано от усукванията на сърцето”, или сме застинали в очакване на „неочакваното познание” – такова, за което все още няма дефиниция, представа и опитност, но е необходима надежда?

Стихосбирката е „собственоръчно сглобена”, както и причудливите бижута и хендмейд артефакти и инсталации от автора – от 8 „логии”. Но и тук – въпрос (мой): Възможно ли е при толкова „много” познание (знаем, че знанието, със своите количествени и качествени натрупвания увеличава скръбта, а не – положителните емоции) все пак да има очакване за „щастливи обрати”, „очакваното неочаквано” като вяра и трепет да остане непокътнато и причина за желано бъдеще?

„Кайрология” – така се нарича първият цикъл в стихосбирката. „Кайрологията се занимава с щастливото случване.” Така твърди част от дефиницията, явяваща се и епиграф. Топло, много топло начало, което казва: Знанието и опитът не са причини за скръб; има надежда, има много надежди, чакайте „щастливите обрати”, радвайте се!

Стиховете – кратки, фрагментарни, съдържащи много смисъл и време – като нещо, което може да прекъсне (стр. 8), като нещо, което убива (стр. 13) и като нещо, което е твърде временно в сравнение с човешкия стоицизъм, породен от надеждата и любовта:

„ще те дочакам
дори да не те дочакам
времената са временни”

 

Стигаме до „Топология”, където пише, че тя е „вглеждане в обиталища”. Обиталища на какво? – Самият въпрос вече е живеене, маркиране на пространства и топоси за мислене, изкачване и слизане, отсъстване, за заедност, за свобода. Много, много потенции и „логии” за жилавост и устойчивост – че, да, фигурите се деформират, но есенциалното в тях остава непроменено, въпреки деформациите. Стиховете в „Топология”-та, въпреки че насочват погледа и емоциите ни към наглед дребни неща (предмети), но и задават пространство, имащо свойството да се уголемява и да се издига над дребното, ежедневното – от капачка към слънце (стр. 15), към галактически пътувания, „искащи” още повече свобода:

„отстранете орбитите на планетите
оставете ги да летят по своему
както винаги са правили”

 

Но закъде са пространства без цветове, без разговора между цветовете и опита за заедност при срещата с човешкото? Ето: „Хроматология”. И – не, тя тук не е обясняваща значението на цветовете, а е лична опитност, която преминава от „синева”-та като „едно добро начало” през помнещи се тела (стр. 26), отива от приказка с много алено (стр. 27) за да стигне до успокоението, че

„гумените подметки се изтъркват
усмивката и паметта
оказват съпротива”
 

И поглъщащото цветовете и други величини и абстрактности черно:

         „така плашеща е
         черната яма
         в устата на времето”

 

Времето е задало и следващото гнездо от стихове – „Метеорология”. Може ли тази дума да бъде нещо адекватно значещо в поетичното живеене? Оказва се – може. „Тя” казва, че „Телата ни са облаци” – леки, безплътни, предимно безтелесни, от концентрирана душевност. Като тук, засега, експресията е статична. Но дефинирането завършва с „без обещание за слънчев изход”. То се преекспонира най-осезаемо в последното стихотворение от цикъла – на стр. 38. От друга страна, метеорологията, предполагаща определена променливост и цикличност, е представена в своите амплитуди, синкопи и повтаряемости – на стр. 32, 33 и 36. И някъде по средата на книгата ще намерите думи за работата на сърцето (сърцата), която много се влияе от въздуха (друго „действащо лице” от метеорологията):

         „кардиограмите
         са толкова непостоянни
         толкова неритмични
         толкова зависими
         от електричеството
         във въздуха
         между нас”
 

И ако кардиограмите са записи на езика на сърцето, то цикълът „Граматология” ни запраща при едни други записи, които тук нямат за цел изучаването на писмености, а писането като „мост” и възможност за отразяване на нови „логии”, постигнати чрез езиково заиграване. И те ще са едни от най-стабилните и продуктивните при ученето, защото нали именно чрез игра детето, респективно човекът придобива опитност и знания? Тук са най-кратките стихове, които графично и смислово най-много удължават и забавят прочита: изискват прецизно вглеждане и успокоение, медитативност и дзен, дори известна доза математическо мислене, помагащо при постигане на пространствени представи и координатни оси:

„нямаме друг начин
нямаме
друг
начин
нямаме…
няма ме”
 

Значението на препинателните знаци. Четете внимателно и не го пропускайте! – на стр. 40, на стр. 45. А – и за важността на паузите – на стр. 45.

Следващата логия ни праща в света на сънищата. „Онирология”. Авторът свързва сънищата с думите. А Сергей Герджиков казва: „Онирология значи „наука за сънищата”.

Но фактически няма такава наука. Защото – стиховете „ми го говорят” – понякога сънят е летаргия, смърт, които са единствено и само това, без да носят друго знание, камо ли живот. Стр. 49:

         „сладка миризма на гнило
         оформя рецепторите
         подготвя ги за зимен сън
 
         ти не заспивай”

 

Сънят не е само смърт… Неочаквано той е и копнеж за заедност, прегръдка:

         „докато ти спиш
         аз те сънувам
         с широко протегнати очи”

 

Така, след като е отворена вече вратата към смъртта – чрез съня – ето я и самата „Танатология”. Смъртта, дори при видяна като накичена с блестящи дрънкулки черна шапка, е голям авторитет. Тя е сериозна, нали така, и – то се разбира от само себе си – изисква голяма доза уважение. Получила го е – количествено думите, изграждащи стихотворенията, тук са повече. Повече са и погледите към нея (стр. 60), и потърпевшите, и заложниците. Тя е „очаквано неочаквана” – „прилича на много неща” но никога не можем да я предвидим с точност. Тя е всеобхващаща:

„няма дом
няма субстанция
няма име
има нас”
 

И, неочаквано за графичния вид на книгата – черният лист идва след последното стихотворение от „Танатология”. „Метаепилогия”.

Ако очакваните неочакваности предвиждат и страх – ето го тук. Метаепилогията – това, което е отвъд края, отвъд всички „изброени”, придобити или маркирани от стиховете знания. Отвъд… - има ли логия за метаепилогията? Епиграфът на Стефан Иванов „единствено думите помагат” е като мъничко утешение. Думите понякога са сламката за удавника, но и патерицата – за този, който иска да се изправи и да стъпи на крака. Далеч от бездната, черната бездна, в която пропада сърцето, претърпяло деформации от изживяното напрежение. Далеч от сърцето – черната бездна, от която може да се излезе само с други „усуквания”, с други „неочакваности”, които да станат основата на нови „логии”.

 

снимка: Светла Енчева, "Ателието", 29 ноември 2014

 


 

редактор: Христина Мирчева