по заглавие   по съдържание

Иглика Дионисиева: "Аз съм птицата и нейната клетка"

02.02.2016
Снимка 1

 

Иглика Дионисиева за поетичната книга на Стоянка Грудова
"Бъдещето между нас", изд. "Аквариус", 2015
 

Така започва поетичната книга на Стоянка Грудова „Бъдещето между нас” (Аквариус, 2015). Книга, появила се след много осмисляне в житейски и литературен план. Книга, дошла в края на 2015 г., но толкова мощна с посланията, светлината, доброто и красивата прецизност на стиха си – че стана знакова за моята поетична 2015, стана основополагаща и начална – като кредо за това, което ще търся оттук нататък.

         „Аз съм птицата
         и нейната клетка”
 

Толкова леко и светло и същевременно тежко и тъмно начално двустишие. Заради поривът, който е силен и жив, заради свободата и всичко, което символизира птицата; афоризъм-изповед, белег на горчива мъдрост, на озаптяването, на канализирането на себе си. Вътрешна двойнственост, случваща се извън желанието на индивида. Само и само да си приет, да си удобен, в името на световния порядък, непроменян от памтивека.

         „Порядък”, „Много хубаво не е за хубаво”, „Приказка”, „Не питай старило а патило”, „Насред всичките пачи яйца” – стихотворения, за заглавия (или като градивен материал) на които авторката е взела народни мъдрости, пословици или фразеологизми. Но, употребени от Ст. Грудова, те вече имат ново, единично, разпознаваемо звучене. Старият световен порядък е добър само „на първо четене”. „Ръцете на радостта” са млъкнали, гилотинирани. Страхът от „Много хубаво не е на хубаво”, показан като празно място на нещо насилствено отнето, преминава в „Приказка” и се разклонява, размножава като хидра, има родословно дърво и постига безкрайност. По друг начин въздейства „Не питай старило а патило”. Съюзът „но” подсказва да не се осланяме безрезервно на народната мъдрост, защото опитът не може да се предаде информативно. „Насред всичките пачи яйца” – стихотворение, акумулирало толкова виталност и оптимизъм, въпреки ситуацията в света, въпреки мъдростта. Да се оставиш на усещанията си, да доловиш „дишането на земята” с всичките произтичащи от това проявления на радостта – кратък се оказва пътят до щастието. Та нали за „същото” става въпрос и в „Голямо малко”:

„а ни трябва малко
съвсем малко от нещо
на което сме забравили името
и не знаем как да го повикаме”
 

Да, малко ни трябва, дори в чисто графичен план. „Бъдещето между нас” е заложено, съградено от максимално семпли, по никакъв начин неукрасени стихове. Такова бъдеще приветствам, щом в него „поезия” значи кристално чист смисъл, спартанска мярка в количеството лексика, отдалечаване от всяка литературна маниерност. И затова няма насита окото на стихотворения като „Няма насита окото”, „Голи ходехме в Рая”, „Расти порасти мило мое”, „Само да не се хвана”, „Това ли е”, „Милвам”, „Целунах” и други. Неуспешен мой опит да маркирам всичките творби, които задържат вниманието и връщат смисъла ми – защото си давам сметка, че ще преповторя съдържанието на книгата. А тя, книгата, още с първите прочетени текстове от нея стана изключително важна за мен, защото, въпреки че говори за „пътища без изход”, за „Книжници и фарисеи”, за малотрайна „Благотворителност”, за „Политиката” и за „Игра на ценности” – тя ми връща вярата в думите; тя ме убеждава, че въпреки причините за тревоги – има добро – и съприкосновението с него е в състояние да те успокои, да запълни живота ти, да уякчи вярата ти.

         В книгата ясно личи „диалогът” на лирическата героиня с Бог, личи страхопочитанието и простотата на обръщението към Него. И като следствие – простотата в живеенето, станала причина за две стихотворения, изведени до абсолютно съвършенство и сила на внушението. Те, изговаряйки най-свидното за човек, са именувани чрез действия – „Милвам” и „Целунах”. Връщам се към тях отново и отново, без да мога да им се наситя – да ги чета, да ги съзерцавам, да ги преживявам. Ще се въздържа да коментирам благоговението пред хляба и що е то заспало дете за коя да е майка. Ето стихотворението:

 

ЦЕЛУНАХ
 
по бузата
топлия хляб
 
сякаш целунах
заспало дете

 

Другата творба от книгата, която ме кара да ѝ се покланям, но и да пораствам и да живея, е стихотворението „Милвам”. Графично фонетично подобните „милвам” и „мир” са лексеми, задаващи граници, рамка на стихотворението. Но те очертават и пътя, който би могъл да е в две посоки. Вертикално: чрез милването на всичко изброено – издигане нагоре в жадувания мир. Или хоризонтално: „милвам” и „мир” – като двете ръце на любещата жена, прегръщаща света. Пълна, реална нирвана, лишена от страдание (за разлика от стихотворението „Нирвана” на П. Яворов), която е възможна благодарение на единствения възможен път за случването си: чрез действие, чрез внимателна грижа към хората и нещата, правещи смислен нашия свят, можем да вкусим и да усетим мира.

„Това ли е”? – ще се запитате, ако сте стигнали до финалните редове на този текст.

„По-хубаво е” да четете самата книга, по-хубаво е!

 

Стихотворения от книгата на Стоянка Грудова в "Диаскоп":

 

На снимката: Стоянка Грудова

 


 

©Христина Мирчева