по заглавие   по съдържание

Кристин Юрукова: "Иван Милев - Змейова сватба"

24.02.2015
Снимка 1

"Ще нарисувам България цяла целеничка - със змейовите ѝ сватби, с Айхинорите и манастирите ѝ, с вградените души и с крилатите, само моля не ме занимавайте с никакви болести, особено мои, ей сега ще пия един чай и ще стана."

Катя е втренчила взор в него от стенописа и го наблюдава строго, а сълзи се ронят от очите ѝ. "Какви са тези сълзи, защо са?" - пита се насред бълнуванията си и му се мярка някаква строфа от някакви негови стихове "Нощта вилней и сетната сълза отрони." Македонската носия, в която е облечена на стенописа му, е по-скоро пластове време, оцветено в цветовете на древността на тази земя. Другата Катя, истинската, е чародейката до него, която непременно ще закърпи пробитата му лодка, за да не прииждат в нея черните талази.  Богомилските билки къкрят на печката, парите се издигат като дим на отлитащи души, през парите очите ѝ лилавеят, а тя самата е направена от парченца цветно стъкло, които блещукат с най-изумителни нюанси. Заканва се със смешно извити устни: "Ще изсмуча отровата, дето се е загнездила в тебе." "Дай косите си. Дай твоите дълги благоуханни коси." Ще се обвие с тях, ще се изгуби из джунглата им, ще си направи люлка от лъчите, които ги пронизват. Ще го грабне с косите си и ще го отнесе в дълбините на морето при песните на сирените - нейните песни. Слуша я и през парите се провижда майка му, която го загръща в овчата кожа, когато си бе наранил крачето. Докато лежеше, пред затворените му очи се стрелкаха зигзазите от везбите и чергите, които тя тъчеше, съчетаваха се зигзазите, кръстчетата и ромбовете в съвсем нови фигури, пейзажите, създадени чрез тях бяха най-дивните, които бе виждал. "Ей сега ще стана и ще ги нарисувам, каквито ги видях." Само че каненията изобщо не са в състояние да вдигнат това нефело тяло. Защо е тази болка, защо е това страдание, когато е най-щастлив? "Господи, върни ми празника в сърцето!" Илия казваше: "Моят народ има поминък в ръцете и празник в сърцето." Искам си празника, щом съм с любовта си, празникът ми се полага, не черни клетви на черни прокоби."

"Ще ме направиш вечен с билките си. То аз съм си и вечен, ей през каква война минах и оцелях." Докато го изрича, започва да заеква, споменал е войната и веднага се е върнал мигът, в който гранатата удари до него, от тогава му е заекването. "Ти отдавна си вечен" - целувката ѝ е с дъх на чародейни билки. Катя - чародейката, Катя- Хигия, която го гали със снопчето целебни билки или богинята, която чака тракийския конник от мраморните плочи да се върне от пътуването в отвъдното да го увенчае с венец. А с Катя можеха въобще да не се срещнат, ако бяха запазили часа на срещата си пред "Света Неделя", защото тъкмо тогава куполът на "Света Неделя" гръмна. Уреченият им час бе там, тъкмо във времето на взрива. "Е, това сме двамата, Кате, експлозив, онзи гръм искаше да ни сплаши, но ние сплашване не знаем, по самодивските поляни смърт няма." Все още изпитва почуда, че тя влезе в живота му. Понякога има усещането, че Катя просто продължава да се разхожда из изложбената зала с картините му, където за пръв път се срещнаха, наблюдава картините му и живота му от времето преди нея с очи с разширени зеници сякаш е взела опиум. Нямаше нужда да ѝ разказва живота си, тя знаеше сякаш всичко и далеч по-надълбоко бе вникнала в неговия живот от самия него.

Зениците са ѝ винаги така разширени, придават ѝ вид на човек, живеещ в постоянна унесеност, сякаш са се разширили, защото непрекъснато се учудва на това, което вижда, и май това, което вижда, не е от този свят. "Най-обичам да съм под цъфналите дръвчета на Мъглиж и Казанлък - казва, - цветовете им са сякаш разцъфнали от самия въздух." "Обичам и гардении" - споменава уж между другото и с думите си ги пренася двамата във Венеция. Върху тежките зелени води със зеленото на Веронезе се плъзга лодката им и в нея лежат гардении, протягат шии към южната светлина между сплетените им ръце. И онази Ана Пашова, в която се бе влюбил безумно и нещастно някога, сега се е превъплътила в нея. Няма нужда да виси с отчаяна глава под прозореца на Ана, от който капят капките на пианото, музиката го залива всеки миг, тя извира от Катя, в образа ѝ са всички предишни любови, но сега в нея станали до една щастливи и осъществени. Оказва се, че онази гардения, която слагаше някога в лодката във Венеция, е била предназначена всъщност за нея, трябвало е време видението ѝ да се материализира. Всички изречени любовни клетви, всички любовни писма са били за Катя, само че Катя тогава се бе още скрила зад някакъв ъгъл и го измъчваше с играта си на криеница. Образът ѝ е бил разроен в жените, в които се бе влюбвал, но той не бе подозирал, че всъщност тя е била зад всичките му жени, че нейния образ е гонил през конвулсиите на годините.

Тогава на изложбата си я позна по екзалтацията в очите ѝ - и тя живееше в пространствата на поезията, разлели се из картините през векове и хилядолетия. Съзря Катя и с нея горящите им като свещи пръсти от собствената им Змейова сватба, пръстите се сливаха чрез пламъка. Златоперестият змей и змеица, които му бяха по-близки от всичките Ренесанси, от които трябваше да се учи в специализацията си в Италия. Змейове, проснали се по покривите на романски и готически катедрали, допълзели от смуглите Индии на Захари Зограф. Очите ѝ бяха събрали светлините на всички колесници на Слънцето, зарите на изгревите и залезите му от средновековните икони, но на свещите и кандилата. Когато стана негова изцяло, чак тогава ѝ показа стиховете си. Чрез тях искаше тя да усети какво е изпитал в първия им любовен миг. Мистиката - без нея ни изкуство, ни разговор струват пет пари. Катя му стана жена, защото бе чистата мистика. Никога няма да разбереш как изрича нещо и след пет минути то се случва. Или как ти чете необезпокоявана като някакъв фокусник мислите в главата ти. Мистичната връзка помежду им може да сравни само с тази между Фани и Чавдар. Много обича "Марионетките" на Чавдар, в тях наднича сякаш окото на Гео, а по геометриите на пространствата, по ритъма на ъглите и кръговете могат да се нарисуват серии картини. Нищо, че са геометрии на големия град, те пак са геометрии на неуловимото, онова което е зазидало човека в себе си, а той дори не подозира. Зазидан е човекът в неуловимото като онази булка в Павловия мост край Казанлък.

В безумното желание да каже някому нещо рисува. Може би светлината от картините ще достигне празните хора по паветата и ще ги изпълни, може би тя ще им спомни изгубените поля на детството. По софийските улици прииждат овцете от Балкана, овцете на баща му и на Захарчо - бял каменопад. Овцете, които сам е пасал. Пасенето на душите. Водят ги овни със златни рога, които са излезли от приказките. Те са онези овни, които могат да изведат човека от долния свят на горния. Как да възседне и той овена, та да спре това потъване надолу и надолу.

С Катя са се приютили под стряхата на изкуството, изкуството им е дом, затова стените на жилището им са от видения, виденията в стенописите му. Крачат издължените им фигури като от църковни стенописи, като онези етруски статуетки с крака на жерави, гласът на Катя ги издига в транцеденсталните облаци, в тях няма мускули, месо и плът, а само дух, димът на духа ги е създал. Една целувка и те оживяват, раздвижват се в незнайни небеса и се засрещат със сънищата им. С Катя си е осигурил живот сред сънища - такъв, какъвто винаги си е мечтал. И героите не можеха вече без музиката, те живееха от ритъма. От Петко Стайновата музика те бяха плъзнали по стените на Стайновата къща в Казанлък, от Катиния глас се появиха образите по стените на жилището им. Сега ритъма на образите поддържа гласът на Катя, той е инструментът на който свири метафизиката. Катя видя стъкленото му сърце на паважа, не го стъпка с обувки, не го подритна, не го отмина, както се беше случвало преди с неговото злощастно сърце, тя го бе вдигнала до своето, бе го гушнала като птиче, очакващо защита. Сега е в защитата на музиката ѝ и нищо лошо вече не може да му се случи. Нямаше вече нужда да се отказва от сърцето си, нямаше защо да заклеймява бляновете си, нямаше защо да се обвинява, че не живее в реалния живот, точно като него и Катя живееше в нереалното, което се оказваше най-мощната тяхна реалност. С нереалното изместваха огромните кухи пространства на черната нужда, на страданията и ежедневната пошлост - нямаше как те да ги достигнат в нереалното на сънищата им. Върховете на пръстите им все така както в първия миг горят като запалени вощеници, галят се с тях, обещават си вечност.

Картината, да я нарисува, има още малко да пипне. Защо трябва плътта да е силна, за да може да се изрази духът, не може ли без тази пуста слаба плът? Трите фигури, които рисува напоследък - жена, мъж, жена - са една верига, изкована от един любовен порив, само поривът е насочен все към този, който тъкмо в тебе не е влюбен. Една редица от влюбени, една редица от търсещи и пред всеки влюбен е забит флагът на самотата - каква по-голяма самота от самотата на отхвърления? Нещастието любовта ти да е безплодна, никой да не я иска, с това и животът ти да изглежда ненужен. Мистиката на залутаните души, обвързани с чувства, дошли незнайно откъде, прилепнали към хора, за които те нищо не значат. Някога чак когато разбра, че Ана Пашова е влюбена в друг, чак тогава донякъде повярва, че той няма шанс. До този миг все се опитваше да се убеди, че любовта им не е невъзможна, затова я обсипваше с писма и цветя, страх го беше, че ако спре, ще изгуби някаква искрица надежда да я обърне към себе си, да не вижда все отдалечаващия ѝ се гръб.

"Ела. Над хладните ти аз обятия
безпомощно глава да прислоня."
 

Някогашните му стихове изплуват със струята от боите. За какво е била всичката тази мъка, голямото туй терзание? Как можеш да отклониш някого от пътя му, когато орисниците са го орисали да крачи по друг път?  Как можеш да се пребориш с обричанията, излезли из устата на орисниците? "И пак образите ти са затворени в някакъв стъклен сандък - чува Чавдар Мутафов да казва, - това са икони, обърнати към себе си. И ти самият си такъв, не може човек да отгадае при кой змей и в кой ритуал си в момента." Какво знаят за картините му другите? Те бяха нарисувани много отдавна - в стиховете му. Привиденията си улови първо в стиховете си.

"Горящи факли - две черни очи,
замрежени в къдрави коси,
две сияйно светещи очи
съзирам."
 

Съзирам, съзирам.... Съзряното чрез душата - как точно да го изразиш? Затова не може да разбере защо другите художници рисуват от натура. Когато рисуваш това, което е пред тебе, не изключваш ли всичко невидимо, което е вътре в предмета на рисуване? Със състудентите ходеха на пленер, хвърляха се да рисуват лакомо другарите му, а той самотно и безплодно стърчеше, не докосваше четка. Но сетне в квартирата колко сладостно беше да извади чрез четката това, което душата му бе съгледала навън, наскачваха неща, които и сам не бе подозирал. Затова обичаше и поезията, пред белия лист не си закотвен с нищо непосредствено видяно, на белия лист може да се утаи всичко, което се е пръкнало в душата ти, а ти ни най малко го очакваш.

Четяха си взаимно стиховете с Добчо. Сродна душа, със сродна участ бе Добчо. "Ходех на колене да коледувам, белки ме вземат за дете, че да докопам и аз някое орехче и курабийка, такъв глад беше." Пишеше стиховете си на данъчни бланки, беше чиновник и издържаше братята си. Когато единият се зажени, взе му сватбен костюм назаем от шефа си. "Рисувай, ще го пуснем в "Хризантеми". Най-висша цел - публикацията в "Хризантеми". Старозагорското списание с Марангозов, Гео, Дечко, Смирненски и негова милост, Иван, което се появяваше за брой-два, което означаваше, че първо отнякъде са изплували от небитието пари. Парите не бяха за ядене, дори не и за пиене, а винаги и само за хартия и печат. Като се сети само как Добчо се люлееше опиянен по старозагорските улици и заговаряше всеки срещнат. Не беше опиянен ни от пролет, ни от любов, не и от пиене, беше туберкулозен и алкохол не лизваше. Опиянен бе от изложбата му. Изложбата, това за него бе магическа мантра - Изложба, нещо извънредно, пред което целия град трябваше да зареже хлебарниците и колбасарниците си, за да се юрне и съгледа невидяното - нови картини. Този път събираше публика за неговата изложба в къщата на колегата му по стихове - Иван Мирчев. Бляскаха очите му, устата му не млъкваха, пяна излизаше от тях - "Насам хора, ела, Българийо, да видиш себе си. Синът на овчаря е нарисувал стадата, поляните, овчарите и момите им както никога досега." Вярваше си Добчо и продължаваше да избутва черната грижа чрез стиховете, които ситнеше на гърба на данъчните бланки. Така щеше да си мине и живота - напред с всеки стих срещу черната грижа. Той не дойде в големия град. "Иване - викаше му, - що чиниш сред острите ъгли на бетоните, сред фабричните комини и марионетките на Чавдар? Това за тебе ли е? Ти трябва да яздиш на бял звездочел кон сред вилите-самовили. А вилите-самовили са по Бузовград, по полята с рози по казанлъшкото поле. Този бетон и сажди не са за тебе." Знаеше той текстовете на Чавдар, и Марангоза, и Гео, ама тъй - дума по дума. Колко пъти го бе хващал надвесен над нечия чужда дума. "Защо сега точно нея е турил. Е, верно, не съм поет като него, но не бих я сложил. Виж колко сме различни човеците, щом можа да ме изненада, значи е голям поет. Дали и аз мога някого да изненадам, но пък Сведенборга казва...." Сведенборговата мистика му беше родна почти като Геовите стихове. Мнозинството ставаха поети в името на своите стихове, той бе станал поет в името на чуждите стихове, сякаш само за да се доближи до кумирите си. "Себе си нивгаж като кумир не виждам."

Наистина - що диреше в тази софийска преизподня? Що - изкуството и Катя. Сега му е ясно защо Катя измести всички женски образи в живота му. Та тя му бе най-големият съучастник във фантазиите. А фантазиите му бяха най-скъпото, най-жизненонеобходимото. Без вили-самовили, змейове и юди с какво да живее - с паници и тигани ли? А Катя не е само жена и само любов, Катя е като него, като Добчо, Гео, Марангоза и останалите. Тя също живее чрез фантазиите далеч от ужаса на живота, може да му изпее всяка картина, както той може да нарисува някоя нейна мелодия. Светът вибрира в гласа ѝ, като орфеевата лира гласът ѝ обединява животни, дървета, цветя, облаци, луни и слънца и в любовните мигове те са с тях. Из всички небеса живее тя и може с един само глас да ги изрази.  Двамата са се настанили насред сънищата и фантазиите и знаят, че това е истинският живот. А другите не го знаят и затова могат да са толкова жестоки, опитвайки се да изблъскат някой от неговото място под слънцето. Те с Катя не мерят с аршин мястото под слънцето, те могат да разкажат за Слънчовата колесница и за Слънчовата женитба, могат да усетят експлозиите на слънцето, могат да изразят огъня му с глас и с четка. Тя не е просто в сънищата му, тя сама му създава сънища, раздухва ги като жарава с обжарени устни, разцъфва в лилаво, розово, синьо с цветовете на перуники, камбанки и макове, топва се като Златка Златното момиче в реката, дето веднъж е златна, друг път синя, меко се плъзга като змиите в ръцете на жриците от ритуалите, краката ѝ тракат с налъми като с кастанети. Още когато се пръкна на този свят, чувстваше, че човек може всичко да понесе само чрез фантазиите си.

Целува го Катя, устните ѝ са така студени, че го втриса, "за минало недей ме пита, а дай премръзнали ръце", ръцете са лед, устните - също, а той хлътва във времето на кошмарите. Бучат брътвежите на бълнуванията му. Влачи се кой знае защо с разранени колене и дърпа количката със зеленчуците, "Ще се развалят проклетите, а пари за други нямам, защо не купуват? Купете, купете!". Насред улицата дрънчи с тавите Марангоза, калайдисва и се провиква "Най-сетне пак съм назначен на работа, калайджия, кой като мене." Реди някаква поема, която е според него калайджийска. Добчо и той е до него, чете свои стихове, написани на данъчни декларации, а от листовете се ръсят числа. "Не бива - вика чиновникът Добчо и се опитва да сбере числата - ще ме уволнят." "Мене тъкмо ме назначиха, калайджията ме взе на работа" - радва се Марангоза. Черната грижа маха приятелски криле, а под крилете ѝ се е свил Бешков като коришка и драска карикатурите си. "Илия, махни кожуха си от мене, задушава ме" - моли в бълнуванията си той. "Как знам, че бълнувам?" - чуди се. И някакви прожектори осветяват сцената, сноповете му прорязват мозъка му, о, как боли, като черепът на Гео боли, а сцената е хлъзгава и без дъно, как да се закрепят декорите му, къде? Марионетките на Чавдар се блъскат една в друга, разпадат се на ръце, лакти, колене. Облаците се откъсват от земното притегляне и се залутват в небесата, първото, второто, седмото, няма никакъв изглед да се върнат някога. Прииждат сирените и го целуват по кораловите устни.

 

Картините са от писателката и художничка Кристин Юрукова
и са посветени на Иван Милев (1897-1927).
 
На първата снимка: Иван Милев, автопортрет
 
 

 

редактор: Христина Мирчева