по заглавие   по съдържание

Живка Иванова: "Жаби"

06.03.2016
Снимка 1

Скоро по книжарниците: "Плетачката" от Живка Иванова

 

- Жабок, жабок, хлъзгав, пъпчив, гаден, зелен!

Момченцето скандира и с кеф удря юмрук по чина на момиченцето, а очите му блестят от възбуда. Очаква всеки момент тя да се захлупи върху тетрадката си и да ревне.
Момиченцето продължава да си рисува принцеси на последния лист след задачите. То не е нито хлъзгаво, нито пъпчиво, а още по-малко – зелено. Кожата на лицето му е бяла, без следа от пъпки, има светлокафяви очи, а тъмнорусата му коса с червеникав оттенък е сплетена на две разрошени плитки. Пухкавичко е, като бухнала кифличка. В буквара за първи клас, обаче, до буквата „Ж” се мъдри една зелена жаба. Това спечелва на Жана прякор, който първокласниците повтарят с настървение и жестокост, на които само децата са способни. В четвърти клас вече почти не й го натякват, защото тя им решава трудните задачи, обяснява, когато я питат и въобще не се държи като типичната зубрачка, да се прави на важна. Само Понко, новият ученик, използва всеки удобен случай да я дразни. А тя го харесва.

- Зелен жабок, лигав жабок! Що не си рисуваш жабешката мутра!  

Понко дръпва тетрадката, а последният лист се съдира.
В следващата секунда той стои опулен и зяпнал, без да може да реагира, а Жана го е сграбила за двете уши и тресе русата му глава напред и назад, като тихо и с яд повтаря:

- На ти жабок! На ти жабок! Панайот – идиот!  

В още по-следваща секунда, Понко не издържа на болката и унижението и ревва с цяло гърло. Жана го пуска, взема от пода скъсания лист и продължава да рисува яркозелената рокля на принцесата. Децата са се умълчали. Понко се оглежда и хуква ревешката навън.

Няма нищо по-самотно и тъжно от две празни пейки под оголените дървета в прозрачно, ноемврийско утро. Толкова странно самотно е, толкова тихи са листата покрай извитите им крака, както и онези, които още се крепят на клена, че ти се иска да се тръшнеш отгоре им и да строшиш тишината и самотата. Не се знае обаче, дали точно твоят задник е подходящият инструмент за трошене на самота и създаване на топлина. Може да се окаже прекалено горещ за въпросния символ на самотата! А задникът на Жана е огромен. Тя сяда на по-стабилната пейка, вади цигара и запалва. Не й доставя удоволствие и никога не й е доставяло. Започна да пуши с единствената цел, да отслабне. Всъщност, никога не е била съвсем слаба. Като дете започна да играе баскетбол пак с тази измамна цел – да порасне на ръст и да отслабне. Другите момиченца предпочитаха волейбол –  не тичаш като гламав из игрището и не се потиш толкова. Всеизвестно е, че няма училище, което да се похвали със съблекални и душове, тъй че децата си карат останалите часове след физическото потни, докато изсъхнат. Тя играеше с момчетата. Оказа се, че е много добра и тъй като имаше достатъчно маса, играеше център. Момченцата ужасно се кефеха, защото, докато тя ги пазеше, използваха възможността да се блъскат в пухкавото й тяло или да я хващат за циците. Не смееха да прекаляват, обаче, защото шамарите й бяха зашеметяващи. А Понко вече явно я ухажваше с вафлички и с оплаквания, че не разбира някоя задача, за да може тя да седне до него и да му обяснява, а той лекичко да навива на пръста си края на плитката й, и да вдъхва мириса й. Тя винаги миришеше хубаво, на зелено и свежо. Даже след часовете по физическо.

Жана запали втора цигара. Беше дошла на гарата един час по-рано.

С Панайот се разделиха точно когато завършваха – тя, Академията, специалност живопис, той – биология. Тя реши така. Реши го след цяла година борба с килограмите и всевъзможни диети. Тя, която беше свикнала да се справя с всичко, не можеше да се справи с огромното си тяло. Знаеше, че Понко никога няма да я изостави, затова реши да действа сама, докато накрая направо му заяви, че е бременна от друг и смята да се омъжи за бащата на детето си. Той не искаше да повярва, моли я, плака, пак я моли. Тя само дето не припадна, когато я накара да го погледне в очите и да му каже, че не го обича. Каза го колкото може по-нахакано и даже добави, че отдавна му изневерява и то не само с един. Премълча за хормоналния дисбаланс; той щеше да настоява на лечение. А тя беше опитала всичко.

Панайот замина за политехниката във Вирджиния по някаква програма. Не се върна повече, а тя упорито отбягваше всякакви разговори за него в бившата им компания. Жана започна работа в един керамичен завод. Беше гадно и много самотно. Наложи й се да се научи да си шие дрехи сама, защото не можеше да понесе съжалението в погледите на шивачките, когато й вземаха мярка. Млада жена, а гледай как се изоставила. Как се облича такова туловище! Отначало скицираше дрехите и вадеше готови кройки от списания, които увеличаваше, после се научи да крои сама. Избираше подходящи материи, комбинираше цветове, прилагаше всякакви трикове само и само да прикрият поне малко безформения й задник и мощни бедра.

Жана замисли и направи фирмата си за макси мода съвсем сама. Тегли заем, нае хора, купи машини, а дизайнът и счетоводството бяха нейна грижа. Отначало не вървеше, после тръгна, едва-едва, после пак не вървеше, но тя не се отказа. Когато започна да изнася за чужбина, стана ясно, че няма връщане назад. Не си построи къща в баровски квартал и не обичаше да харчи напосоки, влагаше повечето пари обратно в бизнеса. Не всички я обичаха, но й имаха страха и работеха добре. Единственото нещо, което си позволи беше един огромен джип с увиснала задница, като оса. Тя се шегуваше, че е голяма жена и не може да се разхожда с малки коли. Не си нае шофьор, караше сама и присъстваше на всичките си ревюта, но само зад параваните. Никога не излезе да се поклони и да обере овациите. Появаваха се само моделиерите й, които бяха инструктирани под страх да загубят работата си да не съобщават никакви подробности за личността й.

Панайот я откри във фейса. Само там тя си позволяваше да контактува свободно, защото естествено ползваше ник, но беше оставила снимката си, на която се виждаше само красивото й, бяло лице в профил и меднорусата й коса. Бяха минали десет години и тя не пожела да се крие повече. Разговаряха като зрели хора, за семейства, за бизнес. Смотолеви, че е направила спонтанен аборт и после са се разделили със съпруга си. Той, напротив, обстойно и делово й разказа за съпругата си, децата и фермата за жаби, която си беше направил във Вирджиния. Ферма за жаби?! Да, бизнесът бил много доходен, много се търсели на пазара. Само дето било доста трудно да се охранят, защото след като се превърнели от попови лъжички в жаби, а това ставало за една година, те започвали да ядат само летящи насекоми и снабдяването с нужните количества било почти невъзможно, но той ползвал японски технологии и мощни прожектори покрай бреговете на водоемите си през нощта, за да привличат насекомите. Трябвало да ги охранва поне две години и чак тогава били готови за бране! Harvest беше думата, която използва. И, освен това, дрането и приготвянето им били много лесни. Жана само дето не се издрайфа при този му statement. Затвори прозореца и прекъсна връзката.

Спомни си първата жабка, която той й хвана, за да я омилостиви и да я накара да му обърне внимание. Той още като малък знаеше страшно много за жабите и си умираше да ги наблюдава. Заведе я до малкото езерце на края на градчето, по-скоро един голям гьол, на който бяха дали звучното име „Тупарлък”. Показа й една жабка, после я хвана и много нежно я задържа в ръката си, за да може тя да я разгледа. Каза й как се казва. Жабката беше с красиви, шарени крачета, като в чорапи на хоризонтално сивокафяво и зелено рае. На зеленото си гръбче имаше нещо като бастички, които го отделяха от долната й част в кафяво. Най-интересното нещо беше окото й - наполовина зелено, а в долната си част кафяво. Дълго й се любуваха и после я пуснаха. И Понко я помоли да му прости всичките заяждания и обиди. После я целуна, съвсем лекичко, както правят децата за пръв път.

Жана допушваше поредната цигара, когато чу: „ Бързият влак от София за Бургас се движи по разписание и ще пристигне на гара...в...часа и...минути”. Стана рязко, отиде до паркинга, качи се в джипа и отпраши към първото село, оттам към следващото, после към следващото... Изключи телефоните. Цял ден не се прибра в града. Той не знаеше адреса й, не можеше да я намери. Тя му беше обещала да го чака. Половин година я беше увещавал да се видят. Беше пристигнал в София и веднага бе тръгнал към нейния град.

Прибра се по тъмно, като крадец. Сърцето й щеше да се пръсне от притеснение: да не е научил адреса й и да я чака. Не запали лампите, взе си душ, изгълта две приспивателни и легна. Дори хапчетата не действаха. Тя беше едно кълбо нерви, а ръцете, които я галеха по гърба, бяха като истински. Неговите ръце. Тялото й се беше стопило до нормалното, той шепнеше и лекичко прокарваше длани по гръбнака й, целуваше я по шията. Усещаше как неговото тяло гори, как парещите му пръсти я прегръщат през кръста, как я придърпват плътно, после пълзят нагоре към гърдите й. В момента, в който той беше готов да проникне в нея, тя извика и усети как утробата й почна да пулсира. Амплексус, нали така става, няма проникване при нас, няма...няма...и заспа.

Когато най-сетне се събуди и отметна завивките, почти по обед, върху чаршафа зад нея имаше петно засъхнала сперма.

 
Текстът е от последната книга с разкази на Живка Иванова
"Плетачката", ИК "Жанет 45", 2016
Оформление: Димитър Келбечев

 

Илюстрация към разказа в "Диаскоп": ©Георги Чепилев

 


 

©Христина Мирчева