по заглавие   по съдържание

Денчо Владимиров: "Плодовете на статистиката"

10.03.2015
Снимка 1

 

Специално за Рождения ден на "Диаскоп"!
От сатирùка Денчо Владимиров
 

Слуша  през първите мартенски дни на 2015 година, свит под юргана в ледената си панелка, средностатистическият българин Роблю Робев транзисторчето си и чува, че по последни  статистически  проучвания на всеки българин се падали по над 11 000 лева.

Скокна тогава  средностатистическият  български гражданин Робев и право в общината.

Право, ама не може право в общината.

На входа го спря портиерът, генерал в оставка.

- Къдя ба, къдя така си се засилил, ба? - попита той строго по армейски и препречи воинска гръд пред гражданина Робев.

- Ами… чух, че на всеки българин вече се падали по 11 000 лева и кусур отгоре. Дойдох да си ги получа, защото трябва да плащам  ток, за студени тръби от парно, за вода, не може без вода, вече не пия по  седмици вода като камилите, за икономия, но не се издържа и хайде, напълня чашата. На жена ми пък й се отворила за беда една  дълбока глътка, пие по пет пъти на ден вода, като кокошките.

Генералът в резерва, сега  общински портиер, поклати  в откат  уставно  воинската си глава и тежко рече:

- И кой ще ти даде тейзи пари,бе?

- Ами кметът. Нали е затова сложен тук.

- Абе ти ум имаш ли или съвсем си превъртял от демокрацията? Първо кметът не е сложен тук, за да се занимава с такива като теб, сложен е да управлява паричните потоци на партията си, и второ, сега той е на тържествено откриване на пешеходна пътека. Ей я отсреща, оттатък булеварда е, не чуваш ли  музиката… Иди, може пък да те изслуша. - смекчи тона портиерът-генерал, трогнат от състрадание от наивността на този  средностатистически български роб, пардон ,на средностатистическия гражданин Робев.

И Робев като си плю на скъсаните подметки на хроничен безработен, хукна към тържеството по откриването на поредната пешеходна пътека, боядисана в ярки цветове и сигнализации с евросредства по проект от някаква си ос на някаква си програма  за развитие на българските улици, пешеходни пътеки и тротоари.

Тържеството тъкмо бе свършило, в небето се пукаха едни след други  илюминациите и целият щатен общински персонал с пълно гърло викаше  възторжено „Ура”. Няколко служителки се опитваха да изпеят   химна на евросъюза, ”Ода на радостта”  и гражданството наоколо се скъса от смях.

Робев набра кураж и отиде до кмета. И надвиквайки се с френетичните индиански възгласи  на  местния партиен  актив, му каза за какво е дошъл.

Кметът, по новите инструкции на управляващата партия, му се усмихна благо, мъдро, соломоновски, благодари му, че е дошъл, но  все така усмихвайки му се ласкаво му каза, че е по-добре да се прибере вкъщи, щом нещо не е добре с ума – какви 11 000 лева си иска и бълнува? Толкова ли не знае, че това е статистиката, средно на българин може и да се падат по толкова пари, но на едни се падат милионите, на други стотинките.

- Ама как така, бе кмете… По радиото чух…

- Благодаря още веднъж, че ме потърсихте гражданино  роб…, как бяхте, а, Робев, но това е положението! Повече внимание не мога да ви обърна, тъй като за откриването на пешеходната пътека имам  важни гости от София, от министерството и от централното управление на партията. Трябва да ги водя на тежка гощавка  в ресторанта  ми. Чао!

- Ама искам си парите! Вкъщи имам куп болни, трябва да ги заведа на лекар, трябва да си платя данъците… - запротестира средностатистическият  роб, пардон, гражданин Робев  и отчаяно тръгна след кмета.

- Абе, ти от дума не разбираш, тогава  ето от това ще разбереш! - изръмжа му някой на ухото и после от страна на охраната на кмета  последваха  множество енергични  силни ритници.

Извън статистическите проучвания на  България.

 

фото-илюстрация: ©Студио "Диаскоп"

 


 

редактор: Христина Мирчева