по заглавие   по съдържание

Андрея Илиев: "Сбогом, Агата Кристи"

30.11.2015
Снимка 1

Мъгла като памук. Фаровете успяваха да я пробият на двайсетина  метра. Встрани се виждаше канавката и тук-там някое дърво. Нямаше никакво движение. Минавахме край някакви табели, които не можехме да разчетем.

Влязохме в града внезапно. След половин километър къщи и градинки Белоземски попита:

- Какво търсим?

- Телефон.

Той свали стъклото от своята страна и подаде главата си навън. След минута спря и извика на някого в мъглата:

- Пощата?

От мъглата изникна силует в кафяво и започна да му обяснява. Трябваше да въртим доста.

- А кръчма или хотел с телефон?

Били на две крачки – и кръчмата, и хотела. Белоземски подкара и даде вляво. Паркира до тротоара. Подсмихна се и попита:

- Хотелът или кръчмата?

- Второто ми звучи по-добре – признах аз.

Биваше я. Беше топло и миришеше на готвено. Масите бяха стари, изядени от дървоядите, а столовете – криви. И скърцаха жално. Но сервитьорката бе бърза като мълния, въпреки късите си крачета и дебелия задник над тях. Поръчахме кафе и кифлички с ягодово сладко.

Аз помолих за телефона. Свързах се с централата и поисках да говоря с хотел “Хайдро”. Стана бързо. Обясних на жена със сух служебен глас кого търся.

- Момент, госпожа Нийл тъкмо слиза насам!

Изчаках търпеливо.

- Ало?

- Аз съм Джон Форсайт, говорихме вчера с вас...

- Къде сте?

Сложих ръка на слушалката и попитах сервитьорката:

- Къде сме?... Ало?

Агата Кристи се засмя късо.

- Май не знаете... В Хароугейт ли сте?

- Да – отвърнах аз сконфузен.

- Добре. Намерете “Парламънт Стрийт”. Там има чайна. Ще бъда при вас след час.

И затвори. Погледнах часовника си. Белоземски промърмори:

- Не ми казвай, че трябва да оставя кафето неизпито.

- Спокойно, имаме време. Госпожо, наблизо ли е “Парламънт Стрийт”?

Не била далече... Заехме се със закуската. В чайната бяхме около десет минути по-рано. Настанихме се в ъгъла така, че да виждаме вратата и колкото си може по-голяма част от улицата. Градът бе живнал въпреки мъглата, студеното време и неделния ден. Пак си поръчахме кафе и кейк със стафиди. Но апетитът ми май се беше загубил. Белоземски пак потропваше с пръсти по масата, загледан в някаква точка в пространството. Сега вече знаех коя песен му се върти из главата.

Жената дойде точно в уреченото време. В първия момент не можах да я позная. И как! Тази, която влезе, нямаше нищо общо с онази сива женица от шосето за Годалминг. Хайде не грозното, но неугледното пате се бе превърнало в лебед. Пепеляшка – в принцеса. Не слушайте тези, които разправят, че дрехите не правели човека. Правят и още как! Особено в нашия случай. Косата, прибрана под кокетна шапчица, свилената блуза, надничаща изпод полузакопчаното палто... ефектни копринени чорапи, малки кафяви боти с висок ток... Изправих се и кимнах. Тя приближи, усмихна се малко пресилено, но все пак учтиво. Не ми подаде ръка и аз побързах да й предложа стол. Седна, кръстоса крака, разкопча палтото, защото й пречеше.

- Този кой е?

Агата кимна към Белоземски, който продължаваше да си тупка по масата, втренчил безизразен поглед в нея. Той се раздвижи, козирува с два пръста и се помъчи да изкара цялото добродушие, което дремеше в него:

- Приятел.

- Приятел – повторих аз.

- Ваш – саркастично подметна тя. – Но явно не мой.

- Мисля, че това не е толкова важно – вдигнах рамене аз. – Ако ви безпокои, ще го отпратя.

Тя махна с ръка. Пое дъх, помълча и започна предпазливо:

- Мисля, че има нещо ваше у мен, господин Форсайт.

- Така е.

- Заради него ли беше... инцидентът преди Олбъри? – блеснаха очите й.

- Може да се каже – подсмихнах се аз.

Замълчахме, гледайки се изпод вежди. Скулите й пламнаха. Сервитьорката приближи и Агата си поръча кафе. Аз отпих от моето, Белоземски изучаваше с научен интерес покривката. Тя го стрелна бързо и аз разбрах, че той я плаши. Опитах се да я успокоя:

- Нямаме нищо против вас.

- Особено, ако си получим своето – допълни Белоземски.

- Дойдохме си на приказката – кимна жената.

Донесоха й кафето. Тя си сложи лъжичка захар, разбърка го. Ръката й потреперваше.

- Внимавайте – направи й забележка Белоземски. – Ще го излеете.

Извади бързо лъжичката. Искаше й се да пийне, но се страхуваше, че треперенето й ще се види още по-ясно.

- Е? – казах аз.

Кракът й нервно почукваше по пода.

- Какво бихте ми предложили насреща?

Тази пари ли искаше? Изненадах се. Белоземски се облегна с лакти на масата, чешейки брадата си. Долната й устна потрепери.

- Всъщност откъде да сме сигурни, че нашите вещи са у вас? – опитах се да разредя напрежението аз.

Тя май беше очаквала този въпрос, защото бръкна в чантата си, извади зелена картонена папка и ми я подаде. Отворих я малко объркан. Вътре беше оня злощастен “Таймс” с обявата, предназначена да уведоми Недялков, че съм пристигнал в Лондон. Плюс някакъв лист, сгънат на две. Разтворих го. Писмо. Кратко при това. Здравей, бате и така нататък... Вече три дни съм във Виена, пък парите ми свършиха... прати ми... Банално. Нещо друго ми направи впечатление – като че ли листът беше мокрен с вода. Обърнах го на другата страна и особения цвят на мастилото ми подсказа какво е това. Никаква вода. Писмото отзад бе писано с така нареченото симпатично мастило и след това обработено с химикали, за да се появи текстът. Зачетох се. Беше адресирано до някой си Златко. Ставаше въпрос за някакви разкрития и провали и че сега въпросът ще се реши от нелегалните... Настояване да се продължи подготовката на “голямата работа”... И нещо подчертано с писалка явно след проявяването – “Аз и Виктор сме съгласни напълно с “голямата работа”, когато гласувате, бройте ни и двамата “за”. Отдолу се мъдреше непознатото име Марек.

Белоземски се пресегна и взе листа от ръката ми. А аз прехапах ядно устни – издадох се, че разбирам български. Зачете се. Изхъмка.

- "Голямата работа" знаеш ли какво наричаха комунистите? – попита ме на български.

Май се зачервих. Той продължи:

- Атентатът в църквата “Света Неделя” миналата година... Златко не го знам кой е, но Виктор е нелегалното име на Георги Димитров, а Марек е Станкето. Много, много опасен човек от Дупница.

Кимнах, макар че още не ми беше много ясно какво прави това писмо в багажа на Недялков. Според думите му, аз трябваше да получа само диктофон.

- Това достатъчно ли е? – попита нетърпеливо Агата, явно раздразнена, че говорим на език, който не разбира.

- Какво друго имате?

Тя се поколеба, но каза твърдо.

- Диктофон. Нов-новеничък. И девет хиляди и петстотин лири.

Зяпнах от изненада.

- Не бяха ли повече?

- Имах разходи – отговори сухо.

Засмях се от сърце.

- Щяхме да говорим какво искате срещу нашите си неща?

Агата явно набираше сили, когато Белоземски не я гледаше. Заметна краката си с полите на палтото, отпи от кафето.

- Искам сигурност. За мен и семейството ми.

Погледнах към Белоземски. Той беше пуснал папката на масата й и я побутна към жената.

- Не само от вас. От ония... другите. Също и от тях.

Идеше ми да свирна от изумление. Казах насмешливо:

- Страхувам се, че в тая каша никой не може да ви я гарантира.

Лицето й се опна. На челото й се появи бръчка.

- Тогава ще занеса куфара и чантата в полицията. Те поне ще се постараят.

Посегна към папката, но аз я изпреварих и я дръпнах към себе си.

- Ще си позволя да я задържа. За сметка на разходите ви.

Не й стана добре. Но я прежали – явно за нея не струваше нищо. Развитието на разговора не ме устройваше никак, ама никак и мисля, че не можах да го скрия. В миг си помислих: “Ако го натиснем това женче... Сигурно държи куфара под леглото...” Тя се сви и аз се ядосах, че пак съм се издал.

- Взела съм мерки – предупреди Агата сухо. – Случи ли се нещо с мен...

   Махнах с ръка. Опитах се да заприличам на душко-добродушко.

- Добре. Дайте ни време.

Тя се изправи рязко. Закопча палтото си. Направи ми впечатление, че пръстите й не трепереха.

- Побързайте. Страхувам се, че нямате много на разположение.

И тръгна да излиза. Кимнах след нея. Обаче Белоземски пак оплете нещата – подвикна на български:

- Довиждане.

Тя се извърна като убодена и попита остро:

- Заканва ли се тоя?

Въздъхнах и обясних:

- Каза ви довиждане на своя език.

Фръцна се и излезе.

 

Откъс от романа на Андрея Илиев "Сбогом, Агата Кристи", изд. Аргус, 2012

Послеслов от автора в рубриката "Какво да четем" в  "Диаскоп" тук

 

илюстрация: ©Георги Чепилев

 


 

редактор: Христина Мирчева