по заглавие   по съдържание

Замяната

04.04.2013
Снимка 1
В рубриката "Илюстровано четиво" разказ от Христина Панджаридис
 
Какъв писател съм... Аз съм бивш писател. Последните десет години живея върху славата си. Хората си спомнят романите ми. Издателствата ги преиздават. Получавам и писма на почитатели – все по-рядко. Не се сърдя, радвам се. Отварям бутилка вино и се награждавам за подаръка на съдбата. Писмо от читател – скъпоценност, равна на девственост в първата брачна нощ.
 
Допреди година редактори от доброто ми старо време звъняха и подпитваха деликатно не работя ли върху нещо ново... Бях изровил от ученическите си записки непубликувана импресия за пътуването си из Средиземно море и я дадох за печат. Анемична, но нали сложих името си и застраховката, че е от времето “а бяхме млади”.
 
Член съм на журита, почетен председател на конференции, възрастното присъствие на коктейли... Канят ме хората, подсещайки ме, че ако продължавам с мълчанието си и те ще ми го върнат. За писателя тишината на читатели и критици е като гроб.
 
На всекидневната ми разходка на 31 декември се натъкнах на неприятна гледка. Подсещане за изтичащия ми пясъчен часовник... Кой ли ти мисли... На гробището копаеха гроб. По ранина. Някой беше починал точно срещу празника. Недочакал или отървал се... Умрелият си пазеше тайната...
 
***
Младият пишеше. Идеята му се разрастваше и излизаше извън обичайните пет страници. Обикновено разказите му стигаха определен предел. Нататък му се струваше невъзможно да задържи интереса си. А и нощта се изнизваше и се превръщаше в бледи светли оттенъци - предвестници на утрото.
 
Започна историята като разказ. Просто един по-дълъг разказ. А всеки ден фантазията му добавяше редове, мисълта му откриваше детайли, които беше загубил от взиране в ежедневието.
Харесваше афоризма за брака, приличащ на крепост. Тези, които са вън искат да влязат, а тези, които са вътре – да излязат. Е, неговата любима и жена, Елза, постоя известно време в крепостта и я напусна. Тръгна си. Изоставяйки него, обръщайки се за минута към детето, последва затваряне на вратата. Искала да бъде свободна. Майчинството не било по силите ú... Какво сърце имаше? Имаше ли изобщо... Зарязването на мъжа беше поносима мисъл, но единственото си детенце... Спящо... Да си досънува и после да си мисли, че майка е имало само на сън.
 
Бащинството и на него му идваше над силите. Мила навърши през юли месец година. Лятото се надяваше да работи лудо и да спечели пари за зимната пауза, когато смяташе да пише. Изявата му като дистрибутор на козметика и слънчеви очила го хранеше в топлите месеци. Обикаляше по цял ден. Наложи му се да сложи момиченцето в кенгуро на гърдите си и да я запознава с проблемите на самотните татковци.
 
Притесняваше се за малката. По цял ден да висиш закачена като значка и светът да ти прави муцуни, смятайки, че те развеселява, е глуповато. Мила имаше възможността да наблюдава хората и да помага на татко си по невидим начин. Клиентите му – предимно жени, се разтапяха пред мъничката и поощряваха внимателния баща. Купуваха! Имаше чувството, че харчеха парите си, водени повече от майчински инстинкт, отколкото от необходимост да пробват някой крем. Тяхното умиление или чувство за вина му пълнеше джоба. С дъщеря си изкара сума, която събираше за два сезона. А тя се научи да спи на шум, забрави да плаче и стана любимката на всички. Дете, търсещо очите на другите, за да се усмихва.
 
Вечер заспиваше с нея, но неудовлетвореността го будеше в малките часове. Като паяк излазваше от стаята и се набутваше в кухнята. Правеше си голяма чаша кафе и продължаваше писането. Непредвидено историята му включи между героите и изчезналата съпруга, нейните приятелки, родителите ú. Фантазията му ги завъртя и дори да прочетяха пасажите, нямаше да се познаят. Изреченията си правеха гнезда и от един ред се раждаха нови и нови следващи фрази.
 
Лятото продължи да носи банските и през месец септември и едва в края напомни, че съществува и есен. Двеста и трийсет страници отброи компютърът. Прочете ги. Поправи грешките. Изтри отделни изрази и ги замени с по-силни. Романът изглеждаше завършен. Оставаше да разбере дали си струва. Отдавна беше намислил да потърси и помоли любимия си писател да прочете няколко глави. Не желаеше да го притеснява с наивните си писаници.
 
Известният белетрист живееше в града им и сутрин се разхождаше край морето. Знаеше точното време – между седем и осем и тридесет. След него подтичваше бяла булонка.
 
Младият наблюдаваше две седмици маршрута му и държеше писмото, което му беше написал. С възхищение от творбите му, а в края молба да прочете няколко страници от завършения първи ръкопис. От стискане буквите почнаха да се деформират и за да не избелееят съвсем той се реши. Изчака връщането му и го пресрещна преди да пресече шосето и да поеме пътя нагоре между дърветата и сградите. По улицата към високо разположените къщи с големи дворове.
 
- Аз съм ваш почитател! Изчел съм книгите ви. Всичките! – замълча и потърси подкрепа в събеседника си, за да каже най-важното.
Старият писател го гледаше с равнодушие. Запази тишина, надявайки се да го обезсърчи и отмине.
- Смея ли... Искам да ви помоля да прочетете поне малко от романа ми. Първи ми е и... – сухотата в гърлото му изгоря приготвената реч.
 
Изненадващо възрастният мъж се преобрази. Безразличието се замени с любопитство, а любопитството -  с интерес. Лицето му заприлича на петел, съживил се от наближаващото време за кукуригане.
- Написали сте роман? – въпросът звучеше по-скоро като констатация, но с нотки на съжаление и носталгия. Не успя да скрие сянката, преминала през лицето му, зад любезността си. Погледът му беше обърнат навътре, съсредоточен в нещо си негово. – Първият ви роман?
- Да – събрал смелост,  потвърди младият. – Нямам опит и се надявах да го погледнете... Става ли или да го започвам наново...
- Ще го погледна... Естествено! Младите автори трябва да се подкрепят! – говореше като на събрание, а очите му шареха по фигурата на стеснителния младеж. – Елате довечера у нас. След 19 часа! – и му подаде визитната си картичка.
 
Младият от вълнение не отиде на редовната обиколка по улиците и фирмите.
 
Излезе на така наречената веранда. Доста високопарно име за изкривената постройка – но определено най-хубавата част от къщата. Стени, държащи се на личния си ентусиазъм и инат. Само отпред се ширеше правоъгълно пространство с малки ивички зелена трева. Едно старо канапе служеше за сядане. Масата и два пластмасови стола придаваха гостоприемство на дома. Дворът отвеждаше очите към многобройните овощни дървета и полянката.
Няколко лета подред той пускаше летовници на палатки из зеленото пространство. Изкарваше си пари, а и хората оставаха доволни от спокойствието и евтинията. Миналата година целият юли синята палатка на едно момче и две момичета пълнеше източния изглед. Избягалата му съпруга се заглеждаше настойчиво в момчето. А то се проточваше нагоре. Беше расло на ръст, не и на килограми. Едното от момичетата се завъртя покрай писателя, но той бързаше да пресече желанията ú. Обичаше съпругата си – поне онова лято.
 
Нахрани малката, попя ú и тя заспа. Препрочете текста на почивки. Струваше му се добър,  но нима можеше да се изкаже? Нямаше опит. Три публикувани разказа не правеха биография, нито изграждаха литературен усет за сполучливо и неудачно. Помисли си, че ако беше жива баба му, щеше да даде подходящ съвет за нетърпението и незнанието му какво да направи. Би поела и част от грижите по детето... Бабата завеща недвижимото си имущество на него – любимия си внук. Другите двама се ежиха да оспорват и наеха адвокат. Като по поръчка - по-големият от него спечели зелена карта и замина за Америка, а малкият и дребният се ожени за богата англичанка. Поне така се носеха подробности из родата. Потърси съседите, за да им остави Мила, но къщите мълчаха, предвкусвайки залеза.
 
Какво пък... Самотен татко е и не го крие. Твърдеше се, че писаното е занимание за единаци, сега ще добави: единаци, отглеждащи децата си.
 
Отвори му жена на средна възраст, ухаеща на сапун и изпечен кекс. Покани го вътре. Без да пита, сервира вино. Известният автор седеше на стола си, подпрян на гърба с възглавнички и крака, вдигнати върху табуретка. Когато реши, че достатъчно се е правил на непристъпен, стана. Пиха по чаша и домакинът го заразпитва за живота му. Набързо напипа слабите места на чувствителния гост. Не го задържа и тридесет минути. Изглеждаше подмладен и много по-енергичен, отколкото на сутрешната разходка. Поведението му издаваше напрегнатост. Странно за човек на близо осемдесет години. Може би пишеше нощем прочутите си книги. Разбраха се младият да му изпрати по интернет романа си.
 
Ранобудно съобщение замести кофеиновата доза. Ръкописът му бил прочетен и го канеха веднага на сутрешна закуска. Поканата означаваше положителен отговор. Скромността му не вярваше, че някой ще му помогне просто така. Но май написаното все пак си струва?
Побелелият писател изглеждаше неспал, но на движенията му биха завидели и по-младите с половин век. Ръкомахаше, усмихваше се, не спираше да говори. “Романът - интересен, с голям потенциал, четял се на един дъх. Темата уж обикновена, а поднесена от неочаквана страна, героите разкрити пълно...”
 
- Единствената ми забележка е към природните картини. Те липсват. Сюжетната линия е гола на моменти като жица, самотна след отлетелите птици. Сложете описания! Действието се развива през пролетта: ухания на дървета, цветя, небе, дъхави треви, надеждите на хората, изхвърлените дрехи... Литературен луфт добавете! Понякога читателят го прескача, но той трябва да съществува. Дава баланс на диалозите, отморява четенето. Напрежението се овладява. Сядайте да творите. Моята асистентка ще се заеме с детенцето ви.
 
Закусиха и младият смутено започна да пише. Тръгна тромаво, неудобно. Обичаше да седне почти в края на канапето и леко да се наведе напред към масата. Да хвърли бърз поглед към дворчето и ленивите треви. Постепенно напрегнатостта премина в удоволствие от търсене на метафори, оживяващи пролетта. Студенината се измести от уюта – все едно си затворил прозореца на ледения дъжд и си останал в отоплената стая. Пейзажите заеха началото и края на всяка глава. Писането му се услади.
 
Известният писател наблюдаваше картината, която от години му липсваше. Опитваше, но дори и разходките не възбуждаха мозъчната му дейност. Фантазията му беше се превърнала в кубчета лед за вечерното уиски. Наближаваше юбилеят му, а той нямаше и един разказ. Безсънието и чакането си струваха. Този талантлив младеж му се яви в кулминационния момент. Не, в решаващия! Сензацията ще е новото произведение на писателя. Десетината години неписане ще бъдат забравени веднага. Ще си го припомнят, изтупвайки прахта от заглавията му в обществените библиотеки. Срещите и интервютата ще донесат подправки на безвкусното му въртене из стаите до терасата, от градината до крайбрежието.
 
Искаше романа! Искаше го, за да завърши достойно пътя си. Самолюбието му беше гладно за възхищение.
 
Младежът идваше рано и си тръгваше след вечерята. Обемът на творбата нарастна с още стотина страници.
 
Вечерта празнуваха. Отрупаната с храни и напитки маса не издържаше и бъдещият юбиляр лакомо похапваше. Младият, несвикнал на изобилието, взимаше малки хапки и пиеше на големи глътки. Дъщеричката спеше в пригодения кът за нея оттатък.
 
- Приятелю! – вдигна напълнената си наново чаша старият – Да пием за съвместната ни работа! Минавам на най-съществената част от разговора ни – правя ви предложението на кариерата и живота ви! Искам романа! Ще Ви платя сума, за която не сте и предполагали, че ще държите някога в ръцете си. С нея ще имате къщата, която си пожелаете. Малкото създание ще е с осигурено бъдеще. Аз съм известен, но стар. Богат, но от десетилетие - непишещ. Вие сте млад и беден. Талантлив, но неизвестен. Няма да ви изоставя в шумотевицата около книгата. Ще ви представя като мой асистент и изгряваща звезда в белетристиката. Времето е пред Вас...
- Вие сериозно ли...?
- Напълно!
- Но написаното излезе под моите пръсти, от моята глава?
- Да, но с моята помощ! С мойте съвети! Къде щяхте да сте без моята всекидневна подкрепа, оказаното доверие, моята уютната атмосфера, за да работите необезпокоявано?
- Та това бе просто козметика! Основният текст бе готов...
- А парите, които ви дадох, за да платите смешните си сметки... Размислете!
- Не! Задължен съм Ви, знам, но не!
- Човече, осъзнайте се! Кому казвате не? Кой сте Вие и кой съм аз! Прекрачвайки прага ми, попаднахте точно на когото трябва. Мога да ви измъкна от забвението. До една година ще сте в писателския елит! Затлачен сте от идеи и следвашите романи ходят по петите ви. Изберете идващата слава и парите!
- Не!
- Но мога и да Ви съсипя! Така, че ще намразите писането до сетния си дъх.
- Вие... чувате ли се какво говорите?
- Мери, нашият гост пи доста тази вечер! Виж, очите му започват да се затварят. Помогни ми да го сложим да спи!
 
Младият нямаше сили за съпротива. Приспивателното в чашата взимаше надмощие над недоволството му.
 
“Свежите тонове и размаха на неувяхващото перо на известния ни писател изненадват верната му публика. Романът отваря непозната страница от безкрайната дарба на автора на двайсет и пет романа...”
 
Старият писател захвърли настрана литературния вестник и погледна навън. Младият беше започнал отрано с алкохола. “Какъв безхарактерен тип!”, потропна златният му пръстен върху бележника. Колата с шофьора пристигна. Времето за връчване на годишната награда за най-добър роман настъпваше. Той беше доволен и горд от себе си.
 

Илюстрации: Георги Чепилев


 

Христина Панджаридис в "Диаскоп" тук