по заглавие   по съдържание

Иглика Дионисиева: "Удивления, удивителни и летящи акордеони"

08.04.2015
Снимка 1
 
Отзив на Иглика Дионисиева за сборника с разкази на Ина Иванова
"Летящ акордеон", ИК "Жанет 45", 2014
 

„Очакването ме взривява. Превзема ме като зъбобол, издува ме като вятър, раздърпва краищата на нервите ми. Какво ще бъде този път?“

Това не са мои думи. Но съвпадат с усещанията ми едно към едно, свързани са с мислите и състоянието ми преди прочита на последната книга на Ина Иванова. Прочелите я преди мен вече са разпознали цитата от едноименния разказ „Летящ акордеон“. А за мен разказите на Ина Иванова до скоро бяха напълно непознати, книгата ѝ се яви мое четиво след серия от други разкази, други автори, друга стилистика.

„Какво ще бъде този път?“ – питам се за последен път, взирайки се в енигматичната корица на сборника с разкази „Летящ акордеон“.

Зачитам първия - „Матрицата на Джеронимо“. Енигматичността, зададена от корицата, придружена и с още тайнственост вътре в първия текст, се задълбочават. Това е творба, която хем щедро излага на показ стила на автора си, хем успява да каже малко, скъпернически малко за писането на Ина Иванова. Биполярност – това е думата, характеризираща предпочитания и доминиращия модел на задаване и вплитане на състояния в разказите в сборника. Това са усещания и ситуации, през които преминават героите, а и читателя, във всичките 18 истории в книгата. В частност за „Матрицата на Джеронимо” – са противопоставени любопитството срещу страха, кое кога надделява. И заглавието – като метафора на нашите избори, на мултиплициране на човешкото поведение: ще избягам от болката, но след това ще избера друга болка.  И още в този текст правят впечатление пасажи, които звучат рефренно, като лайтмотив или лични правила. И… още в първия разказ започват да валят удивителни! Честна дума, не си спомням скоро да съм чела друг текст с толкова много удивителни. Това ми се видя леко смахнато и като присветване на повреден светофар. Но с напредване на четенето, в другите истории вече, удивителните не стоят така ярко, а започват да изглеждат повече на местата си, без излишна патетика и сантименталност.

Това, с което ме спечели И. Иванова, е умелото рамкиране на историите. Леко и неусетно първите думи от разказваните истории се заплитат здраво в текста, а накрая отново излизат на преден план, като по този начин финалният щрих не „затваря”, а допълнително осветява разказа.

Емблематичният за книгата „Летящ акордеон“, втори в последователността, ни се представя от името на момче, млад фотограф. Отново двоичност и полярност, още в стартовата реплика. Разказ за изкуството като начин на живот – поднесен непретенциозно и ежедневно задъхано. Разказ за реалното и имагинерното. Но така магически и поетично написан, че се питам: това разказ ли е?

По-нататък в книгата има още една история за фотографиране – „Фоторепортерът“. И от двата разказа оставам с впечатление, че хората, за които фотографирането на живата реалност е съдба, са особени, отличаващи се по свой си начин, не са като другите. Но именно аутсайдерството прави възможна и чиста комуникацията с другите. Най-хубавото място за мен от тази история е в последните й две изречения.

Разказите в книгата поставят под своето увеличително стъкло различни и често срещани човешки състояния и постъпки. Аз ще се спра само на някои от тях, които освен с художественото си изпълнение са любопитни като трактовки на екзистенциални проблеми. Бих посочила следната градация и семантично задълбочаване:

Докато в „Матрицата на Джеронимо“, в „Урок по салса“ има флирт, а във „Фоторепортерът“ – начало на приятелство, то разкази като „Осмели се“ и „Метлата на Кера“ говорят за любовта по особен начин.

„Осмели се“ – разказ за това как любовта и човечността отиват отвъд представите за собствено достойнство и лесни правила в отношенията с другия. Изненадана съм от зрелостта, която разказът изговаря за авторката си. Такива състояния, прозрения и поведение – като тези на героинята Мариана – човек придобива едва в една, меко казано, по-късна възраст.

„Метлата на Кера“ – най-магическият и блестящ разказ в книгата. Той превръща четенето в изживяване със светлинни и топлинни елементи, кара ме с огромно удоволствие да се връщам многократно към този текст. Той ми „свети“ със „златистата градска прах“, която ме връща в оня Пловдив отпреди 20 г, когато вървя по дългия път под прецъфтелите липи към Университета „Паисий Хилендарски”. В краката ми – оронените жълти цветчета, във въздуха – сладникавия дъх на липите и на подранилото лято. Свети ми косата на Кера – „изгорял, безформен облак с цвят на кайсия, грейнал в първия лъч на изгряващото слънце…“. Свети ми и погледът на малкото дете: „И едното му око бляскаше като златно копче от погубен мундир.“

Кога за последно четох такъв разказ? Топъл, приказен, правещ от грозното и нищо и никаквото – хубаво и добро, лекуващо? Трябва да е било миналото лято, когато в един сборник „Латиноамериканска фантастика“ открих разказа „Най-красивият удавник на света“ от Габриел Гарсия Маркес.

Много тайнственост има и в разказите „Дора Лавоазие“, „Мандала“... Доколко познаваме другия? Доколко сме готови да му кажем със спокоен тон за нашите решения („Северна стая“) или хладнокръвно да изберем истината („Сова и половина“)? Последният от изброените разкази отваря врата към една важна част от човешкото битие – смъртта. Следват разкази като „Ябълков щрудел“, „Живот след смъртта“, „Малки обети“. Отново биполярност: трябва - искам/не искам („Ябълков щрудел“), откровеност и лъжа, лесни решения и труден път за коригиране на собствените слабости („Урок по салса“).

Неусетно съм стигнала до последните два разказа от книгата, „Аркадия“ и „Релакс“. Те са важни, не само заради откритата им междутекстова комуникация, а и заради структурната им роля в сборника. „Аркадия“ е динамичен, нещата в него се случват светкавично – по тоя показател той контрастира с предхождащия го есеистичен текст „Малки обети“. Тук отново много силно впечатление прави авторовата зрелост, която е обещание за бъдещи творби с голяма дълбочина. А как се свързват „Аркадия“ и „Релакс“? Първият от двойката като фактология е разказ за почивката, не бих казала – неосъществена. Тя се случва, макар и за кратко. Тя се случва, макар и в това кратко релаксационно време мисълта на единия главен герой да не се дистанцира от режисьорската му работа и да „купува“ добри и впечатляващи картини за сцената дори и от мал-шанса, развалил пикника. В последния разказ – „Релакс“ – почивката е натрапена; де факто героят е на курорт, но почивката му не се получава, психически и физически се е запекъл. Релаксът не настъпва преди едно имитирано самоубийство – изхвърлянето на личния багаж през прозореца: „Хвана кожената дръжка, стисна крехкото колелце с другата ръка и с освобождаващ замах го изхвърли през терасата. Изтрещя сладостно… като падащо тяло.“ Релаксът настъпва едва след като героят се е освободил от потискащата го история (каква по-изчерпателна история от личните вещи?)

Така, отново с летене на изхвърлени вещи, този разказ затваря рамката, защрихована от „Летящ акордеон“. Малките самоубийства – чрез суицидното изхвърляне на вещите – отварят място за свободата ни.

„Един разпердушинен музикален инструмент обозначава мястото ми“ – казва Ина Иванова и е дяволски права. Мястото, извоювано с разказите от този сборник в съзнанието ми и в съвременната българска литература.

 

Снимките са предоставени от Ина Иванова - премиера на "Летящ акордеон" в "Петното на Роршах", Пловдив, февруари 2015 година

 

Ина Иванова и "Летящ акордеон" в "Диаскоп":

 


 

редактор: Христина Мирчева