по заглавие   по съдържание

Диана Маркова: "Разговор между художник и поетеса"

12.03.2015
Снимка 1

Той: Нищо няма смисъл. Нищо никога не е имало смисъл. Всичко е едно голямо безсмислено нищо! Аз съм празна фигура. Да, симпатична, но все пак празна фигура! Пред очите ми е само една тънка черна линия – това съм аз, а около нея е нищото. И в линията пак е нищо. Наздраве!

Тя: Ти си велик.

Той: Тежка е короната. Главата ми не може да понесе повече слава. Повече празнота.

Тя: Но ти си велик и трябва да продължиш.

Той: Защо?

Тя: Светът има нужда от теб.
 
Той: Светът няма нужда от мен. Няма нужда от нищо.
 
Тя: Край?
 
Той: Не знам...
 
Тя: Моментът, в който вече не виждаш смисъла, е само едно възелче по въжето. Ти ходиш по въжето, пазиш равновесие (е, да, на теб ти е трудно, защото пиеш, ха-ха) и по някое време стигаш до едно възелче, което трябва да прескочиш.
 
Той: Не, не е възелче. А ако е, тогава трябва да го разплета.
 
Тя: Само че ти се спъваш в него, защото много пиеш.
 
Той: Пия, защото има възелче. Всяка сутрин се събуждам с мисълта за този проклет възел. И пия.
 
Тя: Но това все пак са преплетени конци. Я стига! Не може едни заплетени на възел конци да са причина да се самоубиваш.
 
Той: Аз няма да се самоубия… Защо ми беше нужно да правя изложба, Ирина?
 
Тя: Ха! Мен ли питаш? След като това е десетата ти поредна успешна изложба, питаш мен?
 
Той: Защото аз не знам. Кажи ми, моля те – приближи се към нея и сложи ръката си на талията й.

Тя го погали по главата. После се опита да го прегърне, но той се дръпна назад, залитайки.

Той: Не, Ирина! Не ме прегръщай! Аз съм нищо.

Наля си още от бутилката в краката си.

Тя: Добре, кажи ми честно не ти ли е кеф да правиш всичко това? Рисуваш, а после организираш събитие...

Той: Не! – прекъсна я рязко. – Мразя да организирам събития! – вече заваляше думите.

Той: Толкова съм уморен... – каза, след като въздъхна така, все едно наистина е страшно уморен от себе си.

Тя: В такъв случай... – започна. – Всъщност мисля, че ти си в криза.

Той: Това е гениален извод.

Тя: Ти си в криза и нещо трябва да се направи.

Той: Трябва да пия.

Тя: Не. Нещо, което да те накара да не пиеш.

Той: Какво имаш предвид? Няма да ставам анонимен алкохолик.

Тя: Виж, има едно място... Далече оттук. Малко и прекрасно. Животът там е друг. Времето е друго. Мисля, че е време да влезеш в друго време.

 

Той: Оф! – и продължи на себе си: – Откога стоя на този стол? Колко време мина, откакто пътувах последно? Пътуването е движение по оста на собственото ми възприятие за изчезващия лед. Когато ледът се стопи, Слънцето ще ме завари гол и жаден пред някой гараж, в който се търгува с домашна ракия, краден бензин и лепила. Най-вероятно това ще се случи минута преди да се напикая. Колко човешко е всъщност човешкото? Пътувам, а не знам къде да сляза. Това изморява ли ме? Бих искал да имам сили, за да продължа да пътувам и след като ледът се превърне във вода. И след това. И след това. И след това. „Накрая” – това е само едно условно понятие за някоя от спирките, на които ще се почувствам завършен. Не вярвам в края. Краят е приумица на търговците. След края ще сме аз и тази бучка лед. Зарежи чувствата, ами ако тя най-после разбере, че пътува с мен, а в действителност ние сме спрели? Не, не съм спрял. Мога да разхождам духа си из всички паркове и градинки, докато той не се измори от ходене. Докато не ме помоли за чаша вода и пет минути почивка на някоя пейка. Духът ми – колкото и да е голям, и той има своите нужди. Така веднъж го бях зарязал на улицата, защото вече не можех да преброя бутилките уиски в стомаха си, а горе ме чакаха още. Даа, тогава го зарязах. Но той ме намери, върна се при мен през нощта и легна. А когато духът ти легне до теб и ти каже: „Кретен, обул си си гащите наобратно и май не възнамеряваш да пуснеш от обятията си това шише, а?”... Е, тогава се сещаш, че пътуването не е спряло. Разходката продължава. И се впускаш в едни ми ти гонитби. А аз на този стол... Откога съм тук?

 

Тя: Не ми се иска да казвам, че си изморен, но... Не съм сигурна, че те разбирам.

Той: Благодаря ти, че ме изкара от ателието. От няколко дни живея в капсула. В моята капсула седя на леглото и пия. Разговарям с моите жени. Жените по стените. Жените, по дяволите!

Тя: Ти ще си художник, аз ще те рисувам. Аз ще съм поет, ти ще ме опишеш...

Той: Поезия ли е това?

Тя:После ще се смея на краката ти, докато си движиш хаотично колената.

Той: Капсулата е аз-пространството. В капсулата има нещо. Нещо свръх. Нещо меко и съществено. Петминутна страст. Трисекунден поглед. В капсулата има живот. И много за пиене.

Тя: Маскарад на живите поети.

Той: ...

Тя: Ние всички носим маски. И лежим в пози, където удобно сме скрили човешкото в себе си. А то е мазно съвкупяване с атмосферата на живота. Събираме приятелите си на популярни места и четем своите стихотворения, в които няма сирене с палмово масло, цигари без бандерол, данък върху лихвите на депозитите и дупки в асфалта. В поемите ни има фокусници, птици, риби, градове – лични пристанища, любими жени и идеали. Колекционираме почитатели, пред които ние сме професионалисти. Говорим за Висоцки, Уолт Уитман и Буковски. Четем Достоевски и Ницше. Носим шалове и каскети. Пишем, свирим и рисуваме от позата на творци. Хм, доста високопарна дума е „творци”. Но ние сме такива. Всеки ден у нас се ражда Красотата. Всеки ден у нас боли. И всеки ден у нас залязва по един човек...

Той: Спри!

Тя: Човек, който живее в кръвта и лайната на суровия живот – там, където хората остават без работа и губят роднини завинаги. Човекът човек. Онзи, който избягва живуркането на професионалните писатели и художници с техните ангажименти за интервюта и срещи, а се бута сред вълните на истинското. Там, където умират децата му; където е влюбен в съседката, която полива цветята си сутрин в разкошен пеньоар, от който надничат цици; където кучето му хваща кърлеж; където чете jobs.bg; където се напива по случай повишението; където служи в армията; където се дипломира; където го изключват от училище; където скимти от страх, където вие от мъка, където е горд. Там, където е истински. А ние наблюдаваме всичко това.

Той: Нима?

Тя: От едно високо стъпало. Или ако ние пътуваме с влак, пропускаме големите гари, защото на тях се продават фалшиви кебапчета и топла бира. Някои от нас не се хранят дори...

Пауза, в която тя скрива бутилката с алкохол зад гърба си, без той да забележи.

Тя:А човекът се бори за своите истински кебапчета и студена бутилка бира на народни цени, чака на опашки, кара се с продавачките, пресмята по три пъти парите си, преди да плати, наяжда се и се оригва доволно. Сега може да се качи отново във влака, където да продължи да чете за кризата, за вота на недоверие, за профилактиката на топлата вода и парното в своя квартал, за известните ни комици или просто да прегледа страничката с наемите в столицата.

Той: Позата на твореца.

Тя: Творецът, който излиза навън, за да съзерцава; който води диалог, за да изучава образи; който слуша вятъра и се вдъхновява. Той е ангел на съвремието, който строи града ни. Той е демонът, който ни продава своята душа, разлята по листи и платна, изплакана по страници и нарисувана върху салфетки дори. Той е далеч от врявата на управлението, но така близо до теб със своите думи...

Той: Маскарад на живите поети.

Тя: Ако има такова парти, на него трябва да се облечем като монтьори, дърводелци, келнери и премиери.

Той: Защо ли? За да измием лъстивата диря на позата...

Тя: По-добре ли си?

Той: Не.

Тя: Добре.

Той: Добре.

Тя: Кое?

Той: Млъкни!

Тя: Добре.

 

Разказът е от новата книга на Диана Маркова "Момичешка стая"
Повече за книгата в "Диаскоп" в рубриката "Нови книги" тук

 

илюстрация: Георги Чепилев

 


 

редактор: Христина Мирчева