по заглавие   по съдържание

Кристин Юрукова: ""Сантиментализъм" - стихотворение само от заглавие"

13.12.2015
Снимка 1

Разказ от Кристин Юрукова, посветен на поета Димчо Дебелянов

Прииждат, газят нозете на войничетата, в самия катран газят, ври катранът в невидимия казан, калта ги всмуква, та едва се отлепят, катранът на дяволския казан ги е овалял в една обща буца, сякаш буца почва се придвижва мъчително в неизвестното. Но понякога лъч от луната пробива през преизподните на нощта и косата на подпоручика почва да свети като подпалена слама, по-силно и от цигарата му свети рижото на косата му. Иначе в нощния поход ги води светулката на цигарата на подпоручика, лицето му е като лика на луната - не гладко, а с тъмни петна от неравности, сякаш някой бе копал из лунните простори на кожата му, преровено лице или ронещо се - войничетата не могат да кажат. Едно знаят - водачът им е като никой друг - може да ги поведе със стих вместо с команда.

“Чуйте! “Кали-Кали-Калиопа” - с този ритъм зад онази вършина и зад другата ще стигнем, и зад самата война ще се озовем, тя, войната ще е изведнъж зад нас, така бързоноги ще ни стори тази Яворова чудна Калиопа. Оппа-ла!”

Оппа-лато е за някой избухнал снаряд.

“Напред през бохемските нощи на тази чума - войната, щом сме способни да ѝ служим - напред!”

Саркастичният му смях е неравен като кожата на лицето му, думите му - ярки и негаснещи като връхчето на цигарата му, една от друга, една от друга ги палеше сякаш бяха фитилца на кандило.

“Какво сте увесили нос, когато дойде Голямата грижа, човек изгубва усет за другите, дребните грижи, Голямата грижа изяжда малките, а човек остава безгрижен като младенец, щото на великанката - Голяма грижа що може да стори? Напред, младенци!”

“Да припалим една” -това бе като парола за свързване, но на хептен новаците пръстите трепереха от поредния грохот. Едно селянче от ксантийските села му обяснява сортовете ксантийски тютюн, как се приготвя разсада, как се бере и му обещава щедро една каруца тютюн за след войната. Да си пуши и да си пише. Цялата рота вече знае, че “Негова бохемска му милост е поет.”

То туй си се и вижда - подвий крак под другия, изпружения, та нещо си драска. Да бе тук другарят му Георги Машев, не да се развява като художник на конницата нейде по други бойни полета, щеше да си го изрисува точно в тази му най-типична военна поза. Не че приятелят му не бе го рисувал - полегнал унесен с книжката на някой Верлен до него. 

“Неудобно се чувствам, че не съм Ви чел.”

“Ами къде ще ме четеш, да не съм от богатата Перущица, та да си издам сам книга като Константин Гълъбов? Аз съм от Копривщица, онази осиромашалата, в която трън да завъртиш няма какво да закачиш. Освен някоя песен или стих.”

Сопва се ротният, гложди си го нещо.

 “Ще напишеш ли нещо за нас?”

“Да бе, като “Под гърма на победите” - да се оризиля като дядо Вазов, аз не съм тефтер на политик, победни думи вътре да редя. А и дядо Боже дали праща поетически прозрения, когато стреляш и трепеш, трепеш този, когото ти е заповядано да обичаш. И той ще ти прати муза да възпееш трепането? Съмнявам се, дълбоко се съмнявам. Дай по още една.”

И огънчето минава пак от едната цигара на другата, а сърцата се топлят едно от друго.

“Какво, май на тебе много ти се говори за напъните на човек да се изразява в рими, да не си и ти стихоплетец? Леле, колко сакатлъци са произлезли от сакати рими. Обаче и дивни неща пак в рими са слезли на земята. Фаталността гледа да натопи пръсти в кръвта ни, а ние топим устни във виното на Яворов. Какво рече, ще пуша папироси с ксантийски тютюн? Да знаеш, че и аз имам заслуги, не са само римите, не, имай предвид пред тебе е администратор на македонския лист “Вардар”, лепил съм гербови марки и сам прочия важни деятелности с редакторите съм вършил. Знаеш ли какво е за мене най-печелившото на войната? Ами издължих се на всички кредитори, удовлетворих ги, дето се вика.”

“Брюсова ми обяснява как носителите на гибел били разбойници, о, бедни, наивни Брюсов, защо така ги омаловажаваш, армии са те, без брой и чет, само Георгия Машев може да ги изпише -  плесенясало зелено до мораво черно. Как да се потулим от този нестихващ огън, трябва при Хадеса да слезем да се потулим от него.”

И фасът, залепнал на долната му устна се залюлява: “Добре че сме същества с участ неизвестна. Барем другаря ми Николай Лилиев да беше до мене.” Вече бяха в тресавището на боевете на Долна Струма. “Хайде, юнаци, да понесем световното бреме на плещите си! Някакви си пет-шест крачки.”

Това, което войничетата не знаят, е че зад него като развързани навуща се точи една прастара любов, дадена му за изтезание. Болката от нея няма свършване, болката от нея го е приготвила за всички други болки.

Окопаването в катрана. Потънали в катрана, може би няма да успеят да ги застрелят. Няколко крачки и могат да са в другия окоп, в другата катакомба, в по-сигурно място. О, Боже, къде е сигурното място за тях и как да изминат разстоянието оттук чак дотам? Момчето, начело на воините от няколко войни, трябва да ги придвижи напред към живота. Тези пет-шест крачки, за които им говореше ротният Дебелянов нямаше никога да бъдат извървени от ротния, който се опитваше да ги примами поне до следващия окоп, който непременно щеше да е по-дълбок, по-надежден, който като гнездо щеше да приюти ротата и да я скрие от поривите на гибелта. Но тогава идва куршумът за ротния. Ротата ще продължи напред, ротният остава в ничията земя на Paul, който вече никому не е враг. “Мъртвият не ни е враг” - щяха да прочетат думите му, посветени на някой си Паул в стиха му. Куфарчето му, обвито със сиво сукно, бе малко колкото тухла, в него бяха книгите, които трябваше да са неговия щит на Атила - едно мъничко Евангелие с нещо надраскано отгоре, “Тъй рече Заратустра” в превода на Мара Белчева. В тефтерчето имаше две строфи за лъкатушна Струма, която шуми, под него беше написано - “През едно кристално утро”. Утрото, в което не изгази сред драките в старото лозе петте-шестте крачки до заветния окоп, утрото, в което съдбата го уцели. Имаше списък на пресните му стихотворения, сред тях липсваха толкова, бяха останали само заглавията. С тях щеше да се отчете пред Бог.

Да им беше издиктувал ненаписаните си стихове, щяха да ги запишат - всеки има моливче за писмата си за вкъщи. Защото куршумът е улучил думите, от които беше изтъкан. Войниците ще напредват без него, ще дирят онези преди дни поникнали стихове, отвени като сламки, изгубени по пътищата на войната. От тях в тефтерчето му са останали следи - като драскулка от нокът - заглавията, стихотворения само от заглавия. “Отчуждение”, “Рупел”, “Сантиментализъм” - отмерват ритъма им войнишките ботуши - “Походът”, ах, походът след нея, въжерницата война, “Срещи и разлъки”, срещата с живота, разлъката с него.

“Докато аз пописвам, тя, въжерницата продължава ли, продължава да пише черни знаци по челата” - говореше нейде вече от недостижимо далече ротният.

Съвсем налудничаво в следващите дни и месеци очите на ротата шарят по разкъсаната земя, пред тях се мержелеят снежинки валящи от самия въздух - летящите листчета, откъснати от тефтера на поета. Някой от ротата ги окуражава: “ Те хортуват сега нейде в небето, нашите небеса не са едно, а много и са пълни, препълнени със стихове на поети.”

Там нейде напред в годините стиховете от мукавеното куфарче се размесват с любовните писма, завърнали се в бащината му къща вместо него. Донесла ги е закъснялата му с десетилетия любима. И тихо шепнат любовните писма в тишината пред старата икона: “Да, тази мъка бе любов.” А едно заглавие на изгубено във войната стихотворение бе обобщило станалото чрез сарказма Димчов към собствената личност: “Сантиментализъм”.

 


 

©Христина Мирчева