по заглавие   по съдържание

Светлозар Игов: "Не мога със същите думи..."

05.02.2015
Снимка 1
някога, отново
 
Не мога със същите думи да вляза във теб.
Трябва дълго да стоим под небето,
                             за да стане отново "небе".
Трябва слънцето дълго да влива тъмнината си
                                               в наште тела,
за да "свети" за нас. И нощта трябва дълго
да напомня за своето тъмно отсъствие,
за да дойде "деня", в който мога
                                               отново да кажа
всички думи. И тази, която сега
                                               не ти казвам,
а затварям във другите думи.
 
                                                   (1967)
 
 
миг
 
Къс като мълния. Богат за сетивата. Недостатъчен
за жаждата на паметта.
 
Ти ще изпълваш празнината й със думи.
Ако е миг на жажда
– кажи, че сенките през лятото са като локви.
Ако е утоленост
– пак би могъл пустинята да призовеш.
Да ровиш пясъците й
– онези малки и полирани зрънца – остри и
трудноуловими като думи.
И дълго слюдата със блясъка си ще те мами,
докато уловиш един миг злато.
 
Къс като мълния.
Богат за сетивата.
 
И недостатъчен за жаждата на паметта.
 
                                                      (1965)
 
 
дърво
 
За да израснеш,
трябва да кажа "земя",
да кажа “въздух”, да кажа "слънце",
да призова "вятърът", а той сам
ще повика "облаците", за да дойде "дъждът".
Но ти си "Дърво"
и аз мога да те сътворя без тях –
"дърво" без земя, без въздух, без слънце, без дъжд.
Хлорофила на твоите звуци е отровен и омайващ,
желан, предизвикан и искрен,
несъществуващ и съвсем реален
– по-реален от липсата ти
и по-измамен от присъствието.
Ти си "дърво" в “пустиня” или "дърво" в "гора".
Само и гордо, беззащитно и уязвимо, отсечено, стройно,
                                                                бодливо и ласкаво.
"Дърво" за мен и за всички,
които не са те виждали.
Твоята сянка ги скрива от дъжда и ги изгаря от слънце.
Голите ти клони стърчат в спомена на всички,
които са те познали.
 
Безсмъртно и мъртво –
в семената, понесени от вятъра, и в предмети,
които докосваме автоматично и с нежност.
            Дърво с отровната си сянка на гъба. Дърво без сянка.
            Винаги едно и също. Различно всеки път.
Ти си онова дърво, което видях, преди да те познавам.
Дървото, което влезе в мен, за да ми покаже света
– посипано от сребристия прах на снега, блестящо,
ароматна липа, екзотичен кедър, бор смолист,
трепетна топола,
утолено от спомени, свежо, първично, видяно за
последен път, впечатлително и забравено.  
 

В твоите клони расте златната ябълка, каца синята птица. Твоите плодове са прозрачни като въздуха,сладки като пещера, топли като извор. Задъхани, ритмични, уморени, замислени, тъжни, съвсем пусти, подготвящи се, заспали, сънувани. Дърво без корени, цъфтящо, есенно, измокрено от сокове, уморено от росата, въздишащо. Отсечено дърво. Друго дърво. Дърво, което липсва. Дърво за змия. И за ковчег. Замислено. Отворено. Дърво като врата. И като реквием. От Бунин, Пришвин и от Еренбург. Дърво от Пруст. Платан от Валери. Във завещание от Сюпервиел.

            Дърво.
            Дърво, което ще расте над мен.
 
                                                        (1964)
 
 
из цикъла "Критика на думите" 
 
Стихотворенията са от поетичния сборник на Светлозар Игов
"Там" - 1963 - 2002
ИК "Жанет 45", януари 2005
Оформление: Димитър Келбечев
 
 
Светлозар Игов в "Диаскоп":
 
 
 
илюстрация: Георги Чепилев
 

 
редактор: Христина Мирчева