по заглавие   по съдържание

Иглика Дионисиева: "Истории, сънувани с отворени очи"

27.01.2015
Снимка 1

Иглика Дионисиева за книгата на Владимир Левчев

"Сънувани", ИК Жанет 45, 2014

Такива са 13-те разказа, поднесени на читателите в сборника "Сънувани" от Владимир Левчев.

На пръв поглед книгата изглежда като огледало, заради ефектното решение на корицата. Огледало за нас самите, за нашите или нечии други сънища в уюта и прегръдката на чаршафите. Или не – „сънувани”-те разкази като хроника – на едно отминало време, на няколко причудливи, абсурдни житейски съдби. Или „разкази-сънища”, за които се казва, че са „една (съвсем) друга хроника”.

Сънуването само по себе си не е „ново” или нещо „извънредно” като творчески мотор и решение у Владимир Левчев. Мотивът за сънуването е фундаментален за стихотворението  „Тъмната София”(2013) от стихосбирката му „Любов на площада” – изд. Скалино, 2014. Друга  негова стихосбирка от 2007 е въпрос, на който отговаря сборника с разкази на последната си страница. Ето диалога между тях:

„Кой сънува моя живот. Избрани стихотворения 1977-2007” (ИК „Жанет45”, 2007)

„А може би самият аз съм сън и всички те сънуват мен?...”-стр. 163 от сборника „Сънувани”( ИК „Жанет45”, 2014)

Други разкази от сборника – „Жизел“, „Портал към безкрая“ – се явяват като „общи“ текстове с романите му „2084“ ”( ИК „Жанет45”, 2008) и „Човекът и сянката“ (Сиела, 2012).

Но защо – „Сънувани“? Номинирането на сборника като хроника е преповторено. А нали хрониките заявяват себе си като плод на лично участие, лично, непосредствено наблюдение. Ето какво казва единственият централен анонимен герой в книгата – в рамкиращия разказ „Астероид“:

„Но всеки път, когато заспивах върху голата скала, сънищата ми се изпълваха с човешки контакти. Бях сънувал много земни хора. Бях говорил в съня си стотици човешки езици. Бях се раждал и умирал през най-различни епохи…

Толкова чужди човешки съдби! А моята е само да ги сънувам. Години, векове и хилядолетия сънувах живота на другите…“

Да, погледът към чуждите съдби е тук, вглеждането го има. Но от каква дистанция? – не човешка, не земна, а космическа и галактическа. Поглед към другите, сънуване на другите – като тотална, екстраординарна алиенация и „някаква особена мъка“, „безизходни години такава студена, умъртвяваща мъка“ (Ф. Достоевски, „Престъпление и наказание“), зададена в епиграфа.

Разказите в книгата са групирани в два цикъла: „Тогава“ – съдържа истории от времето на комунизма в България; „По-късно“ – по-късно като пространство (не България, а отвъд океана, Америка), като време (от 1996 г. насам), като коренно различни животи и социуми.

Героите в разказите са различни, но само на прима виста. Имената на главните персонажи имат подобно звучене – Светослав, Стефан, Стилян, Слав. Всъщност, разказите сякаш говорят, разказват живота на един човек. И това е обединяващото, линията, преминаваща от „Астероид“-а до „Краят на съня“. Само по себе си авторовото реализиране на маркирането с тези два разказа е игра с рамката: в „Астероид“ героят е неназован, няма име; той е глас, той е сънуващият; той е наблюдаващият и демиургичният Аз. В „Краят на съня“ говорителят се сменя – назовани са всички, но като фактология, като екзистенциални положения, като позоваване на световни месии (Буда), на сакрални пространства (България), на ужасни емблеми на комунизма (лагерният Ловеч) и на мечтата за по-добър живот (Америка).

Всеки един разказ в книгата онагледява определено време – чрез фиксирането на годината, за която се отнася историята. Случващото се в България („Тогава“) и по света („По-късно“) е пречупено през призмата на светоусещането на млади хора – централните герои са студенти – в „Съседи“, „Заразата“, „Плач и скърцане със зъби“, ученици – в „На всеки километър“, „What a difference a day made“, други млади хора или учители – „Изгорелият младежки театър“, „Жизел“.

Интересното в разказите е, че езиково носят атмосферата на „онези години“ – на комунистическите младежки бленувания, на чистотата и идеализма на младите хора от годините след бригадирското движение. Състоянията на героите – като вътрешни изживявания или като наблюдения на картините на града, на улиците, на другите хора „тогава“ – са „консервирали“ езикови конструкции, носещи стигмата на точно назовавания момент. Чисто номинативно фиксирането на абсурдността и характерността на „комунистическото“ е постигната с много типични, знакови за онова време имена - „Работническо дело“, бодри хорови песни, работници и фабрики, правещи комунистическия пасторал; алфата и омегата на комунизма – вождовете на партиите (Ленин, Димитров, Сталин) и самите партии (БКП и КПСС), но и смъртоносния юмрук на онзи „строй“, зловещият лагер в Ловеч. В разказите за живота на българите при комунизма са споменати важни имена за героите – на джазмени и певици( Колтрейн и Дейна Вашингтон), на рокгрупи, предмети и движения (Лед Цепелин, Юрая Хийп,хашиш и други), тайно модерни, много рисково звучащи за тогава – забранени заради своята другост, заради това, което носят и казват за „другия“ свят, за света „отвъд завесата“. В разказите от цикъла „По-късно“ пък има едно много любопитно „преобръщане“ на носителите на „другостта“: Жизел, афроамериканка от едноименния разказ, говори и се вълнува от „диктатурата на пролетариата“, от Ленин, Сталин, Троцки. Еманципация на раси и полове се преплита със странни убеждения(в образа на героинята и семейството ѝ), а американската мечта на Стилян се оказва „кошмар, от който искаше да се събуди“.

Последният голям разказ в сборника, „Портал към Безкрая“, стои на една друга плоскост, различен е от останалите акумулирали мъка разкази – по своя заряд от вяра и надежда за Светлина, Заедност и Безкрай. В него мечтаното и сънуваното се случват по фантастичен начин. История – утопия. Но утопия ли е доброто, наистина „светлото бъдеще“? Утопия ли е бъдещето, животът на „тези земни хора“?

В края на книгата авторът отваря вратата към случването на живота и света. Първо, като се позовава на Буда: „С нашите мисли ние правим света“. И с метафората, изключително натовареното с потенции и смисъл събуждане:

"А може би самият аз съм сън и всички те сънуват мен?... Време им е да се събудят. И да разберат, че всички сме Едно."

 

Снимки:

Димитър Герганов - представяне на Владимир Левчев в "Петното на Роршах", Пловдив - 13 януари 2015

 


 

редактор: Христина Мирчева