Жана Мерит: "Черното момче"

Жана Мерит за себе си:

Казвам се Жана-София Джеймс Мерит и съм на 12. Имам малко приятели, но са истински. Обожавам да измислям истории, особено фентъзи. Представям си как хората ги четат и искат да правя още и още. Вдъхнових най-вече от това, че обичам да разказвам. Започнах да пиша в приложение за телефони и таблети, което се казва Watt pad.
 

Любимото ми хоби е рисуването, но не по-малко и музиката. Част съм от Детско-юношеската опера на Варна.

Разхождах се из улиците в новия квартал, където вече живеех, когато видях момиче и момче да си говорят. Отидох при тях,а момчето ме погледна странно. Сигурно заради вида ми.

– Здравейте! – казах нетърпелив да получа отговор.

– Здравей, как се казваш? – попита момичето, което беше русокосо, имаше сини очи и лунички по лицето.

– Казвам се Смърт – отвърнах без да крия лицето си и тъгата, която ме бе обзела. Момичето се зачуди, но разбра моята тъга или си даде вид, че името ми не можеше да я смути.

– Аз съм Малия, а това е Стайлс. Добре ли си? – в тъжния поглед, който ми отправи имаше съчувствие, но в следващия миг с една лъчезарна усмивка тя оправи настроението, което бях създал с името си.

– Добре съм. Малия, Стайлс?! Чувал съм тези имена някъде.

Едва сега видях изражението на момчето. Имаше кестенява коса и кафеви очи. Носеше червена риза и сини дънки.

– Не се чуват често – накрая продума Стайлс. Неизглеждаше много радостен от това, че се бях присламчил към тях и прекъснах разговора им.

– Впрочем на колко сте? Аз съм на 17 – направих опит да се усмихна.

Стайлс мълчеше и ме гледаше враждебно. Разбрах, че ако продължа и се задържа при тях още малко няма да му стане по-приятно.

– Аз съм на 16, – обади се Малия, а Стайлс е също на 17.

После телефонът ѝ звънна и тя отиде настрана от нас.

– Слушай, Смърт… Бийкон Хилс не е място за всеки – след минута отрони Стайлс няколко думи.

– Какво имаш предвид? – учудено отговорих аз.

– По-добре е да се разходиш из парка. Ще видиш едни графити. Съвсем нови са. Попитай хората за тях. Мисля, че ще ти харесат.

След тези думи аз му махнах приятелски и се отправих към парка. Тръгнах към графитите, където ми беше казал да отида. Видях ги. Бяха странни, твърде странни. Беше изобразен човек с очила и широкопола шапка, а донего имаше скелет с коса. Онзи от историите на Диска?! Някой май ми беше говорил за него. Да, точнотой беше изобразен! Преди да се усетя, погледът ми се премести на другия графит. Отново беше част от цялата картина. Вторият графит беше такъв, че ми се идеше да припадна. Някой ме хвана отдзад.

– Благодаря – казах аз, след което се обърнах и с почуда видях познато лице.

– Смърт?! Кога се премести в Бийкон Хилс? – ухили сеСкот.

– И аз се радвам да те видя. Преди седмица – казах мрачно аз.

Познавах Скот отдавна. Беше върколак. Беше единствената Алфа. Посочих към графитите и го попитах:

– Кой е този човек?

– Тери Пратчет. Известен писател, почина наскоро. Точна дата 13 март.

– Ама това е един месец преди рождения ми ден – пресметнах бързо аз.

– Да. Знам. Къде учиш? – попита ме Скот.

– Вече в тукашната гимназия, в Бийкон Хилс. – казах аз.

– Аз, Стайлс, Малия, Лидия и Кира учим там. Може и да се окажем в един клас – засмя се Скот и си тръгна.

Бях решил да послушам Стайлс и попитах хората какво мислят за графитите. Доста от тях ми се озъбиха, но намерих и приятни хора, с които споделих и моето мнение.

– Здравейте. Какво мислите за графитите, сър? – попитах един човек.

– Страхотни са, но и доста тъжни. Описват Тери Пратчет след смъртта му. Как тя е дошла и го е взела. Впрочем, какво е името ти, момче? – каза човекът.

– Името ми...Смърт... Наричат ме черното момче – отговорих аз с мъка.

– Добре. Черно момче, а ти какво мислиш за графитите?

– Не ги разбирам, сър. Не ги разбирам. Просто не разбирам как смъртта може да дойде и да вземе една душа.

С усмивка на лице господинът отговори:

– Може, момче, може. Много хора не ги разбират, но това е начинът. Начинът да ги разбереш, е да проникнеш в тях.

После човекът си тръгна, може би той беше един от най-приятните, с които говорих този следобед.

Сигурно се чудите защо ме наричат черното момче. Винаги ходя с черни дрехи и качулка, точно като смъртта. Обаче едно нещо ме различава от нея. Аз съм си добродушен по начало. Също имам зелени очи и черна коса. Вече беше време да се връщам в училище,затова просто обърнах гръб на ярката стена с графитите и тръгнах към гимназията.

– Скот?! Какво е станало тук?! – попитах аз, щом стигнах до гимназията и видях стария си познайник при входа.

– А, нищо. Разпитва за графитите, нали? Всъщност станало е нещо. Нещо странно. Нещо свръхестествено – важно каза Скот.

– Да, видях графитите. Трябва ли да се пазим, Скот? – попитах, отново решен за битка.

– Не знам, Смърт. Не знам – отговори несигурен той.

След малко чух сумтене от негова страна. Скот се превръщаше във върколак. Очите му станаха червени и само след миг го видях преобразен. Обърнах се към мястото, където ръмжеше Малия. Имаше нещо черно. Нещо зачулено, нещо с коса... Усетих как яда напира в мен. Аз бях сирак точно заради нея. Тя нямаше да престане да взема душите на невинни хора.Точно като на Тери Пратчет. Изведнъж усетих как очите ми от зелени стават бели. Усетих го. Бях се превърнал в нещо подобно на смъртта. Вместо оголен череп имах истинско лице, а под качулката и имах коса. Малия спря да ръмжи, а Скот ме погледна странно.

– Какво си ти?! Какво си, Смърт?! – попита ме Скот.

– Аз ли?Аз съм просто добрата душа на смъртта – казах на Скот.

С тези думи се впуснах в жестока битка с нея. Беше въпрос на оцеляване дали ще надделея. Беше въпрос да съм сам и да нямам никаква помощ от приятелите ми. Бях изолиран. Биех се със собственото си съзнание. Аз ли бях част от Смъртта или тя беше част от мен?

– Скот, помогнете! – изкрещях аз.

Видях как всичките ми приятели се втурнаха да помагат. Разкъсахме смъртта. Беше само част от времето, когато аз щях да съм следващата Смърт. След битката просто отидох при графитите. Отидох и ги докоснах. Внезапно се слях с един от тях. Слях се и не можех да помръдна. Хората минаваха покрай графитите и се чудеха на новия графит. Чудеха се на мен. Един ден видях приятелите си как минават покрай мен. Стайлс се спря и каза:

– Ще те спасим, Смърт. Ще те спасим.

С тези думи те отминаха, а аз... Аз още се надявам на казаното от тях. Надявам се наистина да има спасение за мен.

илюстрация: ©Георги Чепилев

редактор: Христина Мирчева