по заглавие   по съдържание

Кристин Юрукова: "Славите на Славка"

30.04.2015
Снимка 1

Разказ за художничката Славка Денева

Бързо вкъщи. Краката ѝ се плетат като шишове за плетене, вятърът блъска насреща ѝ. Псувни зад гърба ѝ, хилене: “Таткото в пандиза, щерката просякиня”. Докато гамените се давят от хилене, нещо изсвистява към нея и улучва рамото ѝ. Откъде, откъде знаят за баща ѝ? Само това не може да проумее. От бащите си? Но нали това знаят само те с двете с майка си, нали това им е най-страшната им тайна, пазена така зорко и самоотвержено. Удариха я с краставица, ако беше камък щеше да я заболи къде ти повече. Що да не се целят в нея като по нарисувана на стената с тебешир мишена? Що да спрат, нима някой ще я защити? Като онзи нещастен интелигент, за който бе чула да разправя татко ѝ. Приютил се в една дървена хижа в гората, а на утринта - човек с тояга на входа. “Като те млатна, пък защо да не те млатна” - ръмжи селякът, а защо - сам не знае. А гаменчетата същото сякаш ѝ рекоха - “Да те млатнем, що да не те млатнем.” И хоп - краставицата отскача по гърба ѝ.

На бегом се прибра. Още чува смеховете на хлапетата. Уж не беше камък, а още я боли, чак я втриса. “Просякинята” - викаха. “Просякинята с песовете.” Голди и Каро бяха песовете, онези нежни създания, които я чакаха пред вратата им като верна стража и я придружаваха при всяка разходка. Само че улиците на София не бяха вече за разходка. Много ѝ беше обидно, но за плач и дума не можеше да става. Когато взеха баща ѝ, когато сякаш страховита ръка на великан го грабна в шепата си и го открадна, тя си обеща да бъде мъжът вкъщи. Един мъж трябва да носи отговорността на раменете си и никога да не се оплаква. Ако не беше спряла Голди и Каро, сега на онези гаменчета щеше да им е не обидно, а много болезнено. Голди и Каро са улични псета, не плюшени играчки, тях не можеш да ги залъжеш. Как се бе променило всичко. Нямаше ги изящните дами, които скицираше тайно, бързешком из сладкарниците, където я водеха родителите ѝ, бяха се прибрали в романите, една не беше останала. Вместо тях - някакви хора с униформи, жени с бричове, че и с бичове, мъже с шмайзери. А приятелите им се бяха изпокрили. “Всички минаха в нелегалност - казваше майка ѝ. - Можеш да ги срещнеш само по опашките за някой къс сирене. Но там са тези, които имат някоя скътана пара за черни дни. Черните дни дойдоха и ако нямаш скътана пара, и сиренце няма за мишките. Някой пендар от наниза на баба ти за един хляб. Тях, мишките, само ги ловуват котките. Кой ще ти пита вече за изкуство. Да не смееш да кажеш кой си. Я съм рекла коя съм, я и мене са ме арестували. Жена на заточеник. Да не знаеш кое е по-добре - мъжът ти да е затворник или заточеник. ”Тя е къде по-добре от майка си, Лада и Вера са с нея, и в гимназията, и навън. Каквото имат да си кажат нещо, могат да използват френския или немския за таен език. Разменят си стихове, свои стихове, имат си друга реалност, в нея ни гамени, ни шмайзери имат достъп.

Нека за гамените е просякиня, нали знае за себе си, че е художничка. И за да докаже на себе си, че е художничка, ще изрисува изкривените им от омразата лица, докато търчаха след нея. И тя търчеше, но се оглеждаше за кучетата си, да не се разпадне ордата им, нали ѝ бяха дружинка. На какво ли не се е нагледала за малкото си години. Щом може ей тъй без нищо баща ѝ да изчезне, значи всичко може да се случи. От половин година всичко беше възможно - и арести, и изчезване. Преди с приятелките си играеха пиески собствена направа сред декори от баща ѝ. Много си падаха по тайнствени сценки с тъмни, тъмни гори с тъмни, тъмни герои. Да ама сега тъмните герои прескочиха границата на пиеските и станаха част от обкръжението им. И то главна част. И вече не можеш да ги изгониш като изтриеш ролите им. Играеха самоделен театър, както баща ѝ с приятелите си бяха играли в дома им куклен театър с кукли, представящи тях самите. Театърът се бе казвал “Фукара”, но сега целият им дом можеше да си окачи табела “Фукара”.

“Да тичам, да не ме арестуват и мене!” Вратата, стълбището, най-сетне в кулата! Майка ѝ така наричаше къщата им, откакто останаха в нея сами, без защитата на бащата. “Ще стоим в кулата, тук няма да ни докопат. Като не им правим нищо. То Борис и той какво ли им стори. Цял живот прекара с войничетата, досущ като тези, дето дойдоха да го арестуват. Сякаш от военните му картини бяха излезли. След турския затвор - български! Позор, позор и български трагедии.”

Щом е така, ще си стои в кулата. “Моят дом - моята крепост” на баща ѝ си е спасението. Крепостта ще я пази от мъчителите им. Славка си е вкъщи и така е добре, няма кой да тича след нея и да ѝ се присмива. Но тя ще работи. Ще поработи, най-сетне има работа! Не е “празноскитаща”! “Празноскитащите” ги ловят и ги пращат в лагери. Тя е вече работеща! Вади портретчето от джоба си. От снимката ѝ се усмихва войниче, русо и хубаво, може да се влюби в него стига да поиска. Тя много цени силата на волята си. Предполага, че всичко ще ѝ се случи само ако тя реши така. Влюбването още не го е решила. Трябва само да нанесе боите по фотографията, фино и нежно, за да се оживи снимката. Момчето е на фронта, а майка му ѝ поръча да оцвети снимката. Трябва да е много внимателна, да вземе най-тънката четчица, да не се изгуби нито една чертичка от лицето му, дрехите му, пръстите на ръката. Почти като рисуване на икона е, от онези мъничките, дето си ги носят на фронта войничетата. И това войниче е на фронта, а можеше да е тук и да я води на разходка или на кино, или ...Започва да си измисля къде може да иде с него. Да не е вечно сама. Не е честно да казва, че е сама. Тя е с кучетата, те не са ли същества? Те не псуват и не я обиждат. “Откъде знаете, че рисувам?” - Попита тя госпожата с фотографията. “Как? Дъщерята на един от най-големите ни майстори е също майстор в изкуството, какво чудно има в това?” Славка предполага, че не се зачерви, понеже направи тъкмо такова усилие на волята си - “Не се зачервявай!” - но във всеки случай ѝ стана много топло. А да ти стане топло при такава мразовита пролет си е чиста печалба.

Снимката на войничето светлее в кафяво, оранжево, зеленикаво и светът вече не е черно-бял. Колко ли стотинки ще ѝ дадат за нея? За един хляб, за два? Може да идат с майка си на кино. Така обича да стои в тъмното и да си рисува мислено свои картини, гледайки картините на филма. Същото прави, когато разглежда албуми. От чуждите цветови петна понякога изплуват нейни бъдещи картини. Сега ѝ е хубаво, усеща топлата вълна да пълзи по тила ѝ, да отнася мислите ѝ много далеко. Значи е дошло времето за истинското рисуване, не по поръчка. Сега ще си порисува, я колко още бои има от баща си, а за платна ще ползва неговите картини. Няма да ги разваля, не, просто ще порисува на гърба им, той няма да ѝ се сърди. Какво ли да рисува? Гамените? Ама защо ще хаби платно за тях. Ето този стол, например. Столът помни, всяка вещ помни. На стола седи баща ѝ и докато сам рисува, ѝ преподава. Композицията изисква мисъл. “Само че аз не обичам композиции.” “Обичаш или не, всяко нещо, което рисуваш, е в някаква композиция.” “Не - върти тя инатливо глава, - моите картини ще са без композиции. Въобще не ме учи на композиция. Аз от композиция не се нуждая.” “Разбери, че ти пак правиш композиции, но погрешни.” “Така искат боичките, те казват какво искат, щом рисуват тук, значи тук искат.” Бащините приятели всичките са многознайковци и всеки от тях си има непоклатим възглед за това какво е изкуство. И никой не е склонен да се откаже от него, ако ще противоположното мнение да е на задаващите общия тон на изкуството като Сирака или Чавдар.

Сега ще си нарисува ето този ъгъл от стаята. В средата “престолът” на баща ѝ. “Столува богинята Семела на престола в планината Ида.” - сядаше на престола си пред триножника. На престола се изреждаха и приятелите му, на чиито колене бе израснала. Къде бяха сега те всички? Под стола са бащините чехли, току-що ги е събул и е затепал в неизвестното. A може да си представи как се е облякъл “шикозно” и се е втурнал към бандата на “Бръмбъзъците”. Концерт с арнаутска тамбура, тарамбука, кавал и кастанети от лъжици още далеч преди да се е родила. Музикантите - горе-долу същите от домашния им театър “Фукара” - баща ѝ, Щърка, Никола Танев, Александър Божинов. Вместо да рисува тамбурата, цигулката, кавала ѝ идва да грабне и тя кастанетите на чичо Колъо и да изсвири гнева си.  

Не може тя да приеме настъпилата неизвестност. Те бяха всяка минута заедно с баща си. Детските ѝ приказки бяха приказките за родното му Търново, беше ѝ нарисувал всичките български царе и царици, с тях си правеше куклен театър, изрязваше ги от блокчето и ги разхождаше из пейзажите от престолнината, нарисувани от него. От Янтра пък изплуваха русалки, които пак тя бе нарисувала. Рисуваше все кучета, котки, русалки и самодиви, той най-харесваше котките ѝ. “Я, я покажи сега котката.” - смееше се, а тя се сърдеше, че котките ѝ не се вземат на сериозно. Тази зелена боя нещо е поизсъхнала, ще я втрие с пръст, гъсто-гъсто ще я положи, до нея червеното, сложи ли червеното и ѝ олеква. До него ще е черното. Черното е тъмнината на ъгъла. Всички страшни приказки се намърдваха в ъгъла, та тя вечер като малка не смееше да погледне в ъгъла. Много обича да очертава с черното. Ако не очертае предмета с черната линия все едно не го е нарисувала.

На вратата се звъни. Навярно е жената за портретчето, щяла да го праща на приятелката на войничето, та го бързаше. Жената ѝ подава парите, а с тях и други снимчици, не една, не две. И други хора искали да имат цветни снимки на войничетата си, да си ги закачат като картини на стената. “Но аз мога да им направя портрети по снимките.” Не, те не искали истински картини, само снимки, но оцветени, за да са още по-хубави и да са съвсем като истински. Още преди да благодари горещо, жената произнесе едно мъжко име - “Той ме насочи към вас, приятел е на баща ви.” Боже мой, баща ѝ сякаш и от затвора ѝ помагаше. Притисна снимките, надомната си работа за следващите часове и сякаш притискаше писмо от баща си.

 

колаж: ©Студио "Диаскоп"

 


 

редактор: Христина Мирчева