по заглавие   по съдържание

Слави Томов: "Dragonfly summer"

28.12.2015
Снимка 1

Наричаме изгубеното време между нас Les Odalisques, нямам представа дали аз го измислих първи, нямам представа дали тя го каза, или и двамата го изрекохме по едно и също време, един през друг, без никаква логика, без никаква реална причина, като невротиците, които сменят рязко темите, или просто се разсипа като combolon за спиране на времето, по времето на някакво дълбоко маларично лято с вкус на хинин, над което витаеха сънени dragonflies, хоризонтът имаше вкус на бира с лайм, а ние дори ставахме по едно и също време карани от жаждата да пием ледена вода, въпреки дистанцията, въпреки различните стъпки след нас, или пред нас, въпреки че все още едната половина от пъзелите бяха в мен, а другата в нея. Представям си я вечер, когато се прибирам инфектиран от самота, когато легна по гръб на килима, как се задава в далечината, как фигурата и постепенно започва да добива пълнота, качена на някакъв бледо зелен велосипед, как върти педалите по някакъв глинест път ( Pompeii) с плетена кошница отпред, предпазена от някакво безкрайно бяло небе (като воал), между полета от лавандула, които нямат нито начало или край, които дори никой не помни, кой е засадил на това място с дъх на епифанен вятър, на вафлени корички пълни пълни с ванилия или карамел, на ментолови бонбони от нашето детство. Или как стъпва на някакъв стол с дантелена облегалка, надига се на пръсти, първо пъхва ръцете си, после лицето, в най-горния рафт на гардероба, а аз стоя близо до нея в случай, че залитне, да мога да реагирам бързо, и докато рови върху мен се изсипват и полепват по лицето ми леко студени паяжини, обирам ги театрално с ръцете си, и в този момент стъпва на пода, прегърнала кутията, усмихната. Усещам го като някакъв много странен етап от живота си, нещо започна изведнъж да свършва, свършваше, може би midlife crisis, или скрита болест, или намек (знак) , че трябваше да направя нещо, или да сменя това нещо с друго, или повече да се оглеждам, или по-малко да се заобграждам с предмети, които да ме предпазват от безпричинните атаки на тъга и меланхолия - по транзитните мотели с жени, които не понасях, по неоновите барове на Антунеш, или крайпътните денонощни закусвални, където винаги имаше много хора, но аз се чувствах сам и ограбен, или преджобен от живота, полупиян, с вътрешни петна от имунни сривове, на високото, където виждах как всичко наистина си отиваше и изтичаше от мен, а в далечината нищо не се появяваше. Или как тичах запъхтян след автобуси и след това сънувах, че винаги изпускам тези автобуси, в стерилно бели чакални, където стоя и чакам свит на две, и гадая или си поставям мислено диагнози ( като хипохондрик) в матовите лабиринти на болнични Катедрали, миришещи на силни дезинфектанти, в някакъв ступор или екзистенциален нок даун, ръмжах от безпомощност или се срутвах в мними епилептични припададъци дехидратиран от самота, най-накрая всичко да свърши, най-накрая всичко да свърши. Нищо не свършваше, усещах ежедневните отрязъци като натрошени стъкла под петите ми, зърнести и разтегливи, протяжни болезнени утрини, хиляди пътища, избирах един, тръгвах, връщах се, втори, трети, вечерта ме заварваше като бележка под линия, ( екзистенциален беглец или отшелник) проснат и смален в някоя хотелска стая с изглед от задната част на някой китайски ресторант, скрит като фетус, и запечатан с картонените декори на стените, зад които може би и аз съм бил понякога, с някоя пристанищна Магдалина, или Сузи, някога, в някаква банална утрин на хронично падение от хорали, сам, седнал накрая на леглото, с лице зарито в шепите ми, ( с алергични представи, че някакво капещо слънце ще ме преследва през целия ден), до пръснатите дрехи безразборно по земята, обувките ми, ризата и над тях черните (забравени) дантели на някоя Магдалина или Сузи. Или как, късно вечер, или по ранните часове пълзях и драпах към някакво убежище, инфектиран от апории, или стоях проснат по задните седалки на таксита ( с цвят на праскова) от изкуствена кожа, зарит от бутилки алкохол и обезболяващи, зарит от нагорнища и върхове, и никакви надолнища или изгледи за слизане - безкрайни Рубикони, и се налагаше да слушам до припадък пошлите истории на таксиметровите или се налагаше те да слушат пияните ми неразбираеми истории, понякога се изслушвахме, друг път не се изслушвахме, но всичко приключваше по един и същи начин, всяка вечер, всяко лято или всяка зима, и когато сънувах и когато бях буден - мамка му и шибан живот, мамка му и шибан живот. Имах усещането, че идва или че се задава отдалече, когато четях сам Антунеш в някой бар - изхвърлен, когато затварях книгата и после я отварях, ( светлините на Порто) когато бях с други жени в банални и тъжни хотелски стаи и трябваше да имитирам поведение, имитирах поведение, а те имитираха оргазми, имитирах поведение, а те имитираха оргазми, провинциални жени, с големи и просташки амбиции, с големи нескопосани рокли и обувки, с големи глупави претенции, с големи задници, но с малка тактичност, с малък усет, със никакъв усет, почти не-жени-а имитации на жени, от чиито мириси на парфюми все още не мога да се отърся и ми се повдига, чиито глупави изречения още ме преследват, от цветовете на бельото им, от червилата по яките на ризите ми, от потуленото домашно насилие, от безкрайните им белези на цезарови сечения.

2. Не искам да се движа със стъпките на останалите. Бих залитнал. И се проснал по очи. Понеже, не бих могъл да запазя нужното равновесие. Искам да следвам своите си стъпки. Стъпките, водещи към катедралните дъна на нощта. Бос. Оголен от самота. Около пристанищните докове. С подути джобове от влажни и намачкани банкноти, музикални вариации, пречупените ми документи за самоличност, кутиите с цигари, петната от меланхолия, протърканите ревери на сакото ми от атаките на носталгия. Или потапям глезените си. Във водата. Топла, мазна и безкрайна. Заради петната от петрол. И лягам по гръб. Паля цигара. Внимавам да не вдигам шум. Не заради рибарите. Отдавна минава полунощ. За да не наруша любовните ласки на рибите. На сребърните бозайници. Които разбират и виждат времето в течно състояние. Които не притежават крака, а имат перки и не им се налага да стъпват. Да правят грешни движения. Знам как всичко ще свърши. Но не искам още да свършва. Епилогът ще бъде инкрустиран с La unica strada или brompton oratory някъде в ниското. Ще лежа проснат в ниското, а от високото Той ще ми задава въпроси. И аз няма да мога да му отговоря на въпросите. И пак ще ме върне. Да направя други стъпки, може би да стана риба, да се храня с риба, да нямам допир със земята, да виждам света от водата - акварелно, където ще имам цяла вечност да мисля, (да мисля) за да знам как да му отговоря след това. Стоя изхвърлен, настрани от лунатичните танци на двойките, далеч от мъгливите боксови зали на детството ми, където всичко миришеше на естествена кожа, пот, ледена вода и ментолови бонбони. На изгубени и похабени следобеди, да трия рапани върху абразивни плоскости с цвят на орехи и след това да ги нанизвам на мъхести конци и да ги подарявам на красиви момичета със смешно изгорели носове от слънцето, които се изразяваха различно от мен и притежаваха амбиции. Някакъв смътен Tanger, където вятърът е горещ и червен, като глутница кучета и лепи в гърлото ти пясък от пустинни митове. Как се движа инфектиран в самота, с лепкави слабини и мнима температура, choral- от падения, астения, която ме кара да пиша мислено изречения, които трябва да изваят собственият ми край, но ги спирам, или оставям настрани, или отлагам за друг ден, друго място, скатавам го в задния си джоб, далеч от погледите на другите, като задигнат предмет от някой магазин и в епилога на абсурдния ден, се просвам по корем от слабост, или удрям с юмруци по стените, да чуя ехото на собствения ми глас, който рикошира и се връща срещу мен, срещу мен, и прокънтява, че все още ме има, че все още ме има. Или ще го нарека Стелиано - Данте, как се задава срещу мен в малагата на някакво лято режисирано от Le Clezio, с изкривени китки от ръкопашни схватки, с резки неврастенични жестове, или липсващи кучешки зъби при нелепи спречквания, говори ми за красиви продажни жени, говори ми за скитанията на Бодлер, за много шампанско и много приятели, за комар, и за все по-малко шампанско и по-малко приятели, как издухал 5 цифрена сума за броени дни, пием бирата на малки глътки от уважение, напрежение от живота, отвращение заради някои копелета, изръсва ми, че искал да живее между бели стени, Стелиано - Данте ( с условната присъда). В някакво подземие, инкрустирано със смачкани комикси, пошли снимки на красиви момичета по стените, бутилки от вино, жадно измачкани и набръчкани фасове, с дъно на море вместо таван, хамак от корабни въжета и мрежи, където на фасада отвън, се смеят продажни кокетки с някакъв театрален манталитет на андаулски, малко неспокойни, дали от страничните ръкави на сцената няма да се зададе някой моряк с танцувална стъпка. (Brest) Оранжеви бяха онези пасажи от атерини, (артерии на тъгата) консервирани лета пълни с парченца от оранските следобеди на Camus, ( children,s games by Jobim), combolon- за спиране на времето, Boulanger, Antunes, Jean Santeiul, Combray, колекциите от ками по стените на Джони (моряка), как се изгубил пиян в Пристанището на Марсилия или Танжер, как все още предимно рано сутрин, си мисля пак за Магдалина от детството ми, и всички големи и силни мъже около нея (но някак слаби отвътре), за сапунените балончета с виолетови оттенъци над нея  като небесни ореоли. Youth, как аз се отдалечавах с barque носена от някакъв мистрален екзистенциален вятър към кулминациите на midlife crisis и помня как разчиствах затлачените цветя във вазите (които не съм успял да подаря), но не помнех тяхната свежест, когато ги купувах, в краката ми, или по земята книгите, които исках да напиша, книгите, които вече бяха написани, пиянски епистоларни обяснения, писани върху салфетки или станиоли от цигари, засъхнали петна от бира, захвърлени опаковки-от скъпи подаръци-на жени, които съм имал някога, някъде.

3. "Life will not break your heart. It'll crush it."  – Henry Rollins

откъс

Снимка: Литературно четене в Петното на Роршах, Пловдив, ноември 2015

 


 

©Христина Мирчева