по заглавие   по съдържание

Яница Радева: "Иван Теофилов и някои интелектуални перипетии от 1974 г."

07.01.2016
Снимка 1

Годините 1973-та и 1974-та за Народна република България  най-общо са свързани с честването на 50-годишнината от Септемврийското въстание от 1923 г. и 30-годишнината от 9 септември  1944  г. Тези  чествания  са  ознаменувани  през  цялата година чрез различни обзорни статии, тематични броеве (сп. „Септември“),  чрез  публикуване  на  поредица  от  юбилейни книги (от изд. „Български писател“), организиране на съвместно пътуване на български и румънски писатели по река Дунав[1]. Спомените на Тодор Живков и Цола Драгойчева във в. „Литературен фронт“ през 1974 г. задават и поддържат патоса от предстоящото честване. Освен това СБП се стреми да показва, че  неговите  членове  разбират  добре  ролята  си  за „оформяне душевността на нашия съвременник“[2] и главната им задача е „непосредствено свързана с борбата против вътрешните врагове, с борбата против външните врагове“[3]. Декларацията срещу Солженицин, публикувана в съюзното издание „Литературен фронт“ на 7 февруари 1974 г., е озаглавена „Злостен клеветник на род и родина“ и е подписана от 52-ма души. Тя  е  знак  от  Управителния  съвет  на  СБП  за  борбата срещу „външния враг“. Успоредно с нея „борбата с вътрешни-те врагове“ се води неотслабващо. През 2012 г. е обнародвана справка с гриф „Строго секретно“ на документ от 1975 г., съдържащ 27 машинописни страници, част от който е приложен тук и който съдържа имената на повече от 30 души, наблюдавани от Шесто управление в периода между 1973 и 1974 г. Така по един почти зловещ, но красноречив начин пред съвременния читател е нагледно доказателство за амбивалентния аспект в политиката на Комунистическата партия. Срещу 52-те имена на подписалите декларацията срещу Солженицин пред изследователя на близкото минало се подреждат имената на почти толкова на брой наблюдавани български интелектуалци. Така имаме редицата на благонадеждните към 1974 г.[4] Богомил Райнов, Дора Габе, Елисавета Багряна, Емилиян Станев, Йордан  Радичков,  Павел  Вежинов,  Петър  Динеков  и  т.н.  и неблагонадеждните  към  1973–1974  г.:  Радой  Ралин,  Валери Петров, Исак Паси, Мария Бойкикева, Борис Димовски, Георги Божинов, Анжел Вагенщайн. Поредицата включва и Иван Теофилов. В забележката, поместена в края на документа от Шесто управление, е посочено:

Материалите в по-голямата си част са получени по технически път. Те са безусловно верни, но при евентуалното им използуване за разговори с някои от лицата, на същите ще стане известно, че са подслушвани, което ще доведе до затруднение в по-нататъшната ни работа с тях.

Това, което безспорно прави впечатление при прочита на посочените наблюдения, е хиперболизирането на всеки дребен жест на несъгласие, изказан в лична среда, слуховете са представени като факти (Исак Паси), звучащи не само нелепо днес, но и несериозно (Иван Теофилов, Радой Ралин). Права, легитимиращи в наши  дни  демократичността  на  съвременното общество, като например свободата на изразяването на мнение,  са  представени  (почти)  като  престъпни  деяния  (Мария Бойкикева[5], Борис Димовски), осъдени са свободните приятелски събирания и общувания и свободата на мисълта (Валери Петров[6], Исак Паси), анализират се и се посочват като антидогматични, подлежащи на санкции, творческите жестове и публикации (Георги Божинов[7]).

В творческата биография  на  Иван Теофилов  годините 1973-та и 1974-та са свързани с няколко събития. По това време поетът е драматург в Централния куклен театър в София. Година по-рано е посетил Международния фестивал на авангардните изкуства във Виена (1972). Може би напускането на страната е било индикатор да се прояви този „специален“ интерес към него, за да бъдат проследени контактите, впечатленията, нагласите, да бъдат диагностицирани всички възможности за отклонение и при възможност – санкционирани по един или друг начин. А може би наблюдението датира от по-ранен период, но от приложения документ това не става ясно.

Онова, което знаем обаче, е, че периодът 1973–1974 г. е свързан  с  поставянето  и  погрома  на  пиесата  на  Иван Теофилов „Алената царица“[8], наречена според спомените в мемоарните му книги „гавра, унижаваща кукленото изкуство“, и е „направена  на  пух  и  прах  заради  изкривеното  представяне  на събитието“[9]. Обзорната статия „За творческото лице на кукления театър“, която излиза в сп. „Театър“, макар че споменава положителни черти на постановката[10], всъщност се придържа стриктно към  тогавашната  композиционна  структура на критическия текст: след ритуалното маркиране на положителни качества – почти мигновено впускане в изграждането на негативен образ на произведението (в случая спектакъла).

Очакванията за онова, което трябва да бъде видяно от публиката, е  не  баладичен  разказ  за  погрома,  а  негова  героична разработка, но разбира се, като се следва официалната интерпретация на събитията от 1923 година:

Иван Теофилов пише за Септемврийското въстание 50 години след неговото потушаване. Той възприема само неговата трагичност, неговия разгром. Днес ние знаем повече за победните идеи на това въстание, за неговото отражение върху цялата революционна история на нашия народ, за здравите корени с партията, които не можеха да бъдат изтръгнати с никакви мерки,  с  никакви  репресии. Тъкмо  този  патос  на  съчетанието, сблъсъкът с вражеските сили, победата на идеите над временното фактическо поражение са една проблематика, която не може да остане чужда на съвременника[11].

Както личи от секретното наблюдение и при съпоставяне на автобиографичните данни от онези години, отношението на Теофилов към обществената и политическата ситуация в България най-вероятно е било взето под внимание от властовите субекти, за да решат  да  бъдат  предприети  действия  спрямо него. Така, макар спектакълът „Алената царица“ да е получил положителна оценка от съветска критичка и покана за турне във Франция, е свален от сцена след едно-две представления[12]. Встрани от явните събития – спирането на пиесата и отлагането на турнето – поетът продължава да чака излизането от печат на стихосбирката „Град върху градове“, която ще се появи  през  1976  г.  След  седемгодишен  престой  в  издателство „Хр. Г. Данов“.

 



[1] От известие за заседание на УС на СБП, публикувано в „Литературен фронт“ на 17.I.1974 г.

[2] Посочено в редакционната статия на „Литературен фронт“ „Литература – народна, литература – социалистическа“ в броя от 15 август 1974 г., с. 1.

[3] Слово на Тодор Живков, публикувано в „Литературен фронт“, 18 април 1974, бр. 16, с. 1.

[4] Редицата на благонадеждните и редицата на неблагонадеждните не е константна, а лабилна и пропусклива. Във всеки един момент всеки един може да изпадне от редицата на благонадеждните. В „Задочни репортажи за България“ Георги Марков добре е описал стратегиите за контрол и подчинение, които използва властта.

[5] В записката срещу нея е посочено, че проявява стремеж към информация, която интерпретира от свои позиции и „използува за оказване на идеологическо разложително въздействие върху събеседниците си“.

[6] За Валери Петров е посочено, че поддържа връзки с наказаните за „отклонение от партийната линия и идейни грешки писатели“ Христо Ганев, Марко Ганчев, Радой Ралин, Константин Павлов. Посочено е критикуване  на  позицията  на  БКП  в  областта  на  литературата  и  изкуството, обмисляне „за осмиване и иронизиране на някои официални прояви на културния фронт“. Отбелязано е вниманието и положителното отношение към поета от Леон Даниел, Яко Молхов и др.

[7] „В книжка 3/1975 г. на списание „Септември“ бе отпечатан разказът на Божинов „Гора зелена, вода студена“, в който от антисъветска позиция, в стил Солженицин, той отправя клевети към съветската действителност.“

[8] Пиесата е възложена на Теофилов по повод на 50-годишнината от Септемврийското въстание и разказва за момиченце, отгледано от знахарка в планината, което е убито във въстанието.

[9] Теофилов, Иван. Вселената на яйцето, 2011, с. 151.

[10] „...внушението белите стени на селските къщи и силуетите на плачещи-те в черно жени – един истински синтетичен образ на народната мъка. Лаещите кучета, настръхналото, обгорено в червено село, колоната на полицейските сили или на въстаниците в движението, особено когато е полумрак, са внушителни и въздействащи“ – вж. Гьорова, Северина. За творческото лице на кукления театър – Театър, 1973, кн. 12, с. 15.

[11] Гьорова, Северина, пак там, с. 15.

[12] Теофилов, Иван. Цит. съч, с. 152.

 

Този текст е включен като Приложение № 1 в монографията „Обетован кръг. Времена и пространства в поезията на Иван Теофилов“. То е част от документ от времето на комунизма, обнародван на http://desebg.com и в дигиталния сборник „Държавна сигурност – политическа полиция“. Прилагането на извадката от него и кратката коментарна бележка ретроспекция на 1973–1974 г. имат за цел да онагледят времето на тоталитарната държава и отношението към инакомислещите, чрез което да осмислим времето, в което живеем.

 

Откъс от монографията на Яница Радева "Обетован кръг. Времена и пространства в поезията на Иван Теофилов", Хермес, 2014.

Виж още "Иван Теофилов. Времето на празника"

 


 

©Христина Мирчева