по заглавие   по съдържание

Иглика Дионисиева: "Одраскванията като шлифоване"

01.12.2015
Снимка 1
Иглика Дионисиева за книгата
на Георги Милев "Драскотина върху зеницата"
 

Когато се надраска призмата, която превръща падналия върху нея сноп светлина в красив спектър, преобразуването на светлината се деформира и това намира отражение в разлагането на цветовете. А когато се надраска човек – с тъга, отчаяние, безразличие, несъстрадателност, нетактичност – дали това предизвиква промяна и последствия в изразяването му, накърнява ли целостта му? На този въпрос съм предизвикана да търся отговор в прочита на стихосбирката на Георги Милев „Драскотини върху зеницата”.

Книгата започва уж игриво – със стихотворение за баналната игра на криеница. Но как изглежда тази игра – показана като предложение с условия в зряла възраст? Забавно ли е, когато „без да жумим” губим човека и смисъла? Не, на мен не ми звучи забавно, а фатално. И съдбовно като руска рулетка.

Другите стихотворения са обединени в няколко смислови гнезда.

I. Обичах се (Инициации)

Виждам самата поезия, поетичните състояния на Г. Милев като средство за инициации. В определен смисъл всичко, „одраскало” чувствителността и собствената смисленост на автора, става причина за преминаване през „изпити”, доказващи израстване и постигната зрялост/мъжество. Това са стихове и смисли, белязани с парадоксалност и преобръщане, което ни показва близките и важни неща като непознаваеми. И пак пита: „вече порасна ли” и за този свят, и за тази липса или пародия на смисъл? И отговаря: „аз да” („SMS”).

ІІ. Понятия

В този цикъл дефинитивност, диалогичност, лапидарност и игра със смисъла изграждат поетичните текстове. Много въпроси има поставени в тези стихотворения („Познание”, „Как”, „Ако вървим бързо”). И те не изискват моментален отговор. Изискват ли отговор? Ако – да, то – като перманентно мислене на зададените понятия, отчитайки нюансите в смислите.

ІІІ. Подхлъзване

Или нестабилността, изгубването на равновесие – видяни като опора, опорни точки за стихосбирката и за човешкото в търсене и реализиране на собствен смисъл. Особено показателно в това отношение е стихотворението „Когато”. Нихилистично начало, първият куплет започва и завършва с отрицание на най-интимното, най-чистото и градящото:

„когато няма Бог
..........................
и няма думи”

срещу

1:1 „В началото бе Словото; и Словото беше у Бога; и Словото бе Бог”.

Вторият куплет визира едно вертикално пространство, в което, въпреки че „смисълът катери се” – де факто знакът за движение се обръща надолу и се стига до лексеми и словосъчетания като „в ниското не просто в гънката на падината”, „блатото на блатото” и „разместените тектонично в дълбочината безразличия”.

Последният куплет с няколко думи сменя регистъра от минорни състояния в мажорни, сменя боите на спектъра, и уж „е същото”, но вече е уютно да си човек и да си жив, защото

„когато има Бог
...............
жива като мъх и като надежда
се крие и потрепва
вяра”
 

ІV. Отражения

Поетически търсения със знак (неизвестно дали положителен или отрицателен) „съм ли”. Отразяват ли отраженията същността, същественото? Познатото показва ли ме, прави ли ме по-стабилен, по-силно изразен? Познавам ли се, имам ли сетива за себе си?

„не чувам кръвта си
..............................
не чувам”

Отражението създава ли вътрешен синхрон или е причина за разнобой и шизофренни разногласия („Няма новини”)?

За поетичната конструкция „Два пейзажа и една импресия” важи правилото, че колкото по-голяма енергия се поражда между думите, толкова по-малко думи са нужни. Поетически текст с концентрирана енергия, проявяваща се в малкото на брой съставляващи го лексеми. В отраженията между „Пейзаж с облак и планина” и „Пейзаж с планина и облаци” движението е от форма към неопределеност, от реалност към метареалност; такова поетическо движение и резултат, който би могъл да се възприема като нава.

Стихотворението „Отражения” – за мен стои като продължение на инициациите: научил ли се е човекът (и научил ли съм се аз) да отразява адекватно света (гмуреца, рибите, стар бор, облаци).

V. Friendly Fire

Логично и тези стихове би трябвало да са в графа „инициации”. Но не. „Приятелският огън” и посегателствата от близките към персоната на говорещия, не са стъпало към -, не са средство за себедоказване. Те са възможни и доброволно приемани от лирическия герой, дори с неговото съдействие („Доказателство”, „Friendly Fire”).

VІ. После(слови)

Да, има ги тези послеслови, защото има часове, които рускоговорящите припознават като „роковые”, а извън този епитет те просто отнемат, вземат от нас, (от) живота („Защо обичам кучето си”, „Всичко”). Или добавят „Драскотина върху зеницата”. Тя не е отнела цялостта на лирическия говорител – превърнала се е в една от характеристиките му. Избавила го е от праволинейността. И е нагледен белег за това – как се преживява болката, която ни шлифова.

 

Георги Милев – Драскотини върху зеницата, ИК „НИКЕ-89-НТ”, 2015

снимка: Здравка Радичкова

 

 


 

редактор: Христина Мирчева