Людмил Станев: "Кабала"

 

За "Рязко" на Людмил Станев

За цяло едно поколение появата на Людмил Станев е вече само история. Завиждам на това поколение, което ще го открие едва с това издание. И съм сигурен, че то ще преживее това, което и ние преживявахме с появата на всеки негов текст. А то е радост. Радостта да четеш интелигентно и свободно написани текстове, в които хуморът е висок, по образеца на Аристофан, и смешен като у братя Маркс, Монти Пайтън и Уди Алън, взети заедно. Радост да усетиш истинските игрови възможности на езика, на българския език, който до появата на тези текстове не познаваше своите дадаистични, своите сюрреалистични и изобщо своите авангардистични възможности.

                                                          Младен Влашки

Дължа го на Бистра. Ето как започна всичко. На една изложба съм, мои приятели. Псевдосветска среда, алкохол в пластмасови чаши, а наоколо – велики светски егоисти и обикновени медийни лайнари. Стоя в коридора и пия от евтиното вино, когато се доближава тя (малко прилича на онези в картините на Ботичели) и без да казва нищо, надига се на пръсти, с усилие стига до устните ми и ме целува, после изчезва някъде. Никой не разбира какво значи това. Аз също не разбрах (при това цели две години), че тази жена ме обича. Но хореографията, ах, хореографията е невероятна – сред толкова обсебени хора идва едно момиче, надига се на пръсти и те целува. Както на картините, които пътуват зад граница, им трябва печат за достоверност от Националната галерия, така и Бистра ми сложи такъв. Аз никога няма да стана по-висок от тази целувка.

Друго искам да кажа: има странни, но много важни съвпадения в живота на всеки човек. И аз имах такова. Случи ми се с тази жена. Тя не знаеше, че съм влюбен в Моцарт. (Ние си имаме една групичка – „Волфи“, всички в нея – освен мен – са музиканти. На 27 януари празнуваме рождения му ден, а през декември – и датата на смъртта му, но не като панихида, а като празник. Защото, по думите на Рубинщайн, Моцарт е алибито на човечеството, той е оправданието на тая цивилизация, която се държи като тумор върху тялото на планетата. В групата „Волфи“ са Гина Табакова, която гледа изпод очилата и си пуши цигарето, и Йоланта – нейна ученичка, която като засвири, всичко ми е сфумато. Виждам само Волфи, който плаче и се смее в едно и също музикално време. Обичам и Ричи Блекмор, който като свири, очите му се обръщат навътре и знаеш, че този човек е в един друг, по-красив свят, който се крепи на осем тона – те не са тежки, но са всичко. Но да затворим най-накрая тая скоба.)

Жената Бистра не знаеше за моята лудост по Волфи, не знаеше, че имам пет диска в различно изпълнение на „Реквиема“, но ми липсва този с Караян и Анна Томова-Синтова. Звъни ми от Летището и казва, че към два след полунощ се прибира от Лисабон и аз отивам да я чакам пред тях, една пресечка на „Иван Асен“. Уличната лампа свети, аз седя на оградата пред кооперацията и чета Христо Фотев – единствения ми жив нежив приятел, другият е баща ми. Спира един микробус, а от него слиза Бистра, целува ме и ми дава този „Реквием“ на Моцарт.

Всичко това се случи в деня, в който е починал Моцарт. Какво да кажеш. Чак сега успявам да разчета знаците.

Разказът е от последната книга на Людмил Станев "Рязко"

ИК "Жанет 45", февруари 2015

Редактор: София Несторова

Художник: Румен Жеков

илюстрация: Георги Чепилев

редактор: Христина Мирчева