по заглавие   по съдържание

Йохан Девлетян: "Мъж и половина"

27.04.2015
Снимка 1

И пак ще ставам рано сутрин и ще се вслушвам в монотонната песен, която приласкава или бие вълнолома. Ще затварям очи и без да погледна през прозореца, ще знам коя от лодките тромаво се върти върху пенливите гребени и коя елегантно флиртува с тях и морето. Ще се сещам, че мога да се обърна на другата страна и отново сладко да затворя очи, но принуден от себе си, ще се измъквам изпод завивките. Тялото ми ще изстива бавно, докато гледам как с хладния си утринен гребен слънцето приглажда къдрите на безкрайната водна повърхност. Ще поемам дълбоко в гърдите си соления дъх от зеления прогнил шал на изхвърлените по брега водорасли. Ще навличам вкоравените дрехи, ще нахлупвам до очи вечната плетена шапка, а когато пъхна крака в хлъзгавите ботуши и усетя под стъпалата си засъхналата сол, ще знам, че все още нас ни има – мене, морето, него...

Ще подминавам тия нови кафенета, където наливат безлична кафява водичка в безнадеждно припукващи пластмасови чаши, и ще се подпирам на бараката при стария пристан. Там кафето ври в джезве и го наливат във филджани. И ако от бюфета са забелязали, че стъпката ми е провлачена и колеблива, ще ми подадат изотдолу и чашка утринна ракия. Тайно! За да не ни усетят тези, дето не знаят какво е чашка ракия, преди да оставиш брега зад себе си. Наоколо ще се плъзгат прегърбените силуети на другите, ще си подхвърляме бързи несловоохотливи поздрави, ще оглеждаме небето така, както вечер вие се вторачвате в надписа „Времето“ след „По света и у нас“... И ако нечии очи са вече слаби, останалите ще му четем по облаците. Ще махвам с ръка на онези, които се насочват към хоризонта, и ще поемам въжетата на другите, които вече се прибират, за да застанат зад някое бюро или машина на брега... Защо са излезли толкова рано? Не е заради двете връзки риба, дето я продадат, я не... Не всички ще отвързваме лодките си, но всички ще бъдем там, когато решилите да излязат ще припалват моторите. Морето не е затвор с режим – задължително спане, задължителна разходка, задължителна работа... Нашето море не е такова. Затвори станаха ония големи докове, които се виждат още от влака. Той винаги мечтаеше да плава на голям кораб, ама сигурен съм, че щеше да избяга от доковете... Нямаше да понесе, че като пезевенк трябва да изостави кораба си на докерите, които ще го изтърбушат безсрамно, бъркайки навсякъде... Докато не превърнат гордите кораби в празни „морски съдове“! Нямаше да издържи на позора великаните да бъдат дърпани за носа из затлачените от мръсотия води от малки лилипутчета...

Но големите затова са големи – защото прощават... Няма толкова малък кораб, че да мрази до смърт. Човек мрази и не прощава... И тя така... Разсърдихме морето! Не го болеше, когато вадехме толкова риба, че лодките едва не потъваха. Не го болеше, когато къртихме миди от дъното му. Не го болеше дори когато хиляди туристи зариха огризките си в пясъците на плажа... Заболя го, когато хвърлихме мини във водите му, когато давехме враговете си в него, когато оставихме мазни петролни следи и изляхме отровите си в дълбините.

Знаеш ли какво чудо е да се потопиш в чисти морски води и да погледнеш прозрачните си ръце, посипани с безброй малки бели мехурчета? А слънчевите лъчи на снопове се провират през мозайката на повърхността. Тихо. Ръцете, коремът, краката, дето се носят наоколо, не са твои. Свят, който се крие или изненадващо изскача пред ръждивочерните камъни, изпод надменно носещите се зелени водорасли, край почернелите от миди подводни склонове, над сивеещия пясък на дъното... Май не трябваше да идваш при старчок като мене. Винаги се отплесвам в приказки за морето. Обичам го до болка. Залутам се някъде и губя времето... Кога съм си сам в лодката – бива. Морето не придиря на бърборковците. Мълчи и слуша. И пази тайна! Ама ти не си дошъл ей така да си дрънкаме! Искаш да ти разкажа за него... Истината...Що не дойдеш да те изкарам с лодката, а? В морето не смея да послъгвам, че и то слуша! Иначе все нещо ще скрия, ще премълча или... ще замажа. Страх те е от морска болест?! От мен да го знаеш – само който наместо сърце има газена тенекия, морска болест не го хваща! И лимон! Винаги с лимон в джоба! Ето го. Има вече шейсет години, откак винаги нося лимон в джоба си. Морето не може без лимон! Как защо?! Всичко, с което ще те гости, върви с лимон, никога не знаеш кога и къде ще се отвори мезе, на приятел като тебе може да потрябва, а и на нас... ако стане по-страшничко. Имаше време, лимона контрабанда го вкарвахме, за търговийка... Дебнеха ни от бреговата охрана, ама... Моряк човек – жив дявол! Моряк контрабандист – цял пъкъл! Тоя номер със солта не сме го измислили ние. Донесе го един нашенец, дето минал океана и стигнал в Америка... Така действали тамошните тарикати, за да прекарват алкохол. По книги го пишело, по филми го давали, ама ние на живо го взехме от нашия човек. Тежко нещо е това солта – като камък влачи към дъното. Виждаш охраната и цамбур – сандъчетата във водата, а за тях привързани чувалчета със сол. Според колкото са нужни. Щото, докато си покажеш документите, докато се разприкажеш с някой нафукан поручик, докато подадеш пет-шест килца сафрид, докато им видиш гърбовете – солта се топи. А ти хвърляй чепарето и се прави на наивен. После сандъчето само изплува. Война, гладни времена – и маслини прекарвахме така, и... други работи, ама по-късно разбрах... За малко време морето ме научи на много мурафети...

Мъж и половина знаеше пътищата най-добре. Щото и по водата се чертаят пътеки. Знаеше и турски, та лесно се оправяхме оттатък. Беше шегаджия. Не, не шегаджия – зевзек. Сам си се хвалеше, че е „баш мъж“, а като му се родиха близнаците – две момчета на един път, се кръсти Мъж и половина. По това време трябва да имаше вече четиридесет, късничко се ожени. Много го теглеше животът! Жена му беше кажи-речи двадесет години по-млада от него. Прибра я в къщата си, вдигна сватба, заключиха се двамата и цяла седмица не видяхме лицата им. Като се отключиха, тя не смееше да погледне хората в очите, а той... пак хвана живота за руля. Чезнеше по цели дни и нощи, запиваше се, играеше карти с бреговата охрана и редовно я обираше... Някои дори говореха, че прескачал чужди огради... Веднъж се чу, дваж се чу и стигна до булката му. Дръпна се тая жена и никога повече не ги видяхме заедно – той в морето, тя вкъщи, той се прибере, тя иде у майка си и стои до тъмно... Дори когато се родиха близнаците и цяло село затъна в ракия и мастика, тя пак не застана до него... Но си беше мъж и половина – той мъжът, а близнаците половината! Ако речеше да легне в лодката, краката му кажи-речи стърчаха навън, а дъното ѝ идеше тясно за широките му рамене. Брада и коса като гора ограждаха зелените лагуни на очите му. Пушеше лула, връзваше си главата с кърпа... Сигурно си чел много за такива морски вълци, а? И аз съм чел, но ако питаш мен – тия, дето са писали, все Мъж и половина са имали предвид. Голяма антика беше! Лодката му например беше като всички останали, но той говореше за нея, сякаш е презокеански кораб – мястото, дето държеше хляба, наричаше „камбуз“, пейките – „каюткомпания“, дъното – „трюм“... Все едно аз да наричам книгите, дето взимам да чета в морето, библиотека! Остана ми мерака за учене и книги, ама едни времена бяха, после дойдоха други, остарях... Карай! Та ти говорех за лодката му... Единствена на целия пристан, тя беше с две имена, и то мъжки – по едно от всяка страна. Имената на близнаците – половинката... Умираше за тях! Като се дръпна жена му, те бяха за него семейството, за тях се прибираше вечер вкъщи с онази полутичаща походка на хората, дето по равно време са в морето и на сушата. Признаваше само богове и светци, дето имаха нещо общо с вода или риби. Не го интересуваше дали се казват Посейдон, Нептун, Свети Никола или както и да е. Всяка сутрин им се молеше в лодката вкупом, че да не пропусне някого. Имаше си своя молитва и я завършваше с две-три глътки коняк, които изсипваше в морето от скритата в „камбуза“ бутилка.

Макар да бях доста по-млад от него, ние се сближихме и взехме заедно да въртим контрабандата. Никога няма да забравя първото ни излизане... Представи си, че се вдигнеш в тъмно, кога до изгрева се е простряла половината нощ. Тури и вятър като хала. Чуй как плющенето на дъжда приглася на прибоя като чакал на вълк... Сети се и за товара в лодката, с който, ако те пипнат, не ти мърда някоя и друга годинка затвор... За боя, дето ще изядеш, не говоря. Ако си побрал всичко това в главата си, ще разбереш какво ми е било, когато Мъж и половина чукна на прозореца. До пристана вървях подир широкия му гръб като малаче на заколение. Само дъждът блестеше на потоци върху черната му рибарска мушама. Щом излязохме в морето, сипа глътка коняк в пенестите вълни и пое по „пътеката“, която той си знаеше.Можеше да я мине с вързани очи. Дори шамандурите не помагаха в тая тъмница... Малки и невидими в нощните вълни, кой знае къде запокитени от вятъра и теченията. В морето лодката на Мъж и половина показа характера си и защо е негова... Вирна нос и пъргаво запрескача и най-големите талази, вместо да се зарива в тях като диво прасе в шума и да мята безпомощно витло във въздуха... Мълчахме. Без друго нямаше да се чуем от екналата песен – морето и вятърът бяха извисили глас. Когато лека дрезгавина продра мрака, бяхме почти стигнали. Вкамених се – от мъглата като привидение върху ми връхлетя небивало объркване на море и планински склонове... Зад гърба ми секваща дъха буря, пред мен тягостна тишина... Мъж и половина вкара лодката в някаква теснина между спускащи се отвесно в морето скали и воят на вълните остана далеч зад нас. Моторът предателски ехтеше в този тунел, но Мъж и половина хич не му обръщаше внимание. Скалите постепенно се превърнаха в заострени върхове, надвесени един над друг, покрити с жълто-зелена ръждива гора. Водата бе черна и гладка и в нея се оглеждаха купища облаци, насъбрани над малкия процеп, оставен от скалите и горите за сивия лик на небето. Страхът от това, дето вършехме, отстъпи място на страха, че тези стремглаво спускащите се във водата скали всеки момент ще се допрат и ще ни захлупят с каменен покров. И изведнъж – бряг! Бряг с малко градче, притихнало край морето, бряг с къщи и димящи комини с малки хаанета, високо минаре и полуразрушен пристан.

 

откъс от разказа на Йохан Девлетян "Мъж и половина" от едноименния сборник с разкази

 

ИК "Жанет 45", април 2015
Оформление: Димитър Келбечев
Редактор: Митко Новков
Брой страници: 160 
Цена: 13.99 лв.
 
 

илюстрация: Георги Чепилев

 


 

редактор: Христина Мирчева