по заглавие   по съдържание

Никола Радев: "Трудното писателско щастие"

08.09.2015
Снимка 1

Преди няколко месеца писателят Деян Енев публикува сензационен материал – „Забравеният шедьовър“, за романа „Калуня-Каля“ на Георги Божинов – разтърсващ епос за Априлското въстание от гледна точка на българомохамеданите, забравен и той, както и много други именити писатели, но ние, по-старите влъхви, го помним. Помним и скандала с неговия пътепис „Гора зелена, вода студена“, в брой 3 на сп. „Септември“ от 1975 година. Деян има тоя адет да се рови из човешки истории и книги и на висок глас, ако някой го оспори, заявява: „Аз съм учил за това да познавам шедьоврите!“.

Думата шедьовър е френска дума, но нека позволим и на завършилите английска гимназия да назнайват малко французки, още повече, че в попаденията на този писател празно няма. И тъй като е човек, на когото може да се вярва, от него тръгна и похвалната идея да бъде преиздаден този шедьовър (образцово произведение на изкуството по нашенски), който трябва вече да легне на един рафт с романите на Иво Андрич и Исмаил Кадаре.

Така се случи, че познавах вече Георги Божинов, когато стана скандалът в сп. „Септември“ и помете редакцията. Тогава работех в Параходство „Български морски флот“, бях се върнал от далечно плаване и отскочих до София да нагледам жената и децата, отидох да видя и кума ни, писателя Станислав Сивриев, родопчанин от Златоград, табиетлия кафевар. Бях му купил хубаво кафе на зърна, зарадвах го. И тъкмо говорехме за уволнението на Камен Калчев, на вратата се звънна и в малкия апартамент на „Славянска“ 20, развял дългия си шал, нахълта Николай Кирилов. Интересна птица беше този писател и аз много обичах разказите му. Той също бе уволнен от „Септември“ като завеждащ отдел, разписал и пуснал за печат опасния ръкопис. Той е с две години по-голям от Божинов, бил е активен ремсист и като такъв е лежал в затвора в Лом през 1943-44 година, след това завършва Военнополитическа академия и дълго служи като офицер, а от 1973 година е в списанието. А пък Сивриев бе приветствал с възторжена рецензия във вестник „Отечествен фронт“ първата му книга „Пролетен дъжд“ през 1960 година и оттогава се имаха. Но по-важното в случая бе, че Кирилов и Божинов са от съседни села в Монтанско – единият от Якимово, другият от Крива бара, познавали са се и Кирилов по „землячески“ бе пробутал откъса за лагерите в Колимà. Сега бе дошъл на кафе и да се изплаче на Сивриев. Но то беше повече хвалба, отколкото оплакване. Прегърнаха се и Кирилов каза: „Сиври пашà, приятелю, ремсисти бяхме и ремсисти си останахме! И преди ни биеха и гонеха, и сега ни бият и гонят!...“

След десетина години, когато поех издателство „Профиздат“, отпечатах книгата на Георги Божинов „Черешови води“. Там беше и пътеписът „Гора зелена, вода студена“, но без злополучния пасаж за старците, оставили младост във вечно замръзналите златни мини на лагерите в Колимà. Божинов сам бе махнал пасажа – все още се помнеше случаят, а и „улицата“ още говореше, че тогавашният съветски посланик бил изрекъл в кабинета на Първия ни партиен и държавен човек весма сериозен упрек: „Дори Солженицин спря да пише за това, а вие продължавате!...“

Няма да говоря за книгите на Божинов, но за тях все някога ще се говори и пише, защото са силни и честни. И аз като Деян Енев завиждам на всички, които не са ги чели, защото той е един от големите ни писатели и рано или късно ще го четат.

Но ще кажа няколко думи за личността на писателя, включая и за неговата, а тя беше ярка, независимо че бе саможив и затворен. Не беше лесен човек, най-често бе мрачен, яростен и непоносим. Много хора от ширпотребата са свикнали да приемат писателя като човек сбъркан, физически слаб и дефектен, късоглед и с много диоптри – може би защото дълбоко в себе си съзнават, че той ги превъзхожда. А Божинов беше хубав мъж, здрав, с тяло на спортист, носеше на пиене и не отбягваше чашката, когато можеше да си я позволи или когато му беше трудно и черно и се запиваше на инат. Обикновено такива творци са безпарични, а и да получат хонорар, не го кътат, набързо го профукват, защото природата им е щедра.

Божинов бе дълго безработен след публикацията, а това значи без пари, мъж в силата си, едва на петдесет... Това се е отразявало не само на него, но и на семейството му. А той беше писател, който знаеше цената си. Не му въздадоха, но посегнаха на залъка му. Подобна несправедливост не само изхабява, тя озлобява. За такива като него великият Толстой го е заковал точно: животът на писателя е ад, затуй пък книгите му са прекрасни.

Георги Божинов по своему е бил горд и щастлив човек, живял е със словото. След дядо Вазов малцина са като него, които да опредметят България и да я разположат в книгите си, да се възхитят на красотата и уюта й. Било е творческа самота, в която е живял с думите и словото му е градяло литература с темел и зидове като дуварите на Скорците. Било е забрава и шемет, и той с пълна душа е скитал по планини, бърда и рътни, усещал е диханието на разлюбената ни, изоставена вече и сиротна, дашна и плодна българска земя...

откъс от книгата на Никола Радев "Когато Господ ходеше по земята", ИК "Жанет 45", 2015

Още от книгата на сайта на "Диаскоп" тук

 

илюстрация: ©Георги Чепилев

 


 

редактор: Христина Мирчева