по заглавие   по съдържание

Гергина Кръстева: "Лотос" – книга на затвореното сърце

22.12.2014
Снимка 1

 (думи по повод новата лирическа книга на Петя Хайнрих) 

Поезията на Петя Хайнрих не е точно моята поезия. Отгоре на това се съпротивлявам на констатацията, че тя те „кара да се замислиш като над математическо уравнение”. Над математическо уравнение ще се замислиш, ако си математик или поне изкушен от тази наука човек. Във всеки друг случай, а подозирам, че читателите на лирически книги попадат именно в графата „всеки друг случай”, просто ще го подминеш. Уравнението. А покрай него, вероятно и книгата на Хайнрих – „Лотос”, в красивите бледовиолетови корици на Small Station Press – оформление, дело на Яна Левиева.

Какви са обаче личните ми причини да не подмина тази книга, така, както (вече) бих подминала всяко математическо уравнение: Ще остане усещането за нещо премълчано, ако не се напомни фактът, че „Лотос” получи номинация за наградата „Николай Кънчев”, връчвана от три години на Никулден от съпругата на поета Федя Филкова. Филкова е творец с фин усет към добрата поезия, вярвам й и знам, че ако една лирическа книга влезе в нейните номинации, то значи тя си струва да бъде отбелязана.

Преди време, имайки предвид издадените от Хайнрих стихосбирки и най-вече „Литни, хвани ни” („Жанет 45”), считах, че смисълът догонва все по-трудно експерименталната енергия на тази поезия и бях твърде любопитна как това своеобразно „състезание” ще продължи и ще има ли победител. „Лотос” е книга, която някак отлага състезанието (ако си позволя да остана по-дълго в не особено адекватната спортна образност). Защото е концентрирана премного върху себе си, върху направата си, самовдълбава се и то така, че можеш много очарователно да се заблудиш и да не повярваш в откровеността на дистанциите, които създава. Най-мощно това е постигнато в „Мастило”, но и цялата хладина на световете в книгата потвърждава това. И за да не бъда разбрана погрешно, ще уточня, че хладината в случая не  е синоним на непоезия. Чрез нея се проиграва поредният вариант на онова, което, поне според собственото ми мнение, е едно от качествата в писането на Хайнрих, а именно – естествената енергия на ироничния контекст в текстовете й, която енергия я държи на интригуващо отстояние от непрекъснато размножаващия се в тези текстове свят.  Които обаче, заедно с това, съхраняват и възможността на своето съсредоточаване към някакъв невидим център. Така например „гнездото на оси”, появило се в „Ураган” и превърнато в повод, за да се изконструира опасната невинност на модерния Апокалипсис, е звуковата обсесия в „Гривната на Сафо” и „Евентуално допълнение”, където провокацията към прагматичността на четенето отново завръщат образа като в ново раждане. Според символиката на лотоса, това с новото раждане едва ли ще да е случайно и в тази книга. Всъщност, символиката на лотоса е толкова дълга и многолика (любопитно е как се размножава тя във „В скоби”, например), че само разпадането и отелесяването на думите би могло да й отсъди някаква привършеност и категоричност.  

За мен „Лотос” на Петя Хайнрих е книга на затвореното сърце. Което вероятно би могло да означава и – книга на надеждата. 

 

На първите две снимки: Петя Хайнрих чете свои стихотворения, Поетичен Никулден 2014

Книгата "Лотос" на Петя Хайнрих е номинирана за наградата "Николай Кънчев 2014. Повече може да прочетете  в репортажа на Иглика Дионисиева тук

 


 

редактор: Христина Мирчева