по заглавие   по съдържание

Светлозар Стоянов: "Светлата страна на неизвестността"

04.05.2015
Снимка 1

Уважаеми г-н полицейски началник,

Запознат съм с показанията на лицето Койно Димов Койнов срещу мен и декларирам, че те не отговарят на истината до последната запетая. Пардон – до последната точка.

Познавам лицето Койнов, откакто нае задния двор на манастира до нашия блок, за да отглежда градинска растителност. Там Койнов разположи пръскачки и започна да полива денонощно. В съседство се намира изоставената тъкачница на манастира, стара кирпичена сграда, безпомощна жертва на грабителски набези. Дори веднъж пробиха дупка в стената, колкото да се пъхне човек, и отмъкнаха медните намотки на становете. Твърдя го, защото съм писал статия по случая и мога да я приложа към показанията си.

Както и да е, забелязах, че заради пръскачките на Койнов стените на сградата всяка сутрин са подгизнали в основата си и изглеждат като крачоли на закоравял въдичар. Изказах предположение пред родителите си, че ако Койнов продължава да полива със същата разточителност, зидът дълго няма да издържи собствената си тежест.

Така и стана. Една нощ ме събуди кошмарен грохот. Излязох на терасата, но не видях много. Облаци прах заливаха мрака. В първия момент си помислих, че избухна бомба или са взривили кола. Нощем там е много тъмно, а липсата на улично осветление благоприятства подобни размишления.

Изгревът разкри една апокалиптична картина, рисувана без капчица милост като след библейски потоп. Дори перото на светец с мъка ще опише пагубните опустошения, причинени от немарливостта на Койнов. Върху покрива на тъкачницата се бе озъбил огромен кратер, рухналата стена давеше в тухли и вар половината цветарник. Разбира се, писал съм статия по случая и мога да я приложа, ако се наложи.

Сигнализирах веднага монахините, те тъкмо приключваха сутрешната си служба. Горките, не подозираха нищо, спалните им помещения са доста далеч от цветарника. Впоследствие манастирът осъди Койнов, но не заради разрушенията, а, забележете, за неплатен от месеци наем. Пред съда той изразил версията, че тъкачницата била паднала от старост. Позволете да попитам, защо до ден днешен нито една от останалите манастирски сгради не пада сама, след като всичките са на една и съща възраст? Това е добър повод за полицейско разследване. Както и да е, в края на краищата принудиха Койнов да напусне манастира с прокурорска заповед.

Последният обаче си хареса нашата градинка. Заби метални колове, опъна телена мрежа и заграби широка част от междублоковото ни пространство. Децата вече няма къде да играят, притежателите на кучета престанаха да извеждат домашните си любимци. Съседите инициираха протестна подписка до общината и след като ми предоставиха копие с входящ номер, публикувах поредица от статии срещу непресъхващата алчност на цветаря.

Кметът на общината и зам.-кметът по финансите се принудиха да дадат опровержение на думите ми пред местната телевизия. В отчаян опит да оплевят скандала, те изкопаха някакъв още негласуван в парламента закон за публично-частното партньорство. Койнов щял да снабдява общината с паркова растителност, нищо че в промишлената зона на града има далеч по-подходящи места с изградена за целта инфраструктура. Това хвърли нова тор на скандала, опасенията ми за корупция избуяха. Между другото, Койнов неведнъж се е кичил с изявления, че жена му работи като касиер на сметосъбирането в общината – факт, който бързо пусна корени в очите на квартала.

И когато справедливостта изглеждаше погребана веднъж завинаги под жалките декоративни храсти, загражденията изненадващо изчезнаха. Един ден Койнов си обра китките, като не пропусна демонстративно да изостави няколко парчета цимент, стърчаща тел, отворени дупки и изрязани ниско метални колове, опасни за здравето и живота на всеки разсеян минувач. Както предполагах, явно не всичко в документите му беше наред, ако той изобщо притежаваше такива документи.

Щастието на квартала прецъфтя твърде скоро. След година Койнов се завърна на старото си място с нови заграждения. Отсече безнаказано няколко дървета, все редки и ценни видове, подмени ги със скучни чимшири и дори си построи павилион. Този път никой не му се противопостави. Справедливостта е разкош, който простолюдието не може да си позволи задълго. С учудване и неприязън забелязах как съседите започнаха да възприемат цветаря съвсем свойски и открито да му се слагат, все едно са свикнали с присъствието му от деца. Самочувствието на Койнов пусна филизи и заглади косъм. Походката му стана бавна, по петите го следваха слухове, а той сякаш ги изчакваше, за да им се наслаждава. Някои твърдяха, че Койнов вече е купил земята от общината, други – че цветарникът е параван за намеренията му да строи жилищна кооперация. Вижте, всеки уважаващ себе си журналист обожава слуховете. Фактите често са заблуждаващи, а слуховете носят истината в себе си.

Но какво можех да напиша оттук-нататък? Какво можех да направя? Нямаше никаква полза от статиите и презиращ своята безпомощност, аз трябваше да се примиря с гледката на поругания манастир и обезчестената ни градинка. Заживях по нов начин, в свят с рухнали ценности, празнота се засели в душата ми. Осъзнах, че отсега ще трябва тихо и тайно да мразя хората, на които не мога да се противопоставя, но ще трябва да се съобразявам с тях, защото те са по-силни, а са по-силни, защото са покровителствани от властта. Трябваше да преглътна унижението, залъгвайки се със спомена за краткотрайната си победа. Бях спечелил само рунд в предрешената битка човек-система. Дори флиртът на съседите с цветаря някак ме успокояваше. Даваше ми увереност, че съм бил прав.

Но да се върна на своите показания. На посочения от Койнов 17 септември тъкмо излизах да пия кафе. Много обичам кафе с късметчета. Знаете ли какво ми се падна веднъж? „От едно и също цвете пчелата прави мед, а змията – отрова.” Мисля, че няма по-добра илюстрация на нашия случай.

Както и да е, заключих вратата на входа и тръгнах по тротоара. От далеч видях, че Койнов разговаря с някакви хора край оградата на цветарника. Можех, разбира се, да мина и по другия тротоар, но да не би и тротоарите да са на Койнов? Когато наближих, всички млъкнаха. Бяха все мъже, Койнов и още трима. Единият от тях бе домоуправителят Белчев, лицето му се пържеше в мазна усмивка. Беше домъкнал и кучето си, а кучето на Белчев е кротко, на цвят като фамилията му. Плезеше ми се в краката му, приклекнало на каишка. Следващите десет минути са напълно размити в паметта ми.

Единственото, което си спомням със сигурност, са три кратки думи: „Ще те изям!” Бяха казани тихо, когато подминах, но не чак толкова тихо, че да не ги чуя. Веднага познах гласа на Койнов. И гласът му ме улучи като камък, хвърлен от подлец, който те удря в гръб, защото няма смелостта да те предизвика в очите.

Поспрях, без да се обръщам веднага. Застоях се малко, не бях сигурен дали съм чул правилно, или не. Докато смеля думите, мина известно време. Изтекоха няколко секунди, през които съзнанието ми ги разчлени на отделни звукове: „Ш-т-е т-е и-з-я-м!” После изведнъж, в един проблясък на просветление, толкова осезаем, че почти го видях, смисълът им стана кристално ясен.

Обърнах се много бавно и попитах: „На мен ли говориш?” Койнов беше на десетина метра, криеше се зад останалите. „Мене ли ще изядеш, а?” Той каза – да. И тук му беше грешката. Искаше да ме предизвика. И се справи за отличен.

Всичко стана така, както би трябвало да стане, когато някой тръгва срещу друг в центъра на полесражението. Имах време да мисля. В главата ми бучаха и ръмжаха въпроси и всеки водеше нов след себе си. Как би реагирал Хемингуей на мое място, Буковски? Да, Хемингуей направо щеше да го нокаутира, Буковски да му разбие бутилка в главата, а Пушкин да го застреля. Или не?

Алтернативата беше да постъпя като известен български писател, но тя никак не ми допадаше. Известният български писател е благ и всеопрощаващ. Той не вижда всичките гротескни пошлости на ситуациите, в които попада. И как иначе? После как ще се покаже по телевизора?

Уважаеми г-н полицейски началник, сигурен съм, че имате дълъг стаж в органите на реда, свикнал сте да не вярвате нито на невинния, нито на виновния. Макар и да не се познаваме лично, смея да Ви уверя, че минавам за доста силен физически, а съм и далеч по-млад от Койнов, за което свидетелства и ЕГН-то ми. Въпреки че не тренирам отдавна и съвсем загърбих журналистиката, тъй като съм се посветил на писателския занаят, все още мога сто-сто и петдесет лицеви без опора. Мога осем пъти, без да бързам, да се прекръстя с трикилограмова гира. Нима ако наистина бях ударил Койнов, както той твърди, дори само ако го бях наплюл, както той казва, бъдете сигурен, че сега нямаше да пише обвинения срещу мен, а щеше да почива на някое чисто и светло място. В болницата, например.

Аз обаче никога не съм бил преднамерено жесток. Просто не мога да бъда такъв. Вярно, понякога и на мен ми хрумват разни неща. Когато пия кафе в компания и там се случи някой особено благовъзпитан непознат, ми идва да се надигна от мястото си и да го зашлевя през масата. Да го зашлевя и – толкоз. И да си седна, като че ли не е имало нищо. Да го зашлевя, разбира се, леко, но все пак да се получи звучен шамар, та да видим дали пак ще е толкова благовъзпитан. Какво ще стане после? Е, какво?

Друг път, докато чакам с автомобила си на светофара и наоколо няма никакви коли, ми се ще рязко да натисна газта и да мина на червено. Или пък като срещна някое привлекателно момиче на улицата, да й подхвърля букет от най-неочаквани комплименти. Разбира се, не й подхвърлям нищо, засрамен от мисълта, че у мен е останал страшен запас от глупави детинщини, сигурно защото не съм могъл да го изразходвам на време, в детството си…

И все пак, ако позволите накрая, само едно не мога да проумея в целия случай – как Койнов е успял да прочете мислите ми, за да напише такъв шедьовър? Та те бяха четирима, аз – сам. Да не забравяме и кучето на Белчев.

Горното написах собственоръчно и за верността му се подписвам.

 

илюстрация: ©Георги Чепилев

 

Разказът е изпратен специално за "Диаскоп"
и се публикува за първи път.
 
 
Отзив за книгата "Гравюра от белези" в "Диаскоп":
 
 

 

КОЙ Е?

Светлозар Стоянов

Добър вечер! Казвам се Светлозар Стоянов и за мен винаги е вечер. Защото дори през деня някъде от другата страна е вечер. Светлината не сияе в светлина, сияе само в тъмнина, знаете.

Роден съм в Казанлък на 31 декември 1974. Пиша проза от десетина години. Първият ми сборник с разкази „Втора класа“ излезе преди пет години, и ми донесе наградите „Южна пролет“ за дебют в прозата и  „Светлоструй“.

Миналата година излезе и втората ми книга с разкази – „Гравюра от белези”, която ме направи лауреат на още една награда  – „Николай Хайтов“ за млад автор. Прекарах по няколко години от живота си с различни жени, за които се оказах пълно разочарование. Прехранвам се като журналист във вестниците „Новинар“ и „Българска армия“, пиша и за още няколко регионални сайта.

Бил съм барман в родния Казанлък, сервитьор в Манчестър, разрушител на стари сгради в промишлен Лондон, строил съм сгради в Уелс, рисувал съм портрети като студент на морето – предимно в Обзор, но също и в Уелс, бях две години учител по литература. Наскоро се оказах финалист в надпреварата за Созополските семинари на Фондация „Елизабет Костова“ с най-новия ми разказ „Една нощ на Пикасо“. Отличен като финалист, но не и одобрен за участник. В този случай „добър“ явно е по-добра оценка от „отличен“. Странна работа.

 


 

редактор: Христина Мирчева