по заглавие   по съдържание

Група „8-ми март“: "Кратка история на изкуството през последните 25 години в текстове и картинки" II

22.12.2014
Снимка 1
Продължение от Първа част тук
 
5. Смятате ли, че изкуството може да влияе върху социалната ситуация – глобално и конкретно тук и сега?
 
Аделина Попнеделева:
 
Това е много романтична идея. Животът се движи от природни и икономически закони.
 
Радикалността на 70-те години за разрушаване на йерархиите, за достъп не само на елитарните прослойки до изкуството, за разширяване на границите му според мен вече се свежда главно до зрелищност и забавление в масовата култура-реклама, телевизионни риалита, мода, видео-игри, графити, комикси, поп и попфолк, рап и други форми. И да, изброените форми влияят върху хората, но не ги карат да мислят, а да се стремят към моден лайфстайл.
 
Алла Георгиева:
 
Изкуството влияе директно и индиректно.
 
Директно по време на политически катаклизми в обществото. Изкуството в тези периоди често се сраства с политиката и се превръща в оръжие за нападение или защита на определена политическа доктрина. В някаква степен това важи и за ролята на изкуството при решаването на остро социални проблеми в обществото, при различни установени неравенства: на жените, на хората с хомосексуална ориентация и на малцинствата. Този тип изкуство цели бърза и ефективна промяна на обществото. В глобална ситуация това се проявява в развитието на активистко, улично, перформативно, плакатно-комиксово изкуство, което често абсорбира популярните методи на гражданската активност и ги трансформира чрез езика на изкуството в художествени послания.
 
Индиректното влияние на изкуството върху обществото е във възможността то да разбере самото себе си. Изкуството прави нещата от живота видими. Тази функция на изкуството смятам за най-важна. То рефлектира (пречупва) чрез своите медиуми (художници) екзистенциалните проблеми на индивида и е способно да сътворява универсални послания. Влиянието му върху социума съответства на качествата на „пречупващата призма” и е в зависимост от персоналното разбиране на твореца за понятията като Добро и Зло, хуманност и хомофобия, съзидание или разрушаване.
 
Към индиректното влияние на изкуството отнасям развлекателната му функция.Тя се родее едновременно с дизайна и шоу бизнеса, занимава се с декора на средата на живеене, предметния свят, както и с различни чисто естетически или научни  експерименти. Това „чисто изкуство” изпълнява задачата да облекчава материалното съществуване на индивида и цели да направи живота му по-привлекателен, по-лек, по-поносим и забавен. Този вид изкуство вегетира върху последните достижения на научно-техническия прогрес. Влиянието му върху социума е главно в стимулирането на потреблението на продуктите на новите технологии чрез изобретателна арт реклама – постигане на прагматични цели чрез художествени средства. В глобалния свят това се отразява в разпространението на многобройните изложби и фестивали от рода на електроник арт, диджитал арт, нет арт, био арт, робот арт и прочие.
 
Боряна Росса:
 
Да, убедена съм. Социалната среда не се мени само от закони, които са прокарани от държавата или от лобистки комерсиални или социални групи.  Тя се мени поради сложните взаимоотношения между държавните структури, социално лобиране и жива култура. Ако няма ясно изразена култура (в която важна част заема визуалното изразяване ), няма как да стане ясно, че обществото или негови групи имат някакви нужди. Изкуството разкрива съществуващите проблеми и волята за тяхното решаване. Например, ако жените не говореха за своите проблеми в професионалната реализация или в дома – никой, включително и самите жени, нямаше да ги разпознаят като проблеми изобщо . Тоест социалната проблематика трябва да има глас. Но защо е нужно изкуството, ако жените могат просто да говорят и да пишат памфлети? Важно е защото то изкуството има силно емоционално и директно въздействие, то може да манипулира чувства много по-добре от един сухарски активистки текст. Не случайно рекламата, пропагандираща постоянно  културата на консумеризма не е само текст, в който се казва „Купете Пещерска  ракия, защото е най-добра“, а привлича на помощ изображенията на горещ следобед, потни чаши, пълни със студена ракия, сплотено семейство и свежа салата. Която ракия успее по-добре да манипулира нашите чувства,  посредством красиво изображение, тя ще се продаде по-добре.
 
Когато става въпрос за изкуство и конкретно за кино, често се цитира Ленин, който казва, че „От всички изкуства за нас най-важно е киното“. Действително тази фраза дава тласък на развитието не само на съветската киноиндустрия, но и на целия съветски авангард. Луначарски, който е идеологът на използването на изкуствата за промяна на обществото, ясно си дава сметка, че освен думи, трябва да има и картинки, и забавление. Така правят „лошите комунисти“, които все гледат как да ни манипулират, а какво става в Америка по същото време? През 1915 г. Дейвид Грифит създава първата историческа супер- продукция наречена „Раждането на една нация“ за моралните и идеологически устои на САЩ (по-конкретно на южните щати). Държащите тези устои са Ку-клус-клан, които след гражданската война се борят с „лошите чернокожи“ за възстановяване на бялото господство в южните щати. Този филм, макар и критикуван, се радва на небивал успех, носи печалби от милион долара и поддържа расистката култура не само в южните, но и в северните щати. Да не говорим за новите продукции на Батман и Капитан Америка, които са пропаганда на военен империализъм. Явно е, че изкуството навсякъде и винаги е използвано за израз на социални и политически идеи и съзнателно или несъзнателно изменя общественото мислене и културата като цяло.
 
Даниела Костова:
 
Изкуството за мен е пространство на тестване на идеи и предлагане на смели гледни точки и иновативни начини на общуване, споделяне и празнуване. То е неделима част от социалната сфера, създава ситуации, образова, променя. В зависимост от средствата, с които си служи, то може да влияе на политиката директно или индиректно. Това е дълъг въпрос, който може да се развие, но с две думи моят отговор е: да, влияе.
 
Мария Василева:
 
Не директно или поне не мигновено. Но съм убедена, че може да влияе чрез разговорите и дебатите, които провокира. И, разбира се, влизайки в диалог и съглашателство с всички останали елементи на културната сцена. Със сигурност изкуството може до води до социално осъзнаване. Най-малкото – то е продукт на свободния дух и като такъв ни учи да бъдем по-смели, нестандартни и да отстояваме тези позиции. В някои световни университети има специалност „Изкуство и политика“. Учените се фокусират около проблеми, които са ключови и за двете сфери – публично пространство, демокрация, равноправие, активизъм, правосъдие, стратегии за въздействие и други. Съществуват и центрове, които изследват тази взаимовръзка, както и ролята на изкуството като катализатор на дискусии по отношение на социополитическата среда.
 
В практиката най-очевидно е въздействието, когато имаме сливане на социален активизъм и художествена дейност. Такива примери през последните години има и у нас – боядисването на Паметника на Съветската армия и преобразяването на фигурите в комиксови герои предизвика огромен отзвук и разкри мощта на подобно взаимодействие.
 
Проблемът винаги е как идеите на художниците да стигнат до повече хора. От една страна, винаги съществува страхът, че така те се елементаризират и превръщат в лозунг. От друга, ако това не се случи, остават затворени в рамките на една малка общност. Линията между едното и другото е крехка, деликатна и не са много тези, които я прекрачват. Когато обаче това стане, винаги прави огромно впечатление. Един от най-близките примери – лозунгите на художника Правдолюб Иванов по време на активните граждански протести в средата на 2013 г.
 
В съвременното изкуство навлизат все повече политически теми. Напоследък такава тенденция се забелязва и у нас. Невъзможно е натрупването да не доведе до по-генерални промени.
 
Надежда Олег Ляхова:
 
Има моменти, в които изкуството е един от малкото мотиви за понасяне на живота и за тези моменти влиянието му (на изкуството) е безспорно.
 
Извън тези моменти „влияние тук и сега“ е по-трудно видимо.
 
Като си помисля, че броят афро-американци, посещаващи нюйоркските галерии за съвременно изкуство, не е много по-голям от броя роми, посещаващи софийските галерии, ми е трудно да си представя какво точно влияние би имал проект, защитаващ правата на съответните социални групи.
 
Като си помисля, че съществуват проекти, критикуващи финансовата система, реализирани с подкрепата на същата система, ми е трудно да си представя, че Банката, разглеждайки проекта, преосмисля политиката си и на следващия ден предоставя печалбите си за развиване на Централна Африка.
 
Влиянието, може би, е в посока осъзнаване на проблема и последващо търсене на варианти за неговото решаване. А, може би, продължавам да вярвам в подобни влияния, защото съм израсла и възпитавана в тоталитарна държава, в която изкуството е неотменна част от механизма за „промиване на мозъци“.
 
Нина Ковачева:
 
„Нещата съществуват, защото ги виждаме, а онова, което виждаме, зависи от това как ни е повлияло изкуството.“ Оскар Уайлд
 
Политиката, социалната и икономическата ситуации, техническият и технологическият напредък и изкуството са били винаги в тясна взаимовръзка.
Винаги е имало, така нареченото, официално изкуство, обслужващо правителства, режими и прокарваната от тях политика, както и опозиционно и ъндърграунд изкуството.
 
Всяка власт, в една или друга степен, се стреми да получи подкрепата на интелектуалците и на хората в сферата на изкуството – най-често чрез предоставянето на различни привилегии и облаги. За опозицията и критиката остава алтернативата да бъде официализирана или забранена.
Могат да бъдат изброени редица автори и течения в световен план, оставили и оставящи ярка следа в изкуството – новаторско, неудобно, притеснително, нерамкирано, търсещо, задаващо въпроси, отменящо табута и променящо политически и социални възгледи, мода и начин на живот, но това би било тема на един друг по-разширен разговор.
 
Изкуството в България не прави изключение, макар и с по-скромни амплитуди.
Така че – да, изкуството е влияло и може да влияе, а степента на влиянието му зависи както от неговата сила, така и от подготвеността на обществото, към което се обръща.
 
Силвия Лазарова:
 
Разбира се, че влияе, понякога не директно и веднага, но стойностните произведения се забелязват от обществото и действат след време на социалната ситуация.
 
Историята на изкуството познава и много примери как то, служейки на политически цели, може да влияе на социалната среда.
 
Художественият субект може да реагира на дадена политическа и социална среда и да се реализира чрез изкуство. Ярък пример за агресивно интервениране директно върху психиката и мисленето е изкуството по време на диктатура.      
 
В близката наша история все още помним иконосферата на социализма –  нагледната агитация, която „промиваше мозъци“, ако изобщо можем да я приемем за изкуство. „Концептуални“ неонови надписи: „Напред към  сияйните висини на  комунизма“ „украсяваха“ панелната гордост на градския пейзаж. Социализмът и комунизмът си присвоиха правото да поучават и възпитават.
 
Друга форма на художествена реакция може да бъде и констатацията. Добър пример за това е романът „Хладнокръвно“', в който авторът Труман Капоти, смесвайки журналистически и белетристичен подход стига до нов жанр и огласява проблем без да заема позиция.
 
 
6. Според вас какво успя да направи и какво не постигна група „8-ми март“?
 
Аделина Попнеделева:
 
Успяхме да направим много и много хубави изложби. Бяхме и сме срещу йерархиите, за равнопоставеността на различните начини на изразяване, за специфичните проблеми на отделните групи в обществото и в частност на жените. Успяхме да въздействаме, защото много художнички искаха да участват в групата, защото предизвиквахме дискусии и „контра“ изложби, защото доста колеги мъже са дразнеха от това, което правим, и настояваха, че няма женски проблеми и женска специфика в изкуството.
И все още е така, ако съдя по издадения наскоро албум с претенциозно заглавие „120 години българско изкуство“. Изданието настоява, че обхваща организационния живот на българските художници/художнички, като разглежда различните дружества, съюзи и групи за периода 1892/2012 година. В това издание група „8-ми март“ не е представена. Групата е спомената в две от студиите като част от общите процеси. Намирам това за съзнателен пропуск, свързан именно с неприемането и пренебрегването на феминистката позиция.
 
Алла Георгиева:
 
За едно от най-важните постижения на група „8-ми март“ смятам активирането на феминисткия дискурс в българското общество, в което все още са се запазили патриархални структури. Този дискурс беше особено необходим в периода на прехода в новата икономическа и политическа ситуация, при която наред с придобивки от различни свободи значително се променяше и социалният статус на жената.
Още с първата изложба на женското еротично изкуство „Версията  на Ерато” през 1997 г. (инициатори Аделина Попнеделева и Алла Георгиева, куратори Мария Василева и Яра Бубнова).за първи път в историята на българското изкуство жени-художнички можеха свободно да коментират своя интимен свят и проблемите, свързани с половата дискриминация. С последвалото създаване на първото феминистично арт сдружение „8-ми март“ жени-художнички се обединиха в единна платформа, позволяваща им да имат по-голяма чуваемост и видимост.
 
Във времето на БГ прехода, характеризиращ се с мутренско-мафиотска диктатура, необходимо беше фокусиране върху задължителна наказателна отговорност в случаите на всякакъв вид насилие над жените, включващ сексуално и домашно насилие, както и насилствен трафик на жени с цел принудително проституиране. Голямата част от проблемите бяха превърнати в обекти за анализ в изложбите ни и предизвикаха широка обществена дискусия.
 
Изглежда, че колкото са жените по света, толкова са и вариантите на феминизма. И независимо от това, че неговите направления са отдавна каталогизирани и подредени по видове, във всеки отделен случай ситуацията и особеностите му са  строго индивидуални. Според Пиер Бурдийо жената не се стреми към властта, а към установяване на равновесие на силите. Равновесието като фундамент за съществуване и развитие. И макар че участничките в групата бяха с различен социален статус и личен житейски опит (майки с деца, омъжени и свободни жени), феминизмът, който ни обединяваше, беше активна и в случая радикална форма за отстраняване на пречките към това желано равновесие.
За изключително важно постижение на групата намирам факта, че отстоявайки своите феминистки принципи, ние се стараехме да не прекрачваме чувствителната граница на толерантност и уважение към противоположния пол (примерно имахме покана към един мъж-художник за всяка изложба). Нещото, което придоби понякога твърде радикални и агресивни форми в творчеството на следващото поколение феминистки, често налагащи женският авторитаризъм.
 
Трудно ми е да кажа какво не постигнахме. Могат ли жените да прокарват принципно нови пътища в изкуството? Смятам, че най-важното, което те могат и са длъжни да направят, е да проправят пътя на собствената си свобода. В някаква степен сме успели да го направим за себе си и, надявам се, за другите след нас.
 
 
Боряна Росса:
 
Група „8-ми март“ зае място, което беше празно, а именно мястото на художничките, които смятат, че има нещо особено важно в отразяването на женската идентичност и проблеми, както и в изразяването „по женски“. Групата утвърди територията, в която тези неща се ценят и осъществяват необезпокоявано, без да се изисква конкуренция с така наречените „универсални ценности и изразяване“, които са нищо повече от мъжкоцентристки. В същото време, създавайки не само едно, а множество и разнообразни събития, групата успя да покаже, че женските проблеми не са малки и за пренебрегване, че те са „универсални“ и „общочовешки“ също толкова, колкото и мъжките (все пак признахме, че жените са човеци, нали?). Групата успя да покаже колко разнообразно и интересно е „женското пипане“ (традиционно презирано в Софийската художествена академия). Групата успя да легитимира като ценно точно това липсващо изкуство и да подготви исторически почвата за появяване на други художнички и художници, които да имат подобна ценностна система.
 
Според мене това, което „8-ми март“ не успя да направи, е да осъществи връзката между теория на пола и художествена практика. Това е общ проблем в много области – теоретично академичната общност в България е много изолирана от областите, които имат не-текстови методи за изразяване, теоретичните кръгове в България, често са далече дори от социалния активизъм. Това естествено е двустранен процес на създаване на интерес и взаимодойествие и от двете страни.
 
Даниела Костова:
 
Създаде солидарност между жените в българското съвременно изкуство и платформа за израз и дискусия на проблемите на жените в обществото като цяло. Представи изключително интересни изложби и събития.
Би било прекрасно, ако групата беше набрала сила и продължила работата и сега с присъединяване на нови членове и области, и с непрестанно обновяваща се адженда.
 
Мария Василева:
 
В най-активните си години групата беше много добре приета, което означава, че е имало смисъл от съществуването й и от нещата, които прави. Дейността й стана видима и то не само в България. За това свидетелстват участията на членовете й в международни изложби и конференции. Ще спомена само проектите: Changing of Places (София, 2000-2001); Bulgaria, NY: Bulgarian and American Women Artists Collaborate (Ню Йорк, 2000); Desire for Another Woman. Visual representations of the female body (Cluj, Romania, 2001); Gender Check. Femininity and Masculinity in the Art of Eastern Europe (Виена, 2009 и Варшава, 2010) и Good Girls. Memory, Desire, Power (Букурещ, 2013). Очевидно е, че чрез темите на изложбите и смисъла на произведенията бяха засегнати важни, неизговаряни до момента въпроси. Именно с изричането им „8-ми март“ се включи в един международен диалог.
 
За мен обаче, едно от най-сериозните постижения е, че групата не се подхлъзна по модни клишета и конюнктурни практики. Тя запази донякъде противоречивия си характер, което напълно отговаря както на отношението към феминизма в България в края на 20-ти и началото на 21-ви век, така и на разбиранията на самите художнички. В този смисъл групата остана наивна, но и честна – без да спекулира с апетитни проблеми и да извлича нездравословни дивиденти от тях. Нейният характер напълно отразява съкровените вярвания на членовете й, обединени по-скоро от приятелски чувства и общо разбиране за смисъла на съвременното изкуство, отколкото от единна платформа по отношение на феминизма. За „8-ми март“ никога не е било от първостепенна важност да присъства на художествената сцена на всяка цена. Групата се е събирала в един или друг състав, за да отговори на някаква провокация или да изрази мнение по наболял проблем. Но дори и когато пребивава в латентно състояние откъм общи изяви, членовете й не престават да се срещат и да обсъждат това, което ги заобикаля. Изразяването пред обществото е един друг етап, който зависи от различни странични фактори.
 
Това, което лично аз имах в програмата си, е да създам връзка между художничките и академичната общност, по-специално – със силното лоби на Софийския университет. Не се получи, а със сигурност би осигурило интересен и задълбочен анализ на търсенията ни.
 
Надежда Олег Ляхова:
 
Колебая се в отговора си на този въпрос, защото от една страна имам нужда от уточняване на понятията успех(неуспех, от друга при споменаване на думата „група“ в главата ми излизат: „мисия“, „основни цели“, „норми“, „професионални интереси“, „формулиране на стратегия“, „сплотеност“, а нищо такова не свързвам с „8-ми март“.
 
Ако „успехът“ е, че годините укрепиха доверието помежду ни, то „неуспехът“ е, че не допуснахме това доверие в зоната на личните си творчески проблеми.
Ако „успехът“ е, че водим този разговор, то „неуспехът“ е, че няма много хора, които да го очакват.
 
Нина Ковачева:
 
С изявите си група „8-ми март“ успя много за тези, които имаха и имат очи да видят. Не постигна много за тези, които не искаха и не искат да видят. Разбира се, имаше и има какво да се прави, което е гаранция, че групата е жива и още много неща предстоят.
 
Силвия Лазарова:
 
Ако не бяха и феминистки, момичетата от „8-ми март“ може би нямаше да постигнат всичко до тук. От изявите „Обсебване“, „Жени на пазара“, съответно в Централната минерална баня на София и в подлеза „Св. София“, изложбите преминаха в галериите – Художествена галерия Русе, АТА-Център за съвременно изкуство София, СГХГ и др.
 
Еманация на изложбите за мен е „Умножаване на отраженията“ в СГХГ през 2006 г., където бяха съпоставени творбите на първите дипломирани български художнички от края на 19-ти и началото на 20-ти век и работите на момичетата от „8-ми март“.
 
Разбира се, групата има и много международни изяви –„България-Ню Йорк'', 2000, „Смяна на местата“, 2001, „Женско видео от България“, Израел 2003 и други.
 
7. На какъв етап в изкуството си и в обществените си изяви се намирате? Какво ви вълнува днес и къде се виждате като позиция?
 
Аделина Попнеделева:
 
Не съм загубила дързостта си, но вече не съм толкова гневна. Умерено амбициозна, без илюзии. Продължавам да вярвам в силата на лично преживяното.
 
Самоцелната естетизация, безкрайните варианти на радикалните идеи в дизайнерски стил за мен са скучни.
Работя с млади хора и искам да бъда полезна. Радвам се, когато срещна талантливи, интелигентни и с характер.
 
Алла Георгиева:
 
В последно време все повече ме вълнуват екзистенциалните теми. Вечните проблеми на човешкото съществуване между раждането и смъртта, които се опитвам да разглеждам през фокуса на жена-художничка.
 
Актуалността на творческия продукт продължава да остава приоритет за мен, но определено преразгледах отношението си към неговата времева стойност. Политическото изкуство ми се струва твърде моментно, защото е приковано към конкретна политическа ситуация и е обвързано с идеологиите, дизайнерското изкуство – прекалено популярно и комерсиално. Вълнува ме все повече личното, авторското, онова, което ни прави различни и подчертано индивидуални. Концептуалното изкуство, основано изцяло на идеята, за съжаление много често бива повтаряно. Иска ми се да избягам от масовостта, от „ютуб” документалистиката, от фотожурналистиката, както и от самоцелни експерименти в областта на технологиите. Напоследък се отегчавам от еднообразието на съвременните изложби, които все повече заприличват на глобален супермаркет с неща, които всъщност може да направи всеки. Смятам, че ценността на изкуството е в неговата недостижимост. Произведението трябва да провокира сетивата. То трябва да развълнува сърцето и да накара душата да съпреживява. Публиката трябва отново да се научи да се възхищава на произведението, а не да се прозява, разлиствайки поредната изложба-вестник или сърфирайки лежерно из сайтовете за забавление. Бих искала да мога да създавам уникални в своята индивидуалност творби, разбира се, концептуални по замисъл, защото по друг начин просто не мога, но подчертано авторски и неповторими. Иска ми се да оставя някакви свидетелства за времето, в което живях и живея в момента. Безусловно си давам сметка, че тези категорични определения са следствие от присъщия ми максимализъм и никога не забравям също така, че притежавам склонността постоянно да нарушавам собствените граници.
 
Боряна Росса:
 
В етап на преход. Вълнува ме как да стана по-продуктивна. Стремя се да се отскубна от клопката на арт системата, която иска да показвам все едни и същи мои стари работи. Това става с много работа по самопродуциране и самопромотиране. Обикновено минават от 3 до 5-10 години преди мое ново произведение да започне да се показва. Така то си губи актуалността, а аз самата имам вече много нови идеи, които са ми по-интересни. Това е много износващо.
 
Даниела Костова:
 
Мисля, че съм в етап на преосмисляне на опита си до сега (ставам на 40 тази година :) и вземане на решение за това накъде да насоча енергията си и как да съм полезна. В момента се чувствам комфортно по отношение на това къде се намирам (физически и творчески), но си пожелавам повече време и пространство за генериране и реализиране на нови идеи и довършване на започнати проекти.
 
Живеем в ускорено време и боравим с огромен обем от информация и образи. Това е една от причините да гледам на правенето на изкуство като на дейност, която комбинира множество гледни точки и експертизи.     Сътрудничеството е неизбежно и живо необходимо! Съответно съвременният образ на изкуството резонира и черпи от много и различни области: архитектура, дизайн, наука и образование; художникът е активен агент, а дейността му инструмент за взаимодействие със заобикалящата среда. Така и аз бих искала да работя: в сътрудничество с професионалисти и не-професионалисти и да намирам пресечни точки, пространства на взаимодействие между видимо различни системи.
 
Мария Василева:
 
Продължавам да съм обсебена от идеята за музея. Как трябва да изглежда той днес? Какво да запази от традиционния модел и какво да промени, за да бъде интересен, конкурентноспособен и така да изпълнява функциите си. Как преживяването в него да бъде атрактивно, но не повърхностно? Как да се балансира между желанията на различните публики без да се правят компромиси? Все въпроси, които касаят не само българските музеи, но въобще музейните институции.
 
Естествено е да ме занимава проблемът за приемствеността и как постигнатото да бъде трайно. В българското общество има странен синдром на безпаметност. Много често имам чувството, че в момента, в който някоя от интересните и нестандартни фигури на художествената ни сцена излезе през вратата, действието се връща с няколко десетилетия назад. Усилията на много хора потъват в сивия поток. В нашата ситуация европейското клише за устойчивост наистина има смисъл, но трудно проработва.
 
Като цяло все по-рядко си позволявам моментни вълнения. Преследвам цели, които изискват постоянство: подкрепа на млади художници, създаване на нови изложбени пространства, изграждане на мрежи между институции и хора. По пътя към постигането им не всичко е приятно или носи лични дивиденти. Но вече съм се научила, че усилията рано или късно се възнаграждават.
 
Надежда Олег Ляхова:
 
Какво е развитието ми в социално икономически план: нямам галерия, с която да работя; нямам PR агент; нямам website; нямам Facebook страница; и списъкът с изложбите си дори ми е проблем да поддържам редовно. На какъв етап може да се намирам – извън етапите.
 
Какво ме вълнува: ако успея някога да постигна усещането за свобода, към което се стремя, ще има ли за какво да го използвам.
 
Какво е развитието ми в творческо идеологически план: окончателно скъсах с модернизма; все още усещам увлечение по концептуализма. Къде съм – на улицата, тук и сега, понякога с камера в ръка, винаги без значение какво е било вчера и какво ще бъде утре.
 
Нина Ковачева:
 
Този въпрос предразполага към хвалби, както и към самокритика. Ще се опитам да съм скромна в първото и умерена във второто.
 
Със сигурност не съм в начален етап, съдейки по многобройните самостоятелни и групови изложби, в които съм участвала, музеите и галериите в които съм излагала работите си, както в чужбина, така и в България. Така че бих казала, че се намирам по-скоро в по-напреднал или казано по-елегантно, зрял етап, както на живота, така и на изкуството ми.
 
Обичам предизвикателствата, динамичността и промените, което винаги ме е импулсирало. Към това бих прибавила любовта ми към пътуване и черпенето с пълни шепи от живота. Може би и заради това през втората половина на 80-те и 90-те години, работите ми преминаха през различни техники в търсене на най-подхoдящ изказ, което до голяма степен ме освободи и обогати.
 
Това, което ме интересуваше след 2000-та година и върху което работихме с Валентин Стефанов, беше да се изнесе изображението извън обичайните пространства за тази цел, а именно галериите и музеите. Tака се появиха общите ни видеоинсталации върху фасади на различни обществени сгради. Вълнуваше ни неподготвеният зрител или така наречения случаен минувач и неговото включване, поставянето му в необичайни, променени мащаби на градската среда. Тъй като повечето от инсталациите се показваха в различни държави, както и в много различни градски среди, интересът ни стигаше почти до социологични проучвания.
 
Това, което ме занимава в момента, са неясните граници между виртуално и реално, еклектичността, заплитането ни в собствените ни игри и хитрини, както в личен така и в обществен и политически план, агресивността, въвличането ни в свят на сурогатните стойности.
 
Аз нямам конкретни отговори, нито търся такива. Смятам, че мисията на изкуството е по-точно в това да поставя правилните въпроси.
 
Силвия Лазарова:
 
Въпросът предполага и очевидно трябва да направя равносметка.    Връщайки се назад във времето мисля, че съм заявила себе си като феминистка в известен формален смисъл, реагирайки на опозицията „мъжко- женско". Може би трябва да го отдам на възторга на 90-те години. С течение на времето, почувствах необходимост от това да отразя и други социални проблеми като например децата в неравностойно етническо положение.
 
Ако в този период съм реагирала на чисто локални проблеми, то в момента ме вълнуват глобалните обществено-икономически и социокултурни реакции на онази част от обществата, която можем да наречем критична маса. За да бъда по-конкретна, може би трябва да спомена случващото се в Египет, Турция, България и Украйна. Що се отнася до собствената ми позиция, чувствам върху себе си всичко онова, което някои социолози на прехода наричат „декласация". В този смисъл липсата на работа, игнориращата политика на всички правителства спрямо хората на изкуството с цел маргинализацията им, както и личният ми избор да не бъда обслужващ персонал, ме карат да се чувствам част от background-а.
 
8. Има ли граници в изкуството и кой ги поставя?
 
Аделина Попнеделева:
 
Какви граници може да има от момента, в който не може да се различи предмет на изкуството от обикновен предмет? Изкуство след края на изкуството продължава да се създава. Въпросът е кой как го разпознава и оценява.
 
Алла Георгиева:
 
Изкуството е плод на въображението на твореца. Ако той сам си поставя определени граници, това ще рефлектира и в изкуството му. В дадена политическа ситуация изкуството може да бъде ограничавано или канализирано в определена посока. Лично право на художника е да се съобразява с ограниченията или да следва собственото си разбиране за свободата на творчеството. Друг вид граници могат да бъдат чисто финансовите, елементарната липса на пари за реализация на някой по-мащабен проект. В този случай художникът избира пътя на най-малката съпротива – да прави това, което реално може в даден момент, и да намери адекватни визуални средства за себеизразяване. Важното е да не спира да твори.
 
Боряна Росса:
 
Да, има граници, за които частично говорих по-горе, в частта за участието на държавата. Границите се поставят от различни финансови, политически, религиозни и идентичностни лобита. Поставят се от институции като галерии, музеи, от кураторските и биенални структури, които следват определени неоколониални и неолиберални политики; недопускащи определени теми и определен тип художници; дискриминиращи на основа пол, националност, раса, възраст. Затова съществуването на ъндърграунд е изключително важно – свободни от арт системата места, в които само художниците поставят своите етически или политически граници.
 
В тези сфери границите на изкуството са други и ги поставя всеки за себе си. Интелектуалците са, за да критикуват, винаги. Живеем в общество, а не на самотен остров. Затова влиянието на обществото (съзнателно и подсъзнателно) не може да не го изпитваме. Но трябва да видим дали това влияние съответства на личната ни съвест и убеждения. Тук идва на помощ критическото мислене.
Освен това, ако искаме да живеем заедно с други хора не може да бъдем изключително себецентрични и да подчиним всичко на своето лично удоволствие. В живеенето заедно има много радост и удовлетворение (поне според мен) и достигането му се осъществява чрез съобразяване и взаимодействие с „Другия“. Но във всичко това трябва да запазваме критичността и самокритичността си, което пък определя нашите граници, дори и те да са пластични.
 
Даниела Костова:
 
Границите са нещо, което хората създават, за да могат да се ориентират и да контролират определена ситуация. В този смисъл като продукт на човешката дейност – има такива.
 
Мария Василева:
 
Има и граници, и ограничения, и заграждения. От всички страни и посоки. И това е нормално, когато живеем в толкова различен свят. Автори и публика са най-свободните елементи в уравнението. Много често границите се поставят от различни институции (включително художествени) по политически или религиозни причини. И днес понякога църковната и светските власти се обединяват в поход срещу изкуството. Тогава вече говорим за истински берлински стени по отношение на свободата на изразяване и общуване. Светът обаче е широк и от тази перспектива дори и българската художествена сцена не изглежда толкова малка. Убедена съм, че който има какво да каже, ще намери адекватният начин да го съобщи и подходящото място да го покаже. Скандалните ситуации са незначително количество спрямо общите процеси.
 
Днес достъпът до изкуството е затруднен поради голямата конкуренция на много по-атрактивните развлекателни индустрии. Борбата за внимание не е присъща на изкуството и то се самоизолира. Тук е ролята на институциите, които да преборят ситуацията и да отворят границите на достъпа до изкуството.
 
Надежда Олег Ляхова:
 
Освобождаването от табутата, за което се бори модернизмът, загубва своето значение, откакто изкуството вече не провокира никого. Вярата в идеала за технически художествен свят, като жизнен свят на човечеството, отстъпи зад страха, че ще загубим природата. Предизвикването на буржоазната култура от един антибуржоазен авангард, от който е белязан модернизмът, отпадна, когато заедно с буржоазията авангардът загуби и своя враг. Спорът за образа на елитарната култура отпадна на нивото на масовата култура, където всеки може да направи своя собствен избор.“ (Ханс Белтинг, Епилози на изкуството или на историята на изкуството)
 
До колко е свободен собственият избор на ментално здрав човек? Нормално е всеки нормален човек да се стреми към успех. Ако успехът на изкуството зависи от това кой го колекционира, то определението за изкуство е в ръцете на банковия съветник. В света на парите колко ли свобода е допустима и какви ли ограничения си налага изкуството? Мисля си, че самото изкуство не си налага ограничения, защото няма собствено определение за себе си.
 
Нина Ковачева:
 
С изменението на обществото понятието „граница” също се е променяло, както в географския, така и в моралния му смисъл.
 
Границата е концепция, която се намира във всички социални и хуманитарни науки, разглежда се от политически, антропологичен и естетически аспект, обръщайки се към философия, естетика, поезия, музика и, разбира се, визуално изкуство.
 
Нищо не е по-несигурнo и променливo като критериите в областта на изкуството. 
 
Кое може да бъде окачествено като „изкуство" или „не изкуство"? По какви стойности можем да класифицираме творби? Какви са критериите за оценка на изкуство или произведение? Как различните форми на художествени и културни дейности си взаимодействат едни с други, и т.н.?
 
През 20-ти век, с преминаването през войните, с промените в съзнанието и естетическите възгледи, с отпадане на едни и създаване на нови табута, с все по-честото сблъскване с артефакти от други култури, които не попадат до този момент в историята на изкуството, но като че ли заслужават статута на изкуство, се явяват нови предизвикателства към философията на съвремието ни.
Появата на авангарда също драстично променя мисленето, тоест границите на понятието изкуство.
Всичко това довежда до нови параметри за определяне на това какво е изкуство.
Естетическият модел, модите, както и икономическите и политически манипулации са също един от определящите фактори за граници на и в изкуството.
 
Силвия Лазарова:
 
Независимо, че изкуството е демократична територия и предполага неограничена творческа изразност, то съществуват граници, които обуславят когнитивния му характер. Очевидно е, че бъдещето принадлежи на технологиите, където тези граници най-вероятно ще бъдат заличени.
 
На снимките:
 
1. Алла и Чавдар Георгиеви. Кураторът, 2014
2. Портретни рисунки Аделина Попнеделева и Нина Ковачева, 2014
3. Силвия Лазарова. Victory, 2000
4. Алла Георгиева.  Alla's Secret, 2000
 
 
Пълният текст се публикува в две части с любезното съдействие на
д-р Мария Василева и Група "8-ми март
Още по темата в "Диаскоп" тук
 
Пълният текст се публикува в две части с любезното съдействие на 
д-р Мария Василева и Група "8-ми март"
Още по темата в "Диаскоп" тук
- See more at: http://www.diaskop-comics.com/article.aspx?id=1112#sthash.BVKaOHRJ.dpuf
 

 
 
редактор: Христина Мирчева