по заглавие   по съдържание

Иглика Дионисиева: "Във "Втори живот" втори не значи повече"

08.03.2015
Снимка 1

Преди  дни прочетох романа "Second Life: Reloaded" на Станислава Чуринскиене.

Много поглъщащо четиво.

Не ми повлия по никакъв начин това, че за България  въпросната книга е претърпяла второ издание (първото е било през 2009 г.), а през 2012 г. в Литва е била сред най-продаваните книги. Тези суперлативи и предимства останаха далеч от мен, защото аз поех по друг път към този роман – през прочитането на "Инцидент" (2012,  ИК Жанет-45) – друга, определено много горчива книга от същата авторка. И ето ме – поела доволно количество негативи от всякакво естество от "Инцидент"-а, зачетох "Second Life: Reloaded" с минимум очаквания. Но се оказа, че фрустрацията от първата книга имала и благоприятно действие – мисля, че подсили удоволствието и забавлението от четенето на "добрия" – като послание и изпълнение, в достатъчно интригуващ и замислящ краен резултат –  роман на Станислава Чуринскиене.

Връщам се отново в началото, при представянето на първите страници на книгата от преводач и писател. Експериментът на автора,  доброволното "изгнаничество" или "имигриране" в интернет за определен брой месеци с цел натрупване на личен опит и материал за книга – звучат неординарно, въпреки че се случват още през 2007 г. Как това време, прекарано изключително пред "и в" компютъра се е впечатлило и какво е отнело/прибавило към битието и душевния интериор на писателя – не знам. Често биографизмът, съпровождащ създаването на дадено произведение, е много тежък и обременяващ. Какъв е в случая – не знам, но благодарение на половин-годишното „бягство“ от реалния живот и живеенето на авторката по различни начини (разбирай "самоличности") във виртуалното пространство, резултатът е много специална книга, много впечатляваща история (в която много читатели биха разпознали неща от своя живот).

Second Life. Втори живот. Втори, двоен, две… Двойките ги има на няколко места в романа, те са правещи; те са начални (заглавието на романа, момент в предговора, двете жени-героини – Белла Харди и Liv_Christine (Диляна в края на историята), тръгващи с експеримента към … към какво? – към терминиране, екзитус, причинен от Втория живот. А също: реалният живот и този в кибер-пространството. Допълват ли се, конфронтират ли се, спомагат ли за издигането на по-високо стъпало в личната еволюция и в израстването на индивида или, напротив – живеенето в интернет се оказва пагубно и разрушително върху реалното себереализиране на индивида? Всички тези въпроси ги има заложени в историята, която се развива в романа. Но те се долавят интуитивно, не чрез дидактизъм и не-натрапчиво. В книгата има много психология, да. Няма как да се избяга от биографията на писателя. Среща се и като чиста терминология на места. Но експериментът и психологията са много добре "поставени", точно дозирани – така, че да подсилват колоритността и автентичността на ситуациите.

Значи, заиграването с интернет (пълното отдаване на Мрежата) на двете жени, особено на тази, от чието име се води повествованието, изиграва, меко казано, много лоша шега в житейски план на героинята. Пропаданията, съсипването на собствения живот се случват много картинно, драматично, внушително дори. Защо се получава всичко това? Защо героинята избира живеенето в "измисления свят" на интернет, втория живот там пред първия, истинския в реалността? Защо и нормално ли е човек да живее под други, измислени самоличности, и то не една и две, а размножени – десетки различни за многото сайтове (за запознанства)? На последния въпрос от тази редица бих отговорила: Че защо да е ненормално, това (за днешно време) не е единично явление. Да не говорим пък за Карел Чапековия "Обикновен живот" – където човекът, човешката личност е нееднородна, немонолитна величина, тя е "подвеждащо" единство; тя е пълна с други, с много други личности.

Да, в романа героите много умело "оперират" със своите размножени самоличности. И го правят много добре – те са пълнокръвни, изключително жизнени образи, с огромна дълбочина, която за зла участ е пълна и с дефицити, зависимости и различни несъвършенства на характерите. За собствените слаби страни на човешката личност, интернет дефакто се явява като усилвател, катализатор – усилва натиска, ефекта, самите несъвършенства и дефицити, вади "труповете от блатото".

Езикът, който съставлява романа, е много богат, специфичен и характеризиращ всеки един от образите. Но освен това, четенето е просто приятно, защото,  дори потапяйки ни в експлозивни ситуации, авторката го прави с много тънко чувство за хумор, има думички, срещата с чиято употреба оставя усещане, все едно сте изсипали в устата си оня детския, пукащия прах.

Както казах, историята започва със заиграване. Не само като желание от страна на успялата на много професионални поприща героиня да се „внедри“ автентично в интернет-живеенето с цел – проучване-преживяване-книжен резултат. Но докато се усети Liv_Christine, нещата загрубяват, вече не е забавно. Интернет, или "Кучката" както започва да го нарича тя, я "засмуква с шляпащ звук". Тя изпада в кризи, преживява разтърсващи, много силни емоции заради интернет-потребители, с които установява виртуална връзка. Изживява и от онези пълноценни моменти – на абсолютно съпреживяване и разбиране от другия, каквито не е имала в реалния живот. Кое е реалното тогава? Това, което преживяваш пред мигащия екран, или това, което се случва off line?

Въпреки драмите и колизиите, които преживява героинята заради живеенето си в интернет, нещата, макар и донякъде пасивно, се връщат на добрите стари места, с финалното изречение:

"Отпуснах се и се оставих на милостта на света."

Малко повече случване, истинско случване, фактология, има в епилога на романа. Но и две линии, които го свързват с "Инцидент":

1. "Сама съм. Не знам как става така, че винаги, когато се разрази някаква много голяма криза, я посрещам сама."

2. Детето, малкото дете е по някакъв начин "особено", различно от другите, по някои свои прояви, а майката – силно загрижена за малкото заради тези прояви.

О, да! Има и трето: Писмото, или разказването на личната история, като финален щрих на книгите. Много сполучлив трик, защото оставя вратата пред въображението на читателя широко, широко отворен.

 

Откъс от книгата на Станислава Чуринскиене в "Диаскоп" тук

 


 

редактор: Христина Мирчева