по заглавие   по съдържание

флин

08.04.2013
Снимка 1

В рубриката "Илюстровано четиво" приказка от Веселина Ангелова

Флин се събуди и понечи да си вземе от витамините за добро въображение, розово щастие и безсмислени сражения, но ги изпусна върху самостоплящите се пантофки. В стаята беше станало толкова светло, че очите ù лакомо го погълнаха и за известно време заизлъчваха слабо сияние.

Трябваше да е от снега.

Навън преспите изяждаха все по-голяма част от градското пространство, оглозгваха плода на неспирното му кръгово движение. Колите вече се разминаваха с едното рамо напред, а хората си бяха проправили тунелчета като в изкуствен мравуняк от силикон. Леден лабиринт.

Не бе преставало да вали повече от месец и половина. Беше обявено бедствено положение.

Флин обичаше бедствените положения, харесваше ù да си мисли за това всички да са равни в своята безпомощност. Най-елементарното движение да носи огромна трудност. Чувстваше се като лош бог, наблюдаващ отстрани действията на нисшите, които в крайна сметка трябваше да спрат и да се замислят за истински важните неща, но едновременно изпитваше и чувство на равностойност заради забавените си движения, заради меланхолията или невъзможност да свърши каквото и да било с упорство и постоянен труд.

Беше наследила професията си от баща, чийто строг свят я отхвърляше като каучуково топче, подхвърлено върху сивата теракота на кухнята. Флин я обичаше, но имаше сериозни проблеми при разчертаването  на вестибюли и проектирането на тераси, спални и всекидневни. Идеите ù бяха твърде авангардни откъм форми, разпределяния и материали. Тя реализираше къщите на мечтите си, използваше петнисти рапани за покривите, понякога самбуково дърво с тънки жълти жили за вратата, камък от сините острови и перлена пластмаса за прозорците, замазка, в която забъркваше цялата своя магия на добър готвач. Мислеше, че това, което прави, е произведение на изкуството, но никой не го оценяваше, тъй че тя се принуждаваше да крои и прекроява обикновени сиви къщурки, в които всички обичаха да живеят.

Но това нямаше особено значение сега, когато всички бяха застрашени от глад, студ и вцепенение, ако продължаваше да вали. По радиото министър-председателят обещаваше, че специално ще внесе от Африка петнадесет крини слънце на човек за следващия месец, така всеки ще може да стопи леда в градината си и да продължи да засажда храница, хреперуди и хрябълкови дръвчета.

Но ако това не стане? Не за пръв път председателят не изпълняваше обещанията си. Сам той можеше да се пръждоса където си ще и да остави жителите на Малхрания да измрат.

Ни в клин, ни в ръкав си спомни как остави паничка с хриба на бялото си пухкаво коте Мърморко и отиде да танцува цяла нощ. После прибра в шкафа 18 чифта скъсани чехълчета с остри връхчета. Можеше да оцветява тези връхчета в различни цветове. Когато се прибираше по малките часове обаче, те ставаха виолетовосинкави. Искаше ù се да разбере защо в градината на Сър Оуен е пълно с хранилки за хранарчета, които и без това винаги са сити. Затова обикновено се прибираше последна от партитата, но нищо ново не откриваше. Вместо това намираше сутрин в купата си по една златната хрябълка, която се търкулваше и спираше в лапичките на Мърморко. Не знам какво да кажа – поглеждаше го гузно. Беше го кръстила на баща си. – Ще помълча и ще подрънкам на дайрето. Какво ще кажеш, Ърм? Да, да, мисля си за хреврото, за хранковия срив, хревропейската хромисия. Няма как да не мисля, Ърм, стига си ме укорявал и какво ли ще стане е съвсем неизменен въпрос. Казах ли ти, Ърм, че сър Оуен иска да ми купи плаж, пълен със симетрични раковини? Ах, той знае, да, само той знае колко обичам симетричните раковини.  Там ще построя онази къща, за която винаги съм си мечтала от светулки и люспи на лапнишарани. Нали знаеш откога ги събирам? Но сега, Ърм, всичко е замръзнало. Дори водата в морето скоро ще замръзне. Хайде да пуснем хрелевизора – хубаво е човек да е информиран.

Флин натиска копчето на дистанционното и потръпна като видя прогнозата. Странното беше, че снеговалежите бяха отбелязани само върху картата на Малхрания. В страните наоколо имаше юлско слънце. За първи път Флин почувства отвращение, погнуса и силен порив да направи нещо. Започна трескаво да се разхожда от стая в стая, после с треперещи ръце започна да се облича, на лицето ù имаше изписана увереност и желание да разтърси системата, да препрограмира копчетата ù, да преначертае залите и фоайетата. Започна да се промъква по ледените тунели, издълбани от хората, добра се до къщата на сър Оуен, тази на председателя беше съседна. С една горелка три часа размразява пътя до задния двор и накрая видя машината. Машината за сняг. В нея хвърляха хора със страхливи умове, които се борят да запазят работата си, послушни, с безцветни очи, с грозни гласове, коси и нокти. Машината ги преработваше в банки от уплашена сперма, хрокосов орех за твърдост и стъклен памук, който да затрупа страха на уплашените хора, морска пяна и безнадеждност, дълбока като море, блясък от звезда и стъклено око на млечен път, за да сучат завинаги.

Взе от аквариумите си няколко пакета от дългосъбираните светулки и тайно ги изсипа в машината. Трябваше да ги пожертва всичките.

Така Флин се прости с всяка една своя мечта за близките 88 години, със своя плаж и къща, гледаща към морето. Но нищо не можеше да се направи.

Когато нищо не можеше да се направи, Флин лягаше да спи. Знаеше, че на другия ден ще трябва да стане рано, да хване автобус номер 88 и да стигне до офиса си, където ще трябва да се занимава с някой скучен проект на обикновена къща. Какво пък, поне нямаше да има бедствено положение. И слънцето щеше да свети дълго и да сгрява премръзналите дупки от мечти по бузите и ръцете ù. Но Флин се събуди и когато с надежда погледна през прозореца, видя отново да прехвръкват тук-там дребни снежинки. 


Илюстрация: Георги Чепилев

Другите за Веселина Ангелова тук: