по заглавие   по съдържание

Иглика Дионисиева: "Поетичното минимизиране в "Нямо кино" от Иван Сухиванов

26.02.2016
Снимка 1

Новата стихосбирка на Иван Сухиванов „Нямо кино”(Издателство „Либра Скорп”, Бургас, 2016) е с приятен ретро дизайн и е предизвикателна с противоречивите си послания.

Поетичните късове са лаконични, съставени само и изцяло от най-важното. Такива, каквито са пестеливите реплики във филмите от епохата на нямото кино.

 От една страна това е стихосбирка, като по подразбиране фокусът и тежестта на реципиентското възприятие трябва да е словесната част, поезията. Действително в книгата нещата стоят точно така, графиките, съвсем малко на брой, са деликатно разположени между текстовете и не отклоняват възприемателското внимание от стиховете.

От друга страна именуването на книгата „Нямо кино” изисква поезията, словото да бъдат съкратени до минимум; изисква да не бъдат изговаряни, а да бъдат изигравани.

Интересно е да се отбележи, че не само дизайнерското решение на Петра Лимоза е в стил ретро. 17 от общо 64 поетични текста в книгата носят белега на ретрото. В какъв смисъл се ангажирам с  такова твърдение? На тези 17 места в книгата можем да открием по-стар запис или гласа на излязлата през 2010 г. стихосбирка на Ив. Сухиванов „Ексил” (Издателство „Либра Скорп”, Бургас). Така 15 от стихотворенията в „Ексил” оживяват по съвсем различен начин в „Нямо кино”. От една страна поетът ни връща към постмодернизма и близостта с образността на Гео Милев от творбите му „Иконите спят”, „Грозни прози” и поемата „Септември”, към тъмните краски, усещането за студ и алиенация от „Ексил”. От друга страна, в „Нямо кино” обемът на стихотворенията-майки е претопен, редуциран, сведен само до есенциалност и друг тип поезия. Острото и фрустриращо звучене от „Ексил” е трансформирано в спокойствие, макар и с горчив привкус. Кратките поетични форми в първата част на „Нямо кино” внушават воля за наблюдение, за съзерцание у читателя. Двустишия, тристишия и други минималистични поетични констатации – създават усещане за повече хармония – като интериоризиране в четящия субект и навън, между него и несъвършения свят. Дали това е приближаване до източната поезия като модели и внушения?

Стихосбирката „Нямо кино” е разделена на 2 части. Картини, фрагменти от света, вокализирани мигове – като сменящи се образи на кинолентата. Стартът и значението им са зададени с първата поетична наброска, втората част от която е

„минава време
минава”
 

Тристишието пък

„сутрин
някакъв език
ето че го включваш”
 

(или това, което е останало от стихотворението „Кафе” от „Ексил”) „пуска”, задейства езика, говоренето, поезията. Времето на словесните действия е преброено, премерено и фиксирано – в края на част 1 лирическият герой казва: „унесени/мълчим”.

Втората част на книгата визира екзистенциални състояния, присъщи на човешкото/божественото. Тази част играе роля на Страстната седмица -  толкова е наситена с поетично живеене в тъгата и страданието. Улиците са мъртви или тъжни, топосите са фиксирани (Прага, Америка, Атлантида) или са нарочно необозначени („Мотел, някъде в Америка”).

На стр. 43 от „Нямо кино” откривам стихотворение, първообразът на което в книгата „Ексил” се е казвал „Клаустрофобия”. Този поетичен текст, както и другите, в които се споменават бог и Исус у Сухиванов, имат сатирична окраска. Но е твърде любопитно какво „ехо” или поетично мултиплициране се е получило от дистанцията на близо век във времето. В част 12 на поемата „Септември”(1924) на Гео Милев четем:

            „с един скок
            ний скачаме право в небето:
                        ДОЛУ БОГ!”
 

А Сухиванов завършва стихотворението си така:

            „Няма бог!” – крещи някакъв разпнат
            „Има!” – отвръщат бодро просторите”
 

И явно тези възгласи и вяра не са достатъчни, щом някакви образи „убиват / слепите надежди” и

            „ще падне в черната вода
            героят
            разпарчосан”
                                   („Реставрация на амфора”)
 

Накрая

            „притваряш очи
            уверен
            че не съществуваш”

                                   („Мотел, някъде в Америка”)

В така създадената верига от образи книгата „Нямо кино” може да бъде възприемана и като представа за смъртта – посредством собствения живот, видян на остаряла филмова лента. Смъртта като Сън:

            „тук
            където аз
            узнавам
            че оставам
            жив”
 

 

 


 

©Христина Мирчева