по заглавие   по съдържание

Иглика Дионисиева: "Копче"

14.09.2015
Снимка 1

Нощес беше замръзнало. Нямаше буря, ниските температури тихомълком бяха покрили с белезникава кора залива. Въпреки режещия студ на 24-те градуса с минус отпред, от сутринта към морето прииждаха хора. Такова нещо – замръзнало море – не всяка зима можеше да се види. Някои от по-старите рибари казваха, че помнели 54-та година, тогава за пръв път видели лед по морето, че даже се и пързаляли по него. За други гледката беше неочаквана атракция – като извънреден бонус, за пръв и може би единствен път в живота.

Никифор Стелин, въпреки че рисуваше главно портрети и голи тела, беше приятно подразнен от новината. Изпуска ли се такова нещо, трябваше да отиде да види де що имаше замръзнало в залива, по кейовете и пристанищата и да го скицира. Но защо да ходи сам? Взе телефона и набра номера на Деси, момичето, в чиито очи той напоследък виждаше все по-пълноводно възхищение.

Срещнаха се след половин час в обичайното им кафене. По един чай с ром беше задължителна увертюра към предстоящата им разходка на студа. Пиха набързо и тръгнаха.

Той, нахлупил кожения си каскет, с палто, закопчано догоре, с големи старовремски изпъкнали копчета. С небрежно преметнато около врата червено шалче. Брадясал и рошав.

Тя, с малка плетена шапчица, която едва стигаше до ушите ѝ. Кичурите на косата ѝ, дълга до кръста, блестяха на студеното слънце и бяха старателно и красиво подредени – от най-светло до най-тъмно русото, като на моменти имаха медно-конячени оттенъци.

Двамата вървяха внимателно, без да се докосват. Уж си говореха за сериозни и важни неща, но вълнението от предстоящата среща със замръзналото море избиваше по лицата им. Оживените улици и леденият въздух накъсваха движенията и дъха им.

Край тях мина мургава жена, забързано вървеше напред, и докато се отдалечаваше, те чуха нецензурните думи,  с които тя се обръщаше към някого по телефона. И на двамата това беше познато, да, познаха я. Жената от серията му картини „Женско тяло в 33 акта”. Моделката  цветисто разказваше за позирането си при художника.  От неудобство дългокосата спря и наведе глава за момент, а после рязко се извърна към спътника си. Почувства се неловко от грубите думи, искаше да се засмее, но изгаряше от срам. В този момент крайбрежният вятър духна косата ѝ и тя се залепи за палтото и лицето на брадясалия. Никифор Стелин леко отмести кичурите ѝ от лицето си и тя видя, че той се смее, очите му, обърнати към нея, са топли и весели. Тогава и тя се разсмя и ѝ беше леко и щастливо…

После Деси понечи да прибере косата си, но как да стане, като се беше заплела около едно от големите копчета на гърдите му. Той я погали по блестящите кичури, свързващи главата ѝ с него, макар и насилствено. Тя потръпна, ръката му излъчваше познатия мирис на бои и въпреки студа беше  топла. След това мъжът леко придърпа дългокосата към себе си и я целуна, може ли море без целувка, особено пък като е замръзнало, знаеше ги той тези работи.

Последва мълчание, в което да отшуми тръпката от целувката. Никифор Стелин отново се зае да освобождава косата и копчето едно от друго. Оказа се, че заплитането не се разхлабва, а се затяга. Тогава той целуна Деси пак, по челото, и откъсна копчето. Надигна рамене и с усмивка ѝ го показа в едната си ръка. Тя взе копчето, притисна бързо устни в него и го пусна в десния джоб на якето си. В левия вече имаше едно камъче, подарено ѝ преди дни от художника.

Продължиха пътя си, неестествено белият залив вече се виждаше. Звънна телефон, Деси трябваше по най-бързия начин да се добере до работата си. След кратка прегръдка с художника дългокосата пое  със ситни крачки обратно. Тя стискаше копчето в дланта на едната си ръка, камъчето – в другата и се усмихваше.

Вечерта, като се прибра от работа, дългокосата остави якето си на закачалката, бръкна последователно в джобовете и извади копчето и един бял кремък с особена форма. Камъкът, тумбест и заоблен от едната страна, завършваше с тънко острие от другата. В миг на весела лудост Деси беше наточила острото крайче на кремъка, ей така, да може да го употреби при самоотбрана, ако, не дай боже, се наложи. Дори го притисна силно към китката на ръката си, но бързо усети остро парване и като махна камъка, на кожата ѝ се появи миниатюрна капчица кръв. Сега го погали по тумбестата част и го остави до телефона си. Имаше копче, за което се надяваше да пришие и балтона с притежателя му.

Копчето, с отблъскващия цвят на патина, който с годините придобива медта, още беше в ръцете ѝ. Помириса го, усмихна му се. Сложи го на нощното си шкафче с намерение преди сън да го разгледа и да му се полюбува. Хапна на две-на три, взе си душ. Пусна си музика. Махна от главата си  найлоновата шапка, с която се бе къпала. Огледа се, позавъртя се пред огледалото – хубавата прическа и естествената красота на косите ѝ привличаха погледа дори и на приглушена светлина. Тя взе копчето в ръка и пална полюлея, за да го разгледа на светло. То беше метално, отгоре – релефно, а отдолу – кухо, със стърчащо краче за зашиване. Интересно, че кухата част изглеждаше пълна с нещо. Дългокосата се вгледа отблизо. Някакви нишки, странно напомнящи ѝ за нещо. Преди малко в банята бе видяла подобни валма по четката за коса. Тогава тя бръкна в несесера си и извади козметичната  пинцетка. Щипна с нея нишките, насъбрали се в копчето, и ги изтегли. Валмо косми. „ И таз добра!“ – си каза тя и ги сложи на един лист хартия на масата. Разгледа ги.  Какви ли не косми имаше там – дълги и къси, руси и черни, червени, кестеняви, прави, чупливи и къдрави…

С един замах на дланта си тя бързо ги смачка в листа и ги пусна в кошчето. После повърна в тоалетната.

После взе ножицата и старателно изряза кичур по кичур, цялата си коса, до кожа. Кошчето се препълни от нея.

После взе кремъка и влезе с него в банята. Намокри главата си и старателно я насапуниса. Притисна тънката остра страна на камъка към горната част на челото си и го плъзна назад… О, даааа… Как хубаво се плъзгаше той и прокарваше бели, сякаш заледени, пътеки по скалпа ѝ. След минути остатъците от косата ѝ бяха измити от струята вода в мивката. Пусна камъка в кошчето, но никакъв звук не се чу, мъртвата коса го пое в обятията си.

После Деси бавно взе копчето, отвори прозореца, въпреки че в зимната нощ температурите бяха минусови, и го хвърли навън. То падна върху някаква кола и алармата ѝ се включи. Но дългокосата, чиято коса остана в кошчето, си легна, без да ѝ мигне окото. Вътре в нея нещо така оглушително пищеше, че тя само мислеше как по-скоро да заспи, без да чува алармата от паркинга.

 

      илюстрация: ©Георги Чепилев

 


 

     редактор: Христина Мирчева