по заглавие   по съдържание

Олеся Николова: "Негатив"

13.07.2015
Снимка 1

Тази вечер метрото бе почти празно. Хората лениво се движеха сякаш не им достигаше въздух и бавно отправяха крачки, всеки в своята посока. Исках да се прибера възможно най-бързо. Монотонният танц на слизащи и качващи се ме уморяваше. Качих сe и седнах на първото свободно място. Наведох глава и забелязах черен копринен чорапогащник. Този, който е измислил чорапогащниците, е бил гений. Те карат и най-грозните краката да изглеждат нежни и стилни, обути в тях. Галят въображението и предизвикват сетивата.

Втренчен в чернотата и разглеждайки всяка изплетена брънка, забелязах как малко, жълто паяче се катери към мястото, за което всеки мъж си мечтае. Без да се замисля, бръкнах под полата, но докато успея да обясня защо ръката ми се намира там, където се намираше, жената ме зашлеви.

Бузата ми пламна в алено, а от отсрещната седалка беззъбо момченце избухна в смях, размахвайки клоун. До него не по-малко беззъба баба, също се кикотеше, а зад дебелите лупи се виждаха малки безцветни очички, които ме стрелкаха със задоволство.

Останах вцепенен на мястото си, жената слезе, а аз изпуснах спирката си.

Слязох на следващата, за да ме погълне нощта и да скрие аленото петно на бузата ми.

Бягах към дома си, а светлините на града препускаха покрай мен, като цветни петна.

Прибрах се задъхан и изпълнен с гняв. Не светнах лампите, а останах да седя в тъмното, докато дишането ми не се успокои.

Стоях и се взирах през прозореца.

Изведнъж апартамента на моя етаж, но в отсрещната кооперация, се обля в червена, топла светлина. Черен, женски силует, събличаше дрехите си и дърпаше пердетата, така че всичко да се вижда. Силуетът излезе на терасата, хвана се за перилата и изпъна глава назад.

После се надигна леко и ме погледна. Поне така ми се стори. Отдолу премина кола, която освети жената и аз успях да различа лице. Онова лице, което малко преди това ме бе зашлевило в метрото.

Не си легнах веднага, стоях и наблюдавах какво ще се случи – Нищо. Тя се върна в стаята, довърши събличането и по всяка вероятност си легна, тъй като червената светлина се потопи в нощта и изчезна.

На другата сутрин любопитството ме подтикна да си купя бинокъл, за да мога по-детайлно да разгледам живущата отсреща.

Докато пиех кафето си, я видях да излиза облечена в оранжев халат, силно контрастиращ на черния перваз с наредени три зелени ябълки върху него.

После се прибра, разтвори сивите пердета и пусна музика.

От известно време насам работата ми не спореше. Имах да довърша един проект, който все отлагах, затова реших да се посветя на нея.

Заседнах скрит в сянката на апартамента и започнах да наблюдавам.

Някъде към обяд в дома й настана истинска суматоха, не чувах как се звъни, но тя не спря да отваря вратата. Появиха се мъже с фотоапарати и жени, носещи гримове, малки куфарчета и перуки.

Не знаех какво точно ще се случи, но наблюдавах с нескрито вълнение. Дъхът ми се удряше в стъклото, оставяйки малки, замъглени облачета.

Тя се съблече, пуснаха сивите пердета и само проблясъците на светкавиците, подсказваха, че зад сивата мъгла се снима.

Всяка вечер виждах как сменя чаршафите на спалнята си без някой да е преспивал в нея. Червени, сатенени чаршафи. Бавно ги разстилаше, а те все едно летяха във въздуха, а после плавно падаха на леглото.

Почти бях убеден, че познавам лицето й, но знаех, че ако я срещна на улицата няма да я позная. Затова реших, да я видя отблизо.

Исках да я провокирам да излезе и да се срещнем. Стори ми се интересна идеята за среща между непознати.

Купих от магазина сто червени рози. Не харесвам розите, но се надявах тя да ги оцени.

Изпратих й ги по куриер - с малка бележка, че ще я чакам в парка под розовата магнолия.

Докато чаках трепетно да видя как ще реагира на предложението ми, минаха сигурно часове.

Най-накрая тя излезе на терасата с голяма ленена торба, бутна ядосано зелените ябълки от черния перваз. След това започна леко и нежно да изсипва торбата, от която заваля дъжд от малки, червени листенца рози. Валеше дъжд от рози, който покриваше ябълковото пюре.

Взех бинокъла и докато тя съсредоточено гледаше надолу, успях да разгледам лицето и тялото й. Гръдта й беше леко разголена заради движенията. Имаше сочни, красиви гърди.

Нито прекалено големи, нито малки. Гърди, които да изпълнят шепата, но никога да не прелят. Краката й бяха дълги и добре оформени, с тънък глезен, красив прасец и изящни извивки. Тя сипеше розите, а зеленият халат, с който беше тази сутрин, все повече се свличаше от раменете й и бавно се спускаше към лилавите й пантофи. Имаше малко, стегнато и изпъкнало коремче.

Лицето й изглеждаше уж грубо, но деликатно издялано. С големи очи, нацупени устни, но и голям нос. Имаше диво излъчване, грубо и същевременно нежно. Кичур черна коса падна пред очите й и тя излезе от унеса си.

Изтръска и последните останали рози. Изхвърли ленената торба и се загърна бавно, сякаш току-що е поела глътка въздух.

Влезе в сивата стая на апартамента си, а аз останах смаян и втренчен в спомена от тялото й.

Гледах с часове към нищо неслучващото се, когато я видях да излиза от апартамента си с голяма кутия в ръце.

Незнайно защо бях решил, че винаги щом излиза, трябва да е облечена като изкусителка - с ярко червено червило на устните, които да блестят върху матовата й кожа. С малка черна рокля и червени токчета. Но не! Тя се бе облякла в широки, несъразмерни дрехи, които скриваха цялата прелест на тялото й, а гъстата си коса бе скрила под шапка.

Проследих я тайно, за да видя какво ще прави с кутията.

Тя се приближи до кофите за боклук и я захвърли с досада.

Слава богу, че нямаше никого наоколо, докато бърках в кофата, за да извадя кутията.

Занесох ценната придобивка в дома си, сложих я върху дървената холна масичка и бавно отворих капака. Цялата беше пълна с черно-бели снимки и негативи.

С нея!

Гола във ваната, върху леглото, контражур и силует на прозореца. Тюлени пердета, галещи тялото й. Поглед, зареян в небето. Черни коси, падащи върху гърдите, меки дантели, обгръщащи бедрата й. Вързани китки и гръб, който се извива от наслада. Сластен поглед, похотливи пози. Всичко това бе тя.

Не знам какво ми стана, но само за ден-два успях да извадя негативите и да облепя цялата си спалня с нея.

От стените ме гледаше тя, от тавана ме притискаше тялото й.

Нощите ми бяха меки и топли, а дните изпълнени с копнеж и желание. Всеки ден тайно я изпращах до магазина, разхождах се с нея по брега на реката, тичахме заедно в парка.

Разбира се, винаги на безопасно разстояние, така че да не заподозре за съществуването ми.

Грациозна и изящна, минаваше леко покрай мен, оставяйки ми аромат на нежност и сласт.

Веднъж в магазина, леко докосна ръката ми, обърна се и ми се усмихна. Потънах в очите й, в белите й съвършени зъби. Исках да й кажа, че я познавам, че отдавна живеем заедно, но се въздържах.

Всеки ден ровех в боклука й, защото исках да знам за всичко от живота й, за моментите, който ми убягват от погледа.

Така разбрах, че пише тъжна и сива проза, всяка вечер пие кехлибарен коняк, а зелените ябълки са любимата й закуска.

Всеки ден й изпращах по една роза, която тя разкъсваше на малки парченца и пускаше през черния си перваз. Влизаше в сивата си стая, постилаше червените чаршафи и излизаше ядосана да тича. Тогава деликатно я застигах в парка, кимвахме си за поздрав и всеки уж продължаваше в своята посока.

Живеех за тези малки моменти.

Мина много време от първата ни среща. Някак си успях да предам проекта, да започна нов, а животът ми ставаше все по-изпълнен.

За зла участ ми се наложи да отсъствам две седмици. Поболях се от мъка - две седмици, в които почти не се хранех и всяка нощ звънях, за да чуя гласа й. Тя вдигаше телефона и мълчеше, но на мен и това ми беше достатъчно. Да чуя дишането, да усетя дъха, да помълчим за малко.

Когато се прибрах, разбрах, че всичко, градено толкова време, тя бе разрушила с един замах.

Беше пребоядисала стаята в жълто. Сивите пердета бяха заменени със зелени. Черният перваз сега имаше син цвят, а ябълките бяха червени.

Чаршафите бяха черни, а косата й късо подстригана и руса.

В живота й се бе появил мъж. Някакъв си болен маниак, който не спираше да я люби денонощно. С изваяно тяло и грациозна походка. Някакъв си красавец, който не струваше и пукната пара.

Ядосах се, събрах всичките й снимки, натъпках ги в кофата и ги запалих. Исках дима да стигне до апартамента й, да опуши гадните пердета и да ги задуши, както са заспали в прегръдка.

Уви, пожарната дойде навреме, а сред водата и пяната плуваха малки парченца от нея. Гръд, крака, полу-лице и контражур.

Последно й изпратих сто бели рози, за да се сбогувам, защото не можех да издържам на гледката. Счупих бинокъла, напуснах апартамента, а когато извърнах за последно поглед към нея, тя подреждаше розите в прозрачни вази из целия апаратамент.

Не се сдържах и влязох в кооперацията. Качих се на етажа, на който живееше и звъннах на вратата. Тя отвори полугола. Халата й се беше свлякъл като онзи първи път, когато я съзрях, усмихна ми се мило и ме покани да вляза.

Влязох, но нямах представа какво ще правя с нея. Не исках точно това, беше ми достатъчно да знам, че е наоколо.

После ме хвана за ръка и повлече към някаква стая, за която дори не знаех, че съществува. Буквално ме бутна вътре и запали лампата. А там по стените, пода и тавана стояха мои снимки.

Снимки как я наблюдавам, как тичам след нея в парка, как се крия зад пердето, как купувам рози. Целия ми живот, откакто я бях срещнал. Цветни, ярки снимки.

Смразих се от ужас.

Какво по дяволите се случваше, питах аз, но навярно и тя си е задавала същия въпрос, установявайки, че я преследвам.

Подаде ми малка бележка изписана с нейния почерк:

„Понякога дотолкова свикваш с таланта до себе си, не в себе си, а именно до себе си, че преставаш да му обръщаш внимание.

Постепенно започва да се превръща в обикновен човек, все повече вечерящ, все повече пиещ и ходещ до тоалетната. А ти преставаш да виждаш в него мислещия, съзидаващия и истински творящия.

В тези моменти се появява някой отстрани и само чрез възхитените му очи, успяваш отново да видиш таланта, но не винаги е дълготрайно.

И ти става тъжно и мъчно, защото в нозете ти лежи един паднал ангел, ангел, на когото до скоро си се възхищавал. Сваляш го от пиедестала, на който си го сложил и с бавни, ритмични действия, изтриваш прахта, наслоила се около краката му. Все пак колко дълго е стоял там!”

 

В този момент болезнено изтрезнях и осъзнах, че тя е живяла посредством моята възхита, съществувала е и се е вдъхновявала от моето желание, изпитвала е наслада благодарение на моите терзания.

Един ден аз съм заминал и тя ме е сменила с друг, който да й се възхищава и обожава.

А аз, аз просто съм бил страхливец, който не посмя дори да я заговори. Жена, снимана в черно-бяло,  която аз виждах в цветове.

 

Олеся Николова в "Диаскоп":

 

илюстрация: Георги Чепилев

 


 

редактор: Христина Мирчева