по заглавие   по съдържание

Иглика Дионисиева: "Най-силният ми вдъхновител си остава живият живот и живият човешки поток"

20.10.2015
Снимка 1

Разговор на Христина Мирчева с Иглика Дионисиева -  писател, библиотекар и прозорлив читател за нейната последна поетична книга Déjà vu Hug, изд. Скалино 2015

"Да кажем, че паметта e древен град – пласт върху пласт от изминали години. Склад от спомени, чувства, мисли, ухания, огорчения.

Déjà vu Hug. Спомен за прегръдка, прегръщане на спомена, отново и отново изживяване на нещо предишно, преди забравено, но появило се в един непонятен миг на повърхността от неумолимата вълна на равносметката, предизвикано от малкото камъче по пътя, от капката, която е преляла в чашата на ежедневието. Може да бъде много неща. Също като прегръдката, която е търсене на покой, заспиване и забрава, но и събуждане на Ероса.

Началото е положено от краткото стихотворение "Ежедневие":

пет мисли се боричкат
коя от тях
да удари
шамар на чувството


То предрича философския прочит на вечното противоречие у човека дали да се отдаде на дълго стаяваната стихия на емоциите или да си остане в по-сигурното убежище на разума, който е често пъти и строг съдия." (Христина Мирчева, прочете читателския отзив в „Културни новини“ тук)

 

Тръгна да издаваш сборник с разкази, но поезията изпревари прозата. Появи се новата ти стихосбирка "Déjà vu Hug". Предвидила ли беше подобно развитие на нещата?

На пръв поглед това случване на поезия вместо запланувана проза изглежда странно и нелогично. Но… това е поредното deja vu в историите около моите книги. Така през пролетта на 1996 г. моят ръкопис беше одобрен в конкурса на издателство "Лице" и Литературен вестник за стихосбирка от автор студент, заедно с още 3. Тогава някак ми липсваше необходимият импулс за работа и не се възползвах от „наградата”. Сега беше друго, дори мислех, че вече съм приключила с поезията. Докато малко преди Коледа миналата година получих предложение от издателство „Скалино” да направя стихосбирка – и то беше толкова неочаквано за мен, че изживях силен емоционален шок. И, както виждаш, третата ми книга със стихове е налице. Не без подкрепата на Община Челопеч, която се погрижи и за второто представяне на книгата.

Любовна на пръв прочит, в книгата има и социални стихотворения...

Ще ми се да вярвам, въпреки всичко, което се случва, че светът се подобрява. Ще ми се да вярвам, че всичката тази болка, и кръв, и бездомност, и безутешност – не са напразни, не са мърцина. Че са някакъв праг към по-изявена и осъзната човечност.

Бих искала да не пиша повече стихотворения като „Плоча на 90те”, „Стихнаха стоновете на майката”, „На загиналите деца в Кения”…

Всичко около нас кипи в най-опасния смисъл на думата – атентати, катастрофи, жестокост. И в епицентъра на този апокалипсис – група от хора, които се затварят в света на поезията. Питаш ли се как звучи това отстрани?

Отстрани звучи налудничаво. И, слава Богу, затворените в света на поезията са само част от поетично изразяващите се. Нали? Имаме си „песните” на Чинтулов, имаме си поемите на Раковски, изцяло революционната поезия на Ботев. Да не се спирам на емблематичните имена на все млади отишлите си (в повечето случаи насилствено) наши поети от миналия век. Ще опонирам на твоя въпрос-твърдение, цитирайки няколко много ярки поетични образци. Трябва да бъдат четени тези стихотворения: „Човек не за човек” от Азиз Шакир Таш, „Падащи листа от дървото на войната” от Джамал Джумаа, „Писмо до един иракски зародиш” от Синан Антун. Защото изкуството, в наша частност – поезията – е продукт на света, какъвто и да е той – като огледало, хипербола или отрицание.

Но да се върнем към твоята книга. Колко време ти отне написването, подреждането, издаването? Разкажи ни повече за вълнуващия процес на създаване.

Половин година от-до. Да кажем грубо за 2 месеца трябваше да „сглобя” книгата, имах стиховете написани, с малки изключения. Е, имаше вълнения, не винаги приятни, с корицата, с вида на някои епиграфи и стихотворения в книгата, но...баналната аналогия с „приятностите” по време на раждане на дете тук да я вкарвам ли?

Силно впечатление ми направиха "обърнатите" стихотворения.

Радвам се! Много съм си пристрастна към тях. Обичам, когато стихотворението казва всичко и заглавието е второстепенно. И когато се е получила словесна картина и заглавието се явява етикетчето под нея.

Кое те води в писаното слово?

Идеята, усещането, видението, дозата и мярката.

Ти си и много внимателен читател, напоследък публикува не малък брой отзиви за книги. Подбираш ги или сами те намират? Колко време ти отнема написването на един критичен материал?

Четенето на чужди книги е много важно за мен, при това принасящо ползи двустранно. Защото  чрез отзива хем авторът може да види къде как се е справил, хем и анализиращият за себе си преценява добрите модели и респективно случаи в текстове, които трябва да се избягват. А времето за написване на отзив е много относително, зависи от книгата. Писала съм по няколко дни върху даден текст, върху друг – само по един ден. Но, понеже често правя междутекстови връзки и паралели, особено пък когато обговарям повече от една книга в материал, отнема повече техническо време.

Мислиш ли да издадеш книга с твои читателски отзиви?

Ти си вторият човек, който ме навежда на тази мисъл. Отговарям кратко и ясно: ако получа предложение от издателство, ще издам такава книга.

Съвсем наскоро стартираха две нови предавания, свързани с литературата – Библиотеката (която възобнови своето съществуване) и Ръкописът.

А дали гледам телевизия? Имам тийнейджърка и 5-годишен малчуган и телевизор, на който се сменят два, най-много 3 канала: музикален, анимационен и понякога Нешънъл джеографик. Радвам се все пак, че има телевизионни предавания за книги и литература. Обикновено гледам излъчените вече предавания в интернет. Определено новият „имидж” на „Библиотеката” ми харесва (имах някои обструкции по отношение на старото предаване) – сега има повече движение, присъствия, полемики, мнения. Има живот и свежа информация. А „Ръкописът” като риалити печели моите адмирации, най-после един продукт в такъв формат, който не отвращава с парвенющина, фолк и затъпяване. И - не – не го гледам, защото все пак трябва да имам време да си гледам собствените ръкописи, нали?

Майка на две прекрасни деца! Как успяваш да съчетаеш ежедневните задължения с писането?

Намират се начини, важното е не времето, а мотивацията. Които са родители, знаят, че обстоятелствата около отглеждането на деца съвместно със собствено себереализиране налага гъвкавост, като в крайна сметка се получава по-стегнат график и  лична дисциплина.

Какво би трябвало да притежава в днешния суров и материален свят жената-творец, за да може не просто да оцелее, но и да постигне в някаква степен желаната реализация?

На първо място трябва да има условия. Условия да седне и спокойно да систематизира и да изложи това, което е насъбрала като материал. Защото творците познават тези периоди – когато по ред причини живеят определено време без да творят, а само събират – собствен (най-често горчив) опит, впечатления, знания… Казвам всичко това, мислейки за творците по презумпция. Не бих могла да генерализирам специално за жените-творци, но това, което работи за мен, е позитивизмът, зачитането на много авторитети (които лично аз номинирам за себе си), сътрудничеството с други автори. И трябва да има нови идеи, различен поглед и желание за работа, за много работа.

Кое друго изкуство те вдъхновява?

Всяко изкуство ме вдъхновява, когато творбите се случват пред мен – всеки път без изключение замирам в изумление пред майсторството и замахът, точен до съвършенство, с които творецът създава – музика, картина, калиграфия. И същевременно изкуството не ме вдъхновява. Най-големият и най-силният ми вдъхновител си остава живият живот и живият човешки поток.

Любим писател, поет – български и не само, твоя пътеводна звезда.

О, ще говорим за голямата любов значи! Михаил Булгаков, в когото индиректно, посредством книгите му, се влюбих още през 1989 г, когато бях деветокласничка. Поетът, който бих определила като пътеводен, също е от географския север за нас – полякът Ян Твардовски (за съжаление не знам дали е издадено нещо негово в Българя след стихосбирката му „Вяро мъничка”). И разбира се, Елин Пелин – във всичките му „разновидности” – разкази, стихове, приказки, масали.

Мислиш ли, че все още има сексистко отношение към жените писателки? Или е обратното – феминистките взимат връх напоследък.

Изненадана съм от такъв въпрос, защото аз самата в ролята си на пишеща никога не съм усещала сексистко отношение към себе си. И какво значи феминизъм и сексизъм на литературна територия? Една книга е добра или не, една творба ще остане в литературния процес, друга – не. Независимо от пола на автора/авторката си. Артефактите имат ли пол?

Твоя любима писателка, поетеса жена – от детството, на която си искала да подражаваш и сега, в по-зряла възраст.

В детството ми нямаше поетеса, а поет – баща ми Цанко Христов. И моето съприкосновение с изкуството му се състоя в това, че веднъж в негово отсъствие разглобих една писалка и мастилото изтече някъде под масата. Имам много малко спомени за него, защото все беше по болниците и почина рано. После, в пубертетната ми възраст, открих Блага Димитрова. Тогава тя ми се видя толкова различна от всички останали (не само поетеси). Някои от по-ранните ми стихотворения, предимно в първата ми книга, са повлияни от нея. Сега, щастлива съм, че са живи и продължават да творят обичаните от мен заради поезията и прозите им Кристин Димитрова, Федя Филкова и Оля Стоянова.

Какво е любовта в писателския занаят. Заема ли важно място? Трябва ли писателят да се лиши от нея, за да бъде отдаден на занаята си?

Усещам, че ме питаш за любовта между мъжа и жената, а не за общочовешката. Изключително много е важна в ”писателския занаят”, дори само защото дава безброй възможности за разнообразяване на сюжета. Но тя не може да бъде единствено основание да се седне и да се пише. Не подкрепям такова писане – като дневник на любовните вълнения. И всеки писател сам за себе си решава дали да се отдаде, или да се откаже от любовта в полза на произведенията си, зависи от темперамента и убежденията му – из световната литература е пълно с какви ли не примери.

А лудостта?

Лудостта е необходима предпоставка или подправка – зависи от дозата. Лудостта, която се изявява изцяло в произведението, а не като черта от авторовия характер. Тя придава живот на написаното – независимо дали в словото или в музиката.

Има ли общество на снобите в България? Би ли искала да се присъединиш към подобен затворен кръг?

Има – колкото и да са „сноби” и „затворени”, те държат да са забелязвани и ясно разпознаваеми. Не, не бих искала да се присъединявам към групички и затворени кръгове – попадала съм в компанията им и усещането не е от най-комфортните. Като че ли пò ме влече центробежната сила, която да ме запрати в периферията, това място е в пъти по-благодатно за писане.

Откъде си наследила любовта към книгите?

От книгите – имаше ги в изобилие навсякъде из къщи.

Какво в момента лежи за прочитане на твоето нощно шкафче?

Не само на нощното шкафче, а и на още 2-3 места са се оформили постоянни купчинки от книги за скорошен прочит. В момента барикадата се състои от 2 романа, една литературнокритическа книга и няколко стихосбирки. Говоря за експерименталния роман на М. Гюлсой „Седмица на милосърдието в Истанбул” и за „Пещерата на идеите”, роман от Хосе К. Сомоса, също създаден по новаторски начин. От известно време насам чета по малко „РоманОлогия ли? на Младен Влашки, и това за мен е не само общуване с ценно четиво, а и нов начин да „видя” преподавателя си по западноевропейска литература.Три от стихосбирките са преводни, на напълно непознати ми досега автори: Ева Липска („Скъпа госпожо Шуберт”), Енис Батур („Кой си, какво си?”) и Томаж Шаламун („Кой кой е”). А други 2 поетични книги, с които не бързам да се разделям, са „Драскотини върху зеницата” на Георги Милев и „Покрив (и други основания)” на Валентин Дишев.

Как се събуждаш сутрин – чай, кафе или…

Котки на прозореца, закуска за котките, докато се вари кафето. В по-редки случаи – чаша гореща вода.

Любимият ти цвят?

Жълто. Колкото се може повече – жълто!

Любим сезон?

Всички сезони, които ни отдалечават от студа и удължават деня… Само лятото ли е това?

Твоето творческо кредо?

Максимално изчистена човечност.

Твоята все още несбъдната мечта?

Аз не мечтая, не съм мечтател. Защото мечтанието предполага пасивност в очакването за сбъдване. А и заради няколко случая, в които получих мечтаното, но по такъв абсурден начин, че не ставаше за употреба (за справка – стихотворението „I Have a Dream” от стихосбирката  „Déjà vu Hug”, изд. Скалино, 2015). Определените неща, които бих искала да се случат, изискват специфични усилия и работа от мен.

Твоето послание към "Диаскоп"?

Понеже никак не ме бива в посланията, ще поставя "Диаскоп" в ролята на мъж, защото имам нещо да му кажа:

Диаскопе,
ти си брод
насред потопа!

 

За поета Цанко Христов, баща на Иглика Дионисиева, прочетете в "Читанка" тук