по заглавие   по съдържание

Нели Лишковска: "Карфици"

17.03.2016
Снимка 1
Нели Лишовска за поетичната книга "Животът без музика" от Людмила Миндова, ИК "Жанет 45", 2016
 
Изящна в кратките стихотворения и неумолима в по-дългите. Така видях Людмила Миндова в новата поетична книга „Животът без музика”.
 
Още в предишната й книга „Тамбос” (2014) улових един особен праг на поносимост към реалността в нейната поетика. На някои места тя успява да го прекрачи, на други се спира ненадейно на граничната бразда. Понякога е привлечена от неизвестното, отвъд тази черта, а друг път – отблъсната от него. Сякаш двата свята, между които поставя поетиката си, са подвластни на някакви вечни центробежни и центростремителни сили, които действат едновременно. И безпощадно. Веднъж е решителна, в следващият момент – изпълнена с колебания.
 
Движението между реалностите изпъква на фона на словото с особена сила - като в „Графит 4”, например:
 
Толкова много хора
знаят как да превръщат
думите в камък.
Видях един
как превръща камъка
в дума.
 
В дуализма на живота и смъртта читателят може да открие отговорите на много екзистенциални въпроси. Спойката между двете същности е здрава и не като противопоставяне, а като допълване и взаимна обусловеност. Взаимозаменяемост на организиращите ядра:
 
...Дали смъртта
в такива случаи не иска
да е живот?
„Цял живот”
 
Продължение на това попиване едно в друго  на противоположностите се явяват  болката и поезията. Съществуването на едната същност е за сметка на другата. Едното трябва да умре, за да даде живот на другото.
 
...Болката е онова,
което в поезията се губи.
„Място за влюбване”
 
Наситено с емоция е и стихотворението, чието заглавие е пренесено и като заглавие на цялата книга – „Животът без музика”. Но това е преодоляна, премислена емоция. Тя идва като чувство, музикална експресия, стига до спокойствието на разума и едва тогава се представя на поезията – ето ме и мен.
 
...на мястото на скъсаната струна,
се появява друга, още по-изящна...
 
Мотивът отмъщение, но вече не като емоция, а като езикова структура за обозначаване на следствие, като словесна отметка, е вградено в няколко от стиховете. Явно или скрито - то е тук.
 
...Правото на отмъщение е
на цветята.
Те, разбира се, не знаят що е
отмъщение...
„Макар и късно”
 
И още:
 
...тогава единственото отмъщение
на истински красивото е да рухне.
По поетически причини.
„Бележка за вкуса”
 
Мотивът липса – отново не само като усещане или физико-психологическо състояние, а като наблюдавано отстрани явление, се среща в „Хроника”:
 
...Ти мълчиш
не толкова без глас, колкото без тяло.
 
Или в „Отнякъде”:
 
...Когато отлети,
ще съм празен кафез...
 
И в „Опитай” също:
 
Докато търпиш ударите на съдбата без глас,
...............................................................................
..............................................................................
опитай се да си представиш слънцето,
по което пада ударът на скритият ти гняв.
Гледай да не бъдеш двоен мрак
в оня ден, когато пукне изгревът.
 
Да, има мрак, дори двоен в тази поезия, но той винаги е съпроводен от светлината. Тя е в предметите и извън тях.В човеците и извън тях. Може би е само спомен? А може би блян?
 
Толкова много ангели
с отрязани криле.
А как летят!
„Толкова много ангели”
 
И тук:
 
На светлия не му е тъмно.
Край него всички светят...
„Светлината”
 
Като сценичен прожектор тази светлина се насочва към определени обекти, за да разкрие ценното в тях. Осветено е и приказното. Върху фантастично-митологичния скелет се изгражда една нова идейно-образна плът. Като пожелание за повече красота, разбиране и хармония.
 
...Блажено пари копривата,
която ги превръща
в хора.
„Приказка”
 
Или в „Зимна приказка”:
 
пада сняг и изведнъж чуваме тишината
 
Към тези приказни мотиви ще добавя и детството. В поетиката на Людмила Миндова то се променя неузнаваемо. Малкото става Голямо, Голямото – Малко. Далечното е Близко, а Близкото – Далечно. Читателят е воден отново към тази трансформация на реалността. Превръщането й в нещо по-добро и по-смислено. Съзнанието за пълнота и грижа надделява. Човечност и обич, които са вплетени в тъканта на този свят, но могат да преминат и отвъд него.
 
...Възпявам детето, което си гледа в краката,
от страх да не стъпче калинка.
„Песен 2”
 
И в „Неуловимо”:
 
Детството е
лов на пеперуди
без карфици в ръката.
 
Затваряйки последната страница, си казах, че „прагът на поносимост” може да бъде прекрачен по един красив начин. Когато мисълта се вгради в поезия. От време на време човек може и да се спъва в него. Но все пак той си остава единствената реалност, с която разполага. В новата си поетична книга Людмила Миндова ни показва как точно става това.
 
 

 
©Христина Мирчева