БОНБОНИЕРЕНИ СЮЖЕТИ В АВАНГАРДЕН СТИЛ
23.12.2014
МАЛКАТА КИБРИТОПРОДАВАЧКА (1928)
Режисьор: Жан Реноар – по Андерсен
Жан Реноар, син на великия художник-импресионист Огюст Реноар. Всичките му филми са посветени на една жена: Катрин Хеслинг, съпруга на автора. Те илюстрират и възпяват женския идеал на Жан Реноар, по подобие на картините на баща му. Но чувствителността им е различна – бащата е любител на здрави, розови момичета, които нямат нужда от пазители на голотата им, а в пресъздадената приказка на екрана женският тип е безпомощна, затрогваща жена, видяна в ореол през смътна светлина, дъжд, сняг, мъгла или пролетни цветя. Според Тодор Андрейков филмовият разказ е изграден от два пласта – реален и иреален, които взаимно се проникват чрез едни и същи персонажи. Стилизацията на декора и марионетната игра на актрисата подчертават приказния свят.
Филмът на Жан Реноар "Малката кибритопродавачка" може да изгледате тук
На снимките: кадри от филма
Иван Вазов: "Сиромахкиня"
Там край село без ограда
малка къща се крепи
сред отколешна грамада;
всичко около ù спи.
Вътре майка е клетница
и две мънички дечица,
бледни, голи, в тъмен кът
тръпнат, охкат и мълчат.
Три прашни полици,
ледни зидове кат мраз,
две-три счупени паници,
вет един иконостас;
една хурка без къделя,
една скъсана постеля,
де стояха плачешком –
ето скудния им дом.
В огнище не блещука
нито искрица огън,
веч от отколе, зла прилука,
изгоря и сетни пън!
А фъртуна мразовита
вей из стрехата пробита,
и горките две деца
бършат бледни си челца.
Студ и кърви! Деца мръзнат,
ту във майка си се взрат,
ту в огнището, и зъзнат,
три дни не са яли,
жив човек не са видяли
хляб късче да им даде,
а пък сняг се не яде!
Хората милост вече не дават,
че се не боят от грях,
ил че се и те лишават
и са в нужда като тях;
а пък зимата е тежка
за неволята човешка,
децата будни или в сън
викат: „мамо, хляб, огън!”
Няма помощ, ни надежда,
гине майчино сърце
и горчиво тя поглежда
как простират и ръце.
- Тежък грях ли съм поела,
майка ли ме е проклела,
та ми, Боже, ти прати
тия мъки теготи?
Мъж ми Петър ме забрави,
не се чува по светът,
с тез дечица ме остави
на ръце ми да измрат.
Що да чиня? Що да сторя?
С какво да ги преговоря?
Как да ги нахраня аз,
да ги стопля в тоя мраз?
Ох, да прося с блага вяра
милост в людските сърца,
може би аз да намеря
хляб за моите деца;
може още да са живи
хора харни милостиви,
без тях Господ грешни нас
не би държал нито час.
Става клетата женица,
пред икона постоя.
„Трайте, милички дечица!”
И изкокна из врата.
А виелицата снежна
вън на пътя я посрещна
и на бузите и смрази
нейни жалостни сълзи.
Вледеняла тя се лута
и измъчена от глад,
една нова вратня бута,
влиза у един богат.
На сърце ù премалява!
Първи път за хляб решава
тя ръката си да простре,
струва и се, че ще мре.
-К ва е тази просякиня?
Стопан вика с гневен глас.
- Аз съм клета сюрмахкиня
и за помощ моля вас!
- Бре, какво ми тая дрънка?
Изпъдете я навънка!
Триста просяка в часът
ми на портата висят!
Полумъртва тя се връща,
дома стига с тежък труд
и затваря в свойта къща
гладни деца, плач и студ.
В скръб, неволя най-ужасна
тя полита кат несвясна,
и студено ù тело
пада в голото легло...
редактор: Христина Мирчева