по заглавие   по съдържание

Борис Китанов: "Абстрактното в картините на Димитър Кирчев - нова реалност"

23.11.2015
Снимка 1

Има художници, които пресъздават това, което виждат - други това, което знаят или са  успели  „творчески“ да откраднат. Но има и такива, като Димитър Кирчев, които търсят една друга реалност. Реалност, за която няма точни форми и думи. Реалност, извадена болезнено от дълбините на човешката душа и  разлюляна от бурята на нашите страсти, чувства, предчувствия.  Носители на всичко това стават композицията и цветът под диктата на най-абстрактното изкуство – музиката. И точно затова на пръв поглед абстрактното е просто една нова реалност. Реалност,  която не може да се изрисува или обясни, а само да се съпреживее. Реалност, която през 60-те години на миналия век Роже Гаруди нарече безбрежна. Реалността на изживяното и почувстваното. Неслучайно мъдрите са казвали – Нихили ест ин интелектум, куот приос нон фуери ин сенсо! Не е толкова сложно. Означава, че в съзнанието ни няма нищо, което преди това не е минало през чувствата. И точно в този момент влизаме в територията и същността на тази изложба. Тя е изповед за несподелените до този момент чувства и видения, които са надграждали пласт върху пласт в творческото съзнание на художника Димитър Кирчев.  Самият той не е от агресивно преследващите ни и натрапчиви художници. Бих казал, че той е изискан естет, освободил се дискретно от ограничителния синор на строгата линия и като властелин на цветовото композиране е организирал света, неговия свят, в платна с изразен музикален ритъм и звучност. Тук трябва за илюстрация да отбележа „Интериор“ I. Тя ми напомня за студения джаз, в който острите тонове на пианото за момент са облагородени от събуждащите призиви на тромпета на Майлс Дейвис и след това са поели заедно напред, понесли смисъла и единството на крайностите, от които сме изградени самите ние.

В останалите си платна Димитър Кирчев залага също на извънсюжетни елементи като колорит, пространство, композиция - при това без да се стреми към идеала на  Златното сечение, защото и съвремието, и животът ни едва ли са пример за балансираност. По тази причина той избягва мимезиса, не илюстрира, не описва събития, защото всички ние гледаме - въпросът е дали виждаме. Не се спира и на детайли, за да не изпусне смисъла на цялото или да стъпче онова, което го е накарало да посегне към четката. Той предпочита да се рови и дълбае в хрониките на преживяното и след това да избухне и освобождавайки се от товара на несподелените до този момент вълнения, залива платното с цветовете и музиката на чувствата. А те са винаги абстрактни, което не означава безформени, а само разширени с територията на всички онези възприятия, които думите не биха могли да изразят. Когито ерго сум! Това е, според мен, посланието на Димитър към нас. Възприемам, значи съществувам!

Аполинер винаги е твърдял, че формално правдивото никак не е интересно. И това е така, защото повторението на видяното тренира визуалната памет, но не и духовната. Затова  не се чудете, че изложените тук платна нямат конкретни, а само обобщени наименования. Не биха и могли да бъдат други, защото това е един отворен свят. Отворен за всеки от нас, който има душа, за да чуе мелодиката на бушуващите страсти . Вслушайте се и ще откриете, че някои платна звучат като горещите фиести или любимите кориди на Хемингуей„Композиция III“ „Композиция VIII“, „Композиция I“, други въздействат със спокойствието и чистотата на пречистващия скандинавски интериор– цикъл „Геометрика“, има и платна сякаш инспирирани от „Рапсодия в синьо“ на Гершуин, или от миражите, като оазис за бягство от забързаните ни делници-Чарли Паркър и Дюк Елингтън или от топлината на домашния интериор, или от спомена за вечно менящите се игриво бягащи цветове на морето – Майлс Дейвис и т.н. Въпрос на персонално възприятие. А това е и силата на нефигуративната живопис – дава ни свобода на лично тълкование, без да ни внушава, че не сме в състояние да разберем видяното.

               Платната на Димитър Кирчев, според мен, носят и други два характерни белега:

1.      Перспективата – въпреки, че на пръв поглед не е видна, тя съществува в един по-различен от класическия вариант, при който нейната начална точка е зрителя, който сам избира по кой от лъчите да поеме погледът му, а след това да направи и своето обобщение.

2.      Светлината –тя не е от външен източник, а е изцяло вътрешна. Извира сякаш под  платната, пречупва се през различната плътност на комплементарно подбраните цветове, вдъхва им живот и ги кара да музицират. Този ефект е подсилен и от умението на художника да разработва цвят в цвят, синьо в синьо, червено в червено, сиво в сиво, оранжево в оранжево и т.н.

Човек спокойно може да мисли фигуративно и да не измисли нищо. Може да мисли чисто абстрактно и да нарисува съвсем реалистично голите жени на Пол Делво, античния торс с бананите на Де Кирико или Св. Антоан с кръста на Салвадор Дали. Но може да мисли фигуративно и да създаде абстрактно алегорична творба, каквато е „Тотем“ със стилизиран кръст на Димитър Кирчев. Кръстът, по същество, е прастар цивилизационен символ и то не от 3 век след Христа, а дори отпреди времето на Шумер. Той е космически символ на Сътворението. Вертикалата сочи нагоре или по-точно идва отгоре и е символ на стремежа към Бога или, както казва Димитър, към Великия Архитект, към съвършенството и се среща с хоризонталата – събрала  в себе си всичко земно. В точката на пресичането е и целият смисъл на този символ – Човека. …и сътвори Бог човека, по образ свой и подобие!...  Защото изгубеното име на Бог е Човек. И сякаш думите от Аполоновия храм „ Гноти сеавтон“ – „опознай сам себе си“ (за да откриеш и Бог), са поантата в творчеството на Димитър Кирчев. Тази поанта интуитивно ни води към самите нас, към всичко онова, за което речника ни е недостатъчен, дарява ни с религията на чувствата, въвежда ни в сърцето на художника, в територията на неговото често бягство, в неговата изповедалня, в неговия Храм, за който Димитър Атанасов в увода си към каталога казва, че той не свършва на 19 етаж, а продължава нагоре… И ще добавя - заедно с автора, защото храмът е в нас, човеците и ние сме в него.

Слово на Борис Китанов, произнесено при откриване на изложбата на Димитър Кирчев в галерия Резонанс на 18 ноември 2015 година тук

снимки: Амалия Сиракова

 


 

редактор: Христина Мирчева