по заглавие   по съдържание

Силвия Томова: "Печатарят"

13.10.2015
Снимка 1

На връщане към квартала на дубровничани Яков потърси агарянина с червената чалма, който го упъти към „Кириаки“, но онзи бе изчезнал. Къщите все така сивееха в полумрака, но след срещата с Панталеймон, или Рафаил, тази част от града вече не му изглеждаше така враждебна. Каквито и да бяха тези хора, които ги обитаваха, само на няколко крачки от тях, от порутените им домове, неугледни и кални градини, от мизерията, се простираше един различен, благословен свят. Рафаил с чистия си глас, който се разстилаше във всички посоки, стигаше чак склоновете на планините, можеше да изличи всичко. Небето сякаш се отваряше и отгоре ангелите щедро изсипваха благодат. Когато самият той притихна до приятеля си, тревогата се разтвори в пространството, светът вече не изглеждаше толкова огромен и опасен, нито пък нещо бе в състояние да го уплаши. Подет от мелодията, Яков внезапно изпита жал. И бе готов да прости на всички. На Йосаф, на Петър, дори на Матей, но най-вече на себе си. Той не бе озарен от бога с талант, подобно на Панталеймон. Не притежаваше търпение като това на Петър, че да бъде възнаграден и стане преписвач. Не можеше да вникне в Йоасаф, мразеше го, но вярата на последния бе по-силна от неговата. Мощна, целеустремена, изкована и закалена като желязо. Единственото, което му оставаше е да се приеме такъв, какъвто е. Човек, който стъпва по света и прекосява времето. И вероятно до края на пътя щеше да остане такъв. Способен да се възхищава, донякъде да разбира, милостив, но вече примирен. Налагаше се да носи върху душата си това тяло – създадено от кал, която, както казваше Сим, не е само кал, но какво е... Този дух, тревожен, но защо... И накъде, Господи, накъде...

Тъмнината вече бе разпръснала топла пелена над покривите. Животните се прибираха от паша и Яков видя белите гърбове на козите, чу звънците им, а после покрай него тежко преминаха крави. В пясъка гъските оставяха следи, подобни на буквата „ж“. Някакво дете се провикна весело, мъжки глас го укроти, фенерите се палеха един след друг, и кварталът внезапно грейна като нощното небе. Той вдигна очи. Една светлинка проряза простора и се спусна някъде зад планината. Също като неговата, следата й в небесата се изгуби в непознатото. Пред банята се бяха събрали мъже, палеха огън и се готвеха да сложат върху му шиш. От одраната кожа на животното можеше да се направи пергамент, каквито вече бе виждал изписани със ситни слова в дома на Никола, а можеше да се превърне и в дреха. Кожух, който да пази някого от студа. Агнето вече бе набодено върху шиша и след малко кървавите му мускули и жили щяха да изсъхнат, а по-късно и да се изпекат върху жаравата. Някой вдясно запя, друг поде след него, разнесе се смях. Едно момиче, край което мина, свенливо наведе очи, щом Яков опита да засече погледа й.

-          Кириле! – подвикна някой зад гърба му.

Яков се обърна, но мъжът явно се бе припознал. Махна му с ръка, сякаш за да се извини и му смигна. Улицата отново се извиси, после се спусна, после се счупи, изви се и отсреща най-сетне се показаха печените тухли, които го ориентираха в първия му ден в София. Зад прозорците светеше, семейство Рести вероятно вечеряха, а Никола за кой ли път се опитваше да си спомни това, което бе забравил...

На вратата отново се показа онова слугинче, което помнеше. Изглеждаше весела, стори му се, че всеки момент щеше прихне, щом го видя. Яков погледна ризата си, видимо върху него нямаше нещо, което би определил точно като смешно и влезе. Светлините от свещите бяха игриви, а в стаята Никола и Ирина танцуваха. Ръката й бе кацнала в дланта му, телата им се приближаваха, а после раздалечаваха, мъжът се накланяше към жената, а после тя към него. Опираха гърбове един в друг, а после движенията им се повтаряха. Щом го забелязаха, Никола се отпусна на един стол, постави сините си очи върху лицето му, сякаш го вижда за първи път и надигна чашата с вино. До него грациозно се отпусна Ирина.

-          Якове, бях забра... – не довърши – Сядай, сядай! Малко сме развеселени, но човек трябва да си доставя радост, нали Ирина?

-          Безспорно! Якове, изглеждаш различно – Ирина се разсмя, а на него му се стори, че в този смях има нещо нарочно, нещо пресилено.

-          Бях на църква – отговори и седна срещу тях.

Слугинята веднага постави чаша пред него, а Никола му наля.

-          На църква? „Света Марина“?

-          Не, „Кириаки“, там има един монах, който пее...

-          Че кой монах не пее... Какво друго им остава на монасите, Якове? Монаси – пеят. Пеят ли, значи са монаси... – Никола посегна към месото в чинията си и зъбите му щракнаха около пилешко бутче.

-          Този монах пее много хубаво, господин Рести.

-          Нали и аз това казвам, Якове... Какво друго му остава, нали Ирина – бутчето изчезна почти с коста.

-          Да се чудиш и маеш наистина какво друго... – Ирина подгони нещо с лъжица в своята чиния – Вярата, може би...

-          Може би – рече Яков, но бе убеден, че те не го слушат. Разговорът им бе подобен на тайнопис, нямаше как да знае какво се крие зад всяка тяхна реплика.

-          Якове – Никола примлясна и плесна с ръце – Щях да забравя, момко! Ние с Ирина сме готови да ти помогнем. Ако искаш да станеш печатар, разбира се... Защото, ако не искаш... няма нужда да се правим на...

-          Искам – Яков допи чашата, а стъклото почти щеше да се счупи под зъбите му.

-          Знам, че искаш. Душата ти ми е като на длан.

Никола със сигурност бе пиян. Езикът му прошумоля между устните, а главата му за миг да клюмне. Ирина протегна ръка и леко го ощипа. Никола отново отвори любопитни очи.

-          Докъде бях стигнал?

-          Да му помогнем, Никола... Току-що потвърди, че иска да стане печатар – Ирина бе склонила глава и не вдигаше очи от чинията си.

-          А, да! Вече съм ти приготвил едно послание, както казват римляните. Едно възвание към града и към света... – Никола прихна да се смее и раменете му се разтресоха – То обаче няма да послужи за нищо повече от това да се научиш да редиш букви като пчеличка. Бзззз!

-          Никола, прекаляваш – Ирина го стрелна с очи и веднага след това пак ги върна върху покривката.

-          Шегувам се, Якове, не ми се сърди. Заедно с писмото, което трябва да занесеш на Никанор от Грачаница, ще му предадеш една ценна книга. Извънредно ценна, Якове.

-          Благодаря, господин Рести.

Дубровничанинът изведнъж стана сериозен, погледът му бе мътен, но лицето строго.

-          Няма нужда, момко. Опитвам се да бъда добър човек. Да не забравя, че съм добър човек.

-          Опитваш се... – Ирина трепна и отпи от чашата си.

-          Аз – Яков бе объркан. Изправи се и отново седна.

-          Толкова рано? – Никола също изглеждаше объркан – Но, ако ти се спи... Молитвата и сънят... Ех, Якове... Добре – дубровничанинът махна с ръка – Хайде, отивай, предай душата си в ръцете на забравата...

-          Благодаря, че ме приютихте...

-          Стига, стига – Никола отново бе станал, а веднага след него се изправи и Ирина. Слугинчето отново се появи и аха, да се разсмее.

Яков едва довлачи крака до стаята и се отпусна, както бе с дрeхите, в леглото. Умората го обори и той заспа.

 

Нещо студено премина като повей над лицето му. Стигна шията и се спусна почти до гърдите. Отвори очи и изплашен се отдръпна. Бе Ирина, приседнала до него, а свещта в ръцете й разсичаше лицето на две.

-          Господин Рести – изрече тихо, седна в леглото и прибра колене към тялото си.

-          Ирина, Якове.

-          Но той?! – брадичката му се стегна.

Ирина сложи свещника на земята, тялото й потъна в мрака, а устните й станаха по-плътни. Сянката им плъзна почти до челото.

-          Господин Рести спи и не би го събудила дори битката при Армагедон.

-          Ирина – изрече, сякаш за да се разбуди окончателно.

-          Аз – прошепна му в отговор жената и отново върна ръката си върху лицето му. Пръстите й спряха върху белега – Взе ли решение, Якове?

-          За какво, Ирина? – сърцето му щеше да се пръсне.

-          Дали да станеш монах, да дадеш обет и да се научиш да пееш...

-          Няма да дам обет за монах, госпожо Рести.

-          Ирина, Якове.

-          Ирина – прошепна и затвори очи.

-          Няма ли да ми направиш място?

Той се отдръпна, а жената плъзна тяло до неговото. Ръката й се протегна и с пръсти потуши пламъка. После горещата й кожа го обзе. Тялото й бе трескаво и леко като на птица.

-          Той ще се събуди – изрече преди устните й да се впуснат в неговите.

-          Ти ще се събудиш, Якове...

Люляците отново опряха жилави клони в прозорците, а всичко останало заглъхна.

Пламъкът на свещта отново извиси език. Яков се страхуваше да отвори очи, но жената до него сякаш се оттече. Сянката й застана върху му. Той отвори първо едното око, бялата й риза го заслепи, а после другото – лицето й бе спокойно, а по устните бе застинала кротка усмивка. Вратата зад нея бе притворена и оттам изрязаният издължен мрак му заприлича на острие.

-          Утре тръгваш, Якове – рече като сложи ръката си върху устните – И нито ден по-късно. Нито час, нито миг...

-          Да, Ирина.

-          Госпожо Рести.

-          Госпожо Рести.

-          А сега лека нощ – тя като че ли залитна към него, но се овладя.

-          Госпожо Рести? – рече зад гърба й.

Тя се обърна. Очите й блуждаеха.

-          Да, Якове...

-          А ако бях решил да дам обет, да стана монах?

-          Ако бе решил... – вдигна ръце към падналия върху челото й кичур, откри лицето си -  Коя съм аз, че да пресичам пътя на бога? – и излезе.

В стаята още дълго остана да витае уханието й. Някъде навън първият петел пропя. Гласът му бе толкова тревожен, че Яков се стресна. Преди първи петли, помисли си, облегна се назад и затвори очи.

 

откъс от последния роман на Силвия Томова "Печатарят"
ИК "Жанет 45", септември 2015
Оформление: Димитър Келбечев
Брой страници: 460
Цена: 20 лв.

 

илюстрация: ©Диаскоп

 


 

редактор: Христина Мирчева