по заглавие   по съдържание

Ришард Капушчински: "Автопортрет на репортера; Стремителният ход на историята. Записки за ХХ и ХХІ век; Другият"

26.02.2016
Снимка 1

Ришард Капушчински

 "Автопортрет на репортера
Стремителният ход на историята. Записки за ХХ и ХХІ век
Другият"
 
Превод от полски: Благовеста Лингорска
Редактор и автор на встъпителната студия: проф. д-р Минка Златева
Издателство СОНМ, 2016

 

Премиерата на книгата ще се състои на 9 март 2016 година от 18 часа в Литературен клуб "Перото" на НДК, с любезното съдействие на Полски институт, гр. София.

 

Ришард Капушчински (1932-2007) e световноизвестен полски журналист, репортер и писател, експерт по проблемите на развитието на Третия свят - Африка, Латинска Америка и Азия. Своеобразието на творческия му подход е в уникалното съчетание от факти, събития и процеси, които той е проучил задълбочено и аналитично като учен, историк и културолог, лично е наблюдавал „на терен“ като репортер и е описал като писател, а след това проникновено е осмислил по свой оригинален и интригуващ начин като философ, оригинален мислител и визионер на ΧΧΙ век. Днес повече от актуално звучат размислите му за липсата на критическа преса в света, за перспективите пред ислямския свят, за срещата с Другия като предизвикателството на 21. век.

 

„Моята работа е призвание, мисия. Бих определил професията си така: да бъдеш преводач. Само че не преводач от един език на друг- а от една култура на друга култура. Проблемът е в това, да успеем да създадем между културите отношения не на зависимост и подчинение, а на разбирателство и партньорство. Само тогава съществува шансът в нашето човешко семейство съгласието и доброжелателността да вземат връх над всяка враждебност и конфликти. В своята малка, миниатюрна област бих искал да допринеса за това и ето защо- пиша“ – пише авторът в „Автопортрет на репортера“.

 

„Автопортрет на репортера“, под редакцията на Кристина Стрончек, представлява своеобразен учебник за поколения днешни и бъдещи журналисти и писатели. В поредица от лични разговори с негови колеги Ришард Капушчински разкрива своя уникален жизнен и професионален опит, собствените си виждания, мнения, впечатления и прогнози както за репортерската работа, така  и за наболелите въпроси на нашето съвремие. Виден представител на школата на полския литературен репортаж, Капушчински подчертава важното значение на документалната точност на фактите, събитията и хората, на собственото участие при предаването на сведения: „Смятам - винаги съм смятал така, - че не мога нито да пиша, нито да говоря за нещо, което сам не съм видял, не съм преживял и в което не съм понесъл общия риск. Това е единственият възможен начин за постъпване и писане“.

В „Автопортрета“ Капушчински изказва остри критики към дейността на журналистите в съвременните медии, които разполагат с безкрайно много нови технологични възможности, но допускат наличието на сериозни професионални и нравствени  недостатъци:

 

"Няма вече остро критична преса в света. Медиите престанаха да бъдат опозиция на системата. Преди пресата демаскираше, бореше се яростно с нещо. Днес медиите промениха своята позиция. Настаниха се при властта, вече не протестират, не подлагат на съмнение принципите....

... Информацията от ръцете на хората, които се бореха за истината, мина в ръцете на бизнесмени, които не се грижат тя да бъде истинска, важна или стойностна, а за това да бъде атрактивна. Днес информацията трябва да бъде хубаво опакован продукт, за да бъде продаден по-лесно. Смяната на критериите от истинност към атрактивност представлява голяма културна революция, на която всички сме свидетели, участници и жертви. Шефът не пита дали това е истина, а дали може да се продаде, ще го последва ли рекламата, защото той живее от това. Големите медии отклоняват нашето внимание от съществените неща и го насочват към технически проблеми. Кой по- бързо, кой- по-цветисто, плоско или виртуално, с една дума- кой ще даде на слушателите, или зрителя по-малко време за размишление ...“.

 

„Стремителният ход на историята. Записки за ΧΧ и ΧΧΙ век“ е дело на съвместната работа на Капушчински с редакторката Кристина Стрончек на същия принцип, както „Автопортрет на репортера“- от многобройни интервюта на Ришард Капушчински, с тази разлика, че авторът приживе не е успял да одобри целия текст. Тук във фокуса на вниманието на репортера и писателя на историята попадат развитието и бъдещето на различни райони по света - Африка, Латинска Америка, Русия, Близкия Изток, Индия, държавите от двете страни на Тихия океан. Като предлага на читателите да сравнят две карти на света- от началото и от края на ΧΧ век, Ришард Капушчински проследява  деколонизацията и раждането на Третия свят, анализира Ислямът като една от големите планетарни религии, разглежда последиците от Студената война и търси мястото на Европа в съвременния глобален свят, ролята й в неговото бъдещо развитие. В хода на непрестанните пътувания на автора се отдава възможността да сравнява своите стари и нови впечатления, да прави реминисценции и пътешествия назад и напред във времето, мъдро да анализира съвременността и аргументирано да прогнозира бъдещите събития. В своето професионално и творческо развитие бъдещият майстор-репортер възприема историята не само като източник на познания и като извор на размишления, но и като извънредно важен инструмент за съизмерване на световните социални процеси и тенденции на развитие, за съхраняване на колективната памет, за възпитанието  на идентичността, още по- точно – за изграждането на разнообразните идентичности у бъдещите поколения. Неговите наблюдения и изводи изглеждат пророчески в наши дни:

 

„Революцията на достойнството и на чувството за собствена ценност се извърши бързо, но не светкавично, не от днес за утре. Защо тогава Западът не я забеляза? Понеже Западът, вместо да се интересува от това, което става по света, над който бе доминирал в течение на петдесет години, се отдаде на изкушенията  на консумеризма и за да им се наслади напълно, се изолира и затвори в себе си, оставайки безразличен към всичко, намиращо се отвъд неговите граници. Така той не забеляза, че извън него е възникнал нов свят- вчера победен и покорен, а днес все по-независим, предизвикателен, дързък...

През шестдесетте години чрез съществуването на движението на необвързаните страни Третият свят опитваше тактиката на конфронтацията със заможния свят. В настоящия момент Третият свят сменя тактиката на проникване в развития свят чрез масова и все по-засилваща се миграция, най-често нелегална. Обаче тя е нелегална само за момента.

Защото Европа старее и ако иска да запази своето равнище на икономическо развитие и стандарта на живот, ще бъде принудена да внася работна сила от страните на Третия свят. Тогава се извършва процес, който вече е започнал - процес на ислямизиране на Европа. В някои държави- във Франция или Германия- ислямът вече е втора религия. Постепенно този процес ще продължава и ще се засилва - това е неизбежно. Постепенно Третият свят ще проникне в най-богатите страни, което също е осезаемо видно в САЩ и Канада.

В края на двадесети век навлязохме в третата фаза- фазата на културната деколонизация, изразяваща се в търсенето и намирането от страните на Третия свят на собствена- различна от нашата- културна идентичност, на собствени корени. Тази фаза протича особено бурно и болезнено за Европа, която през последните  петстотин години господстваше над света  не само в политически и икономически смисъл, но и в сферата на културата, бита и юрисдикцията. Почти целият съвременен свят бе устроен от Европа и по европейски. Пълната деколонизация ще означава детронизиране на Европа след пет века господство над света. Разбираемо е, че за Европа и европейците това е много мъчително.

Само християнска Русия може да задържи  исляма. Затова онова, което става в Русия, е страшно важно. Затова Западът и Щатите са жизнено заинтересовани  от стабилността на Русия. Единственият критерий, който Западът прилага спрямо нашата част на света, е стабилността. Западът ще сътрудничи с всяко правителство, което осигурява стабилността на тези територии. Всички останали критерии- идеологически, политически - са второстепенни. Затова, ако някой по тези места се бори за власт и иска да има подкрепата на Запада, трябва да има програма, чиято главна точка ще бъде обществената стабилизация. Западът ще подкрепи такава власт в Русия, която в неговите очи ще гарантира стабилност.

Проблемът с тероризма се състои в това, че големите държави като Съединените щати и Русия се опитват да реагират на това явление с милитаристични методи. Прилагат решения, взети от времето, когато силата  и действеността на държавата се измерваше с големината на нейната армия. Тероризмът обаче е разсеяно, диференцирано  и хаотично явление- невъзможно за неутрализиране с помощта на военни кампании.

Какво да правим с тероризма в условията на демокрация? Та нали в демократичните условия тероризмът не може да бъде ликвидиран. Може да го ограничаваме, да го следим, да отслабваме неговото действие, да го предварваме, но не е възможно да го ликвидираме. Трябва да помним, че съществува принципна разлика между проблема за терористите и проблема за тероризма. Възможно е, разбира се, да се ликвидират отделни терористи - и това вероятно ще се прави. Но проблемът тероризъм“ не може да се реши с военни или полицейски средства.

Възможно е, разбира се, теоретично да се каже, че тероризмът може да се ликвидира в течение на една седмица, ако се въведе механизмът на  недемократичната принуда и контрол. Накратко казано, въвеждайки сталинизъм, може да ликвидираме тероризма в течение на един месец. Но въвеждането на сталинистките механизми означава отказ от демокрацията, а отказът от демокрация означава краят на Запада.“

 

Последният текст: „Другият“, обединява  шест лекции, изнесени от Ришард Капушчински в различни културни институти  във Виена, Грац и Краков и посветени на психологическото и философското възприемане на чуждоземеца/чужденеца, на механизмите на неговото опознаване и признаване от съвременния човек. Полският репортер и антрополог проследява историческото развитие в отношенията на европейците с Другите и изтъква необходимостта от осмислянето на днешния свят като сложна многообразна същност и разширяването на европеистичния, цивилизационен хоризонт:

 

„Диалогът с другите никога не е бил и няма да бъде лесен, особено днес, когато всичко придобива  такива огромни и трудни за овладяване и контролиране мащаби, с висока степен на усложнение, и когато много сили работят, за да затруднят този диалог или просто да го направят невъзможен...

Фактът на признаване на многокултурността на света е, разбира се, прогрес, защото създава климат, благоприятстващ напредъка на културите, които до вчера са били онеправдани и унизени, но прогрес, който крие в себе си две опасности:

- първата- огромната енергия и амбиция на току-що освободените култури може да бъде използвана от националистите и расистите за война против Другите.

- втората – призивът за развиване на собствената култура може да бъде използван за разпалването на етноцентризъм, ксенофобия и враждебност спрямо Другите. В теорията за самостоятелното развитие на културите, в признаването на тяхното право на ненарушима уникалност- а така бива интерпретиран принципът за многокултурността- може да се крие желанието за отделяне, за отричане на потребността и ползата от обмен, може да се крият арогантност и отвращение към другите...

Двустранната равносметка следователно е трагична и настройва песимистично, но не бива да допуснем да ни въздейства обезсърчаващо. Напротив, важното е: първо- постоянно да помним и говорим за Другите, защото днес те са важни актьори на сцената на света; и второ- макар да е трудно да се докаже, че историята е учителка на живота, трябва да помним за нещастната равносметка на нашите отношения с Другите, защото както  лошото детство оставя следи върху целия по-нататъшен живот на човека, така и лошата историческа памет влияе на по-късните отношения между обществата.

Вече стана въпрос за периодите, когато европейската мисъл се е стараела да изгражда мостове на разбирателство с Другите. Обръщането към тези старания и тяхното продължаване е не само морален дълг, но и неотложна задача на нашето време в един свят, в който всичко е толкова крехко и в който има толкова демагогия, дезориентация, фанатизъм и зла воля“.

 

-------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

* Представянето на книгата е съставено въз основа на предговора, дело на проф. д-р Минка Златева и цитати от трите произведения на Ришард Капушчински.

 

Материалът подготви: Калоян Праматаров

 


 

©Христина Мирчева