по заглавие   по съдържание

Мариета Ангелова: "В "Косе Босе" се оглежда нашият манталитет"

16.03.2016
Снимка 1

Интервю на Евелина Здравкова с Мариета Ангелова, режисьор на спектакъла "Косе Босе"

 

Мариета Ангелова е режисьор на спектакъла „Косе Босе”- най-новата постановка в Държавен куклен театър Пловдив. Премиерите са две, защото екипите, които ще радват детската публика с класическата приказка за Косето Босето и хитрата лисица, са два: Емилия Копчева и Димитър Николов, и Соня Ботева и Александър Караманов. Първата премиера е на 18 март 2016 г., от 19.00 ч., втората – на 19 март 2016 г., от 10.30 и 11.45 ч.

Мариета Ангелова е създател на първия частен куклен театър „Мариета и Марионета” – през 1992 г., който и досега радва публиката у нас и по света.

 

 

„Косе Босе” е толкова популярна приказка. Какво ви вълнува сега, че я разгръщате отново и я предлагате на пловдивската публика от сцената на Кукления театър?

„Косе Босе” е любима приказка на поколения българи, заради алегориите, метафорите... Винаги ще е актуална и всеки нов поглед към нея ще бъде необходим, интересен.

Нима времето може да променя приказките на Ран Босилек – толкова простички и искрени, жизнерадостни, звучни..., а всъщност с безброй неочаквани обрати?

Ние създаваме нова съвременна версия на тази приказка, разбира се, поглеждайки през нашата гледна точка. Това е предизвикателството към нас и към съвременния зрител. Интересно е дали днешните зрители ще открият проблемите, които се поставят в тази приказка, дали те ще видят себе си в някои от тези ситуации, дали нашето изкуство ще им подейства без да размахваме дидактически пръст. Представете си как опашката, краченцата, ушичките на лисицата се присмиват на своята господарка: „дръж, куче, лиса за опашката”... Защо се случва това? Колко възможни отговора има на този въпрос, варианти много, но кой да изберем? Ако публиката си зададе този въпрос по време на представлението, значи нашата творческа задача е изпълнена. 

Не ви ли засърбяха ръцете да направите преки връзки с персонажи от нашето време?

От приказката блика иносказателност, олицетворения... В „Косе Босе” е закодирана народната мъдрост. Лисицата и нейната опашка забравят, че са едно цяло. Опашката се възгордява прекомерно и се подиграва на своята собственичка, въпреки че е част от нея. Борят се една срещу друга. Това е парадоксалното, че сме изправени пред един абсурд, който ни заобикаля в десетки ситуации – от тв екран, сред политическите партии, дори в един обикновен автобус в градсикия транспорт... Там се оглежда нашият манталитет – влизаш в конфликт със себе си, без да осъзнаваш, че си се самозабравил. Лисицата подава опашката си на кучето, за да я накаже нея, а всъщност наказва себе си... Без да правим преки алюзии, да открием поуката и да се поучим от тази простичка история... Затова тези приказки остават непреходни.

Алегорията е явна – лисицата е хитра, вълкът – коварен, мравката работлива, лъвът – смел, заекът – страхлив. Но днешните деца не познават на живо тези животни? Как да разтълкуват прехвърлянето на качествата на хората върху животните?

Интересен е моментът, в който цялата приказка, като че ли се обръща обратно. Лисицата постига своята цел със средствата на чистия рекет. И в един момент се сгромолясва от това, че тя се самозабравя. Ушичките, краченцата са ласкателите, те я подкрепят: беж, лиске, да бягаме. А тя ги хвали, обещава им възнаграждение, ще им купи чехлички, обички,  материалният стимул е налице... Въобще, толкова съвременни препратки има, че все едно Ран Босилек е написал приказката днес, а не е преразказал приказката, която народът е преразказал.

Новата „Косе Босе” е за деца и за родители, нали?

Да, приказка, която преминава граници, за която няма епохи. Спектакълът, който създадохме с екипа на Пловдивския куклен театър, е за децата и техните съвременни родители. Гледайки заедно, възрастните няма да има нужда да обясняват на малчуганите какво е себелюбие, гордост. Самото драматургично произведение ще отправи посланията към тях. Дори да останат на подсъзнателно ниво, това ще е успех, и то много голям успех за театъра.

Съвременните деца не харесват като че ли фантастичните, реалистичните и правдиви приказки, любими са им модерните Хари Потър, подводната жителка Дори, Дисни героите, Дръндьо, Тими Провала... След още едно поколение ще съществуват ли Мечо Пух, спящите красавици, Рапунцел, Пепеляшка...?

Говорите за субкултурата, която ни залива, в черно и бяло, едните са добрите, другите – лоши. Нюанси няма. Така е по-лесно – сдъвкано и изплюто, възприема се лесно, ефекти, напудрена фасада... Да, това доминира край нас, модно е, мнозина се увличат. Но има хора, които ценят изкуството. Заради тях театърът навлиза по-дълбоко от  повърхностните води, за да удовлетвори тази публика, която търси различното. В нашия спектакъл „Косе Босе” звучи музика от Моцарт – концерт за обой и оркестър, жизнерадостна мелодия, която допълва пъстрата пролетна картина, която изграждаме с декор, игра, кукли.

Наблюдавате родното куклено изкуство от 25 г. като собственик на частен куклен театър, който постоянно пътува между България и Франция, променя ли се публиката?

Децата до 7-годишна възраст в различните държави са еднакви в поведението си – силно експресивни, вълнуват се от сходни неща, искат да открият света, да го разберат, да научат какво означава добро, кое е зло, какво е хубаво, какво е грозно, да си обяснят всички понятия, да намерят отговори на всички въпроси, например, какво е времето. Вечни категории. В тази възраст не са подвластни на никакво влияние от страна на родителите си – и в България, и във Франция, където имам повече наблюдения.

Но след седмата година започва най-тъжното – децата попадат в нова среда, стават напълно манипулирани от обществото, в което живеят. И се променят. Например, българчетата започват да подражават на родителите си – в салона се надвикват, говорят на висок глас, звънят си по телефоните, правят това, което виждат постоянно около себе си, подражават целенасочено на възрастните. Малките французи пък се свиват в черупките си и не искат да комуникират, те са срамежливи, затворени. При французите алиеанацията е достигнала до много висока степен и това се отразява и на децата. След 8-та си годинка децата „поумняват”, щат или не щат, започват да се подчиняват на обществото около тях. 

Като че ли кукленото изкуство е вашият остров, на който ви е уютно?

За мен няма по-уютно място от куклено-театралната сцена, където ние ставаме отново деца и играем на кукли с кукли. И в живота играя, но без кукли – представете си една институция, в която влизаш, за да си платиш тока. Всичко, което се случва, минава като през сценарий, влизаме като герои, казваме си репликите. Няма защо да се срамуваме, че „животът е един театър и ние сме наистина актьори в него”. Просто едни са по-добри актьори, други са по-лоши. Кой колкото талант има.

Как ви посрещна Пловдив?

Атмосферата, която открих в Пловдивския куклен театър, наистина ме впечатли много. Всички тук споделят кредото, че нашият куклен театър – българският, е един остров, на който можем да намерим и намираме своето спасение. Работата ни бе много приятна, защото тук в Пловдив тя се е превърнала в начин на живот, в страст. В Пловдив всеки е професионалист в своята област, което най-много впечатлява. В „Косе Босе” работих с два екипа и се получиха много интересни ситуации, творческият процес беше изключително богат, защото и идеите бяха много повече, при това родени от хора с много много опит. Благодаря им от сърце.

Но кукленото изкуство у нас като че ли се неглижира за сметка на драматичния театър и телевизионните герои?

Обществото в България възприема кукления театър като изкуство само за деца, то налага тази концепция, че кукленото изкуство е за малки зрители. Ще трябва да минат столетия, за да се промени това мнение. В чужбина не е така. Във Виена, Прага има опера с кукли, правят се спектакли за възрастни. Когато във Франция  кажа, че съм куклена артистка, чувам: ооо, това означава повече от артист. Там кукленият театър е на едно много високо ниво, хората имат респект към творците, които се занимават с театър за деца, защото осъзнават колко е важна ролята на тези актьори, защото те въздействат на психиката на децата, осъзнават отговорността.

Трябва да се знае, че куклата е една условност в театъра и кукленият актьор умее да внушава идеи и чрез куклата. Българинът все още свързва кукления театър с мисълта, че като деца си играем с куклички. Ако излезем от тази реалност и започнем да възпитаваме децата, да ги правим информирани хора, все повече млади родители ще разберат, че не е достатъчно само да гонят хлапето с филията, да го нахранят или облекат, а че то има и други духовни потребности.

 


 

©Христина Мирчева