по заглавие   по съдържание

Людмила Миндова:"Поезията е действие чрез бездействие"

21.03.2016
Снимка 1
Разговор на Христина Мирчева с Людмила Миндова по повод поетичната ù книга "Животът без музика", ИК "Жанет 45", 2016
 
Малко повече от година след „Тамбос” (2014) излиза от печат новата ти поетична книга „Животът без музика”. 65 стихотворения. Сякаш лавинообразно са искали да бъдат изречени. В какъв период от време са написани? Преди или след „Тамбос”?
 
Казваш „лавинообразно“ и това ме подсеща за „Лавината“, роман на Блага Димитрова, който много харесвам, заради невероятното му умение да говори за най-трудните и неуловими неща. Снегът е едно от тях и неслучайно децата и творците го обичат толкова. Наскоро гледах снимки на сълзи в многократно увеличение и бях изумена не само от красотата им, а и от друго – сълзите изглеждат точно като снежинки. Снежинките са сълзи…
 
Иначе, не знам дали чак лавинообразно са се появили стихотворенията от „Тамбос“ и „Животът без музика“, защото бяха писани далеч по-бавно и спокойно в сравнение с първата ми книга – „Блус по никое време“, която написах за около две седмици. „Тамбос“ беше писана през 2011 и 2012 г., а стихотворенията в „Животът без музика“ са писани през 2013 и 2014 г. Тези две книги са доста свързани като поетика и по някакъв начин се допълват и дообясняват. Доколкото изобщо в поезията обясненията са възможни. Но така или иначе краткостта, сгъстеността и точността на изказа ме вълнуваха много в тези книги, както, разбира се, и онова чудо на езика, пред което винаги онемявам.
 
Символ на какво е музиката в книгата ти, чийто първи раздел от общо четирите, носи същото заглавие – „Животът без музика”? И стихотворението на 11 страница, завършващо с: „…какъв ад е животът без музика”.
 
Музиката е един от символите на смисъла тук, макар че в интерес на истината сама по себе си музиката е смисъл. Неслучайно думата хармония, която сме наследили от гърците, е едно от нещата, без които животът става ако не невъзможен, поне със сигурност нетърпим. Пък и нали самата богиня на разбирателството (а какво разбирателство без смисъл!) е тъкмо Хармония – дъщерята на Арес и Афродита, съчетаваща и помиряваща в себе си войнствеността на баща си и любвеобилността на майка си.
 
Музиката, разбира се, е дълбоко свързана с представите за поезията, които сме наследили от поколения наред преди нас. Романтиците особено засилват тази представа, нещо повече – засилват я до степен на мистицизъм, но истината е, че по този начин те се връщат към самите корени на поезията, към музиката, другото име на бляна по хармонията и, като използвам вече тази Славейкова дума, да го цитирам – другото име на „съня за щастие“.
 
В поезията обаче ценя изключително много музикалността на разговорната реч, с други думи, обожавам поезия, която умее да е едновременно и музикална, и абсолютно естествена в своето звучене. Ясно е, че това е естественост от по-друг порядък, но не е все едно дали в българската поезия е имало творци като Гео Милев и Никола Вапцаров или не. Защото това са поети, които преобръщат изцяло нагласата към поетическото. Те скъсват така рязко с цялата помпозност и нагласена декоративност в дотогавашното мислене за лириката, че след тях вече е било проява на лош вкус и неграмотност да се пише по стария начин. И тук не става въпрос за никаква идеология – и да не беше превратът от 1944 г., българската поезия пак щеше да върви точно по пътя на Гео Милев и Вапцаров. Защото на всичко отгоре, вярвам в това, ако тези двама поети бяха живи след 1944 г., тогава със сигурност щяха пак да ги разстрелят като врагове на народа. Защото какъв приятел на народа ще е един поет, ако не му е враг?! Точно така. Истинският приятел е винаги враг. Че е бил набеден за такъв, това, разбира се, става известно едва после.
 
Можем ли да задаваме въпроси от „кухнята”? Нещо интересно около работата с редактора и тази с художника. И едното и другото сякаш са най-приятната част от целия процес, който при самото си създаване предполага болезненост.
 
Болезненост при писането не би трябвало да има. Болката обикновено е преди или след това. Самото писане, поне при мен, е отстраняване от всичко това, поглед отстрани, и то на първо място – на самия себе си. Та и правенето на книгата е удоволствие. А и с Марин Бодаков като редактор, и с Кирил Златков като художник работим чудесно. Да правиш нещо заедно с тях е истински празник.
 
Имаше ли драстични промени от предложения от теб вариант? Щастлива ли си от получения резултат? Имаше ли и други предложения за корица и оформление?
 
Не би било нормално да има драстични промени, защото работата на редактора е от съвсем друг порядък, той не може и не трябва да върши работата на автора. Авторът е този, който трябва да направи добре книгата си, а редакторът да огледа отстрани нещата така, че изказът да се изчисти максимално и в крайна сметка авторът да даде най-доброто от себе си. Марин е с невероятна чувствителност към езика като поет и това го прави изключителен редактор. А аз ценя много и деликатността му като човек и изобщо кроткия начин, по който казва нещата и ме оставя да помисля и сама да се сетя за по-хубав вариант. Но освен това му дължа някои страхотни идеи, които съм приела безрезервно.
 
А Кирил Златков е истински вълшебник. Всяка книга, която е рисувал и оформял, е изумителна. И онова, което при него е огромно богатство, е невероятното съчетание между висока образованост и талант, между интуиция и интелект, както би казал Бергсон. 
 
Специално при подготвянето на „Животът без музика“ се вслушах и в ценните съвети на Нева Мичева, Илко Димитров, Силвия Чолева – все скъпи приятели, които ценя много и като творци, и като хора.
 
Двупосочна поезия е тази от „Животът без музика” – много лична, дълбоко интимна на места и в същото време – социална, особено в цикъла „Булевард България”. Там има и едно стихотворение, което Силвия Чолева цитира в резюмето на последната корица - от 24 страница със същото заглавие – „Булевард България”.  За лудата, която „стои в средата на кръстовището и регулира движението”. Страшно показателно, бих казала един от няколкото центъра в книгата. Това ли е днешният образ на България?
 
Ох, не ми се иска точно това да е днешният образ на България… Страшно е. Макар че да, вярно е, по някакъв начин точно това ме ужасява. Самото това стихотворение е породено именно от този ужас, че сме стигнали една кошмарна точка на безчувственост, от която не знам дали има връщане назад, дали има изход. Всъщност в тази „социална“ поезия мисля за тези неща, но ги премислям чисто езиково, слагам си ги на екрана като абстракция и ги гледам от различни страни, докато не ми хрумне защо е така и какво може, какво аз мога да направя, за да не се стигне дотам да заплюя аз после самата себе си, заради това че не съм направила нищо, когато съм можела. И тук не става въпрос за някакво социално или политическо действие, а за действие чрез бездействие, каквото представлява поезията, мисълта изобщо.
 
Поезията в крайна сметка ме пази от екстремистките действия, каквито предизвиква целият този политически фарс, в който се случва животът ни. Предполагам, че винаги е било така, всъщност, сигурна съм, но това сега се случва на мен, в моя собствен живот. Аз мога сравнително добре да си представя какво е било преди сто, двеста, хиляда години, но истината е, че нямам право да казвам „Ех, ако бях на мястото на този или онзи преди седемстотин години, щях да направя това и това“. Единственото ми право е да се държа адекватно точно сега, да нося собствената си отговорност тук и сега. Без да се замислям, че някой след седемстотин години, ще каже: „Ех, ако бях аз на нейно място…“. Да беше, но не си!
 
Но по отношение на политическото действие, поезията ми напомня две много важни неща чрез устата на любими поети. Едното го казва Йосиф Бродски: „Най-голямото отмъщение към властта е да не мислиш за нея!“ Другото го казва Алеш Дебеляк: „Всеки автор е диктатор… и затова би било добре да си остане при писането, а не да влиза в парламентарната политика“. И да не споменавам тук „Фауст“ сега…
 
Има случаи обаче, впрочем твърде чести, когато не можеш да стоиш и да гледаш отстрани. За един такъв случай разказва например Дьорд Конрад. Когато политиката влезе в живота ти съвсем буквално, когато за една нощ нахлуе като танк не просто в държавата, а в собствения ти дом и те остави под открито небе. Ето на такъв човек после да му говориш за романтиката на звездите е истински цинизъм. Както е цинизъм да обясняваш на жителите на разпадналата се Югославия например колко по-хубаво им е сега. В къщата на обесения за въже не се говори.
 
Защо „Средиземноморие” и защо се връщаш към детството в последния цикъл?
 
Не се връщам аз към детството, то се връща към мен. И слава Богу, за това мога да съм само благодарна. Без деца светът е ужасно сериозен. И грозен. И много тъжен. Ние сме длъжници на децата си. И нека това не звучи тежко, но докато има кого да прегърнеш и целунеш за лека нощ и добро утро, животът е празник. Какъв по-хубав дълг от този да плащаш с любов и нежност.
 
И със Средиземноморието е като с детството. Може българската култура да не е пряко свързана със Средиземно море, но тя си е средиземноморска пар екселанс, а при мен покрай голямата ми страст към литературите на бивша Югославия тази любов към Средиземноморието се засили още повече. В Института по балканистика, където работя от десетина години, тази любов се задълбочи и разшири, защото беше естествено да полюбопитствам повече и да се поразровя и из гръцката, турската, албанската литература. И сигурно заради всичко това не е случайно, че в това стихотворение казвам „любовта е Средиземноморие/ между двама“. За щастие не е моя работа да обяснявам защо и как…
 
Каква поезия четеш в момента? Има ли нещо любимо поетично, което искаш да споделиш с нас?
 
Чета много и различна поезия, на различни езици. Съвсем скоро завърших превода на романа „Градина, пепел“ на Данило Киш, а преводът, както обичам да казвам, е четене на глас. Този роман на Киш е най-лирическият му. Той е първият от семейната му трилогия и е създаден по времето, когато все още е писал повече поезия, така че от началото до края си „Градина, пепел“ е изключително силно синтезирана поезия. Превеждах го много бавно и с огромно вълнение. Превеждах го, както превеждам и чета поезия. Дано да се е получило! Киш го заслужава.
 
Кой поет е най-големият ти вдъхновител, менят ли се времето твоите литературни предпочитания?
 
Имам много любими поети, чиято поезия не само ме вдъхновява, но и спасява. Данило Киш, когото споменах преди малко, за мен е изключителен поет в белетристиката и есетата си, а и повечето от познавачите на творчеството му също не се колебаят да го нарекат поет. Освен него обожавам Бродски, Марина Цветаева, Осип Манделщам, Анна Ахматова, Дебелянов, някои вече ги споменах, но тук са и Фурнаджиев, Иван Теофилов, Николай Кънчев, Георги Рупчев, Малина Томова, Константин Павлов, Махмуд Даруиш... Ужасно е така да ги изреждам като в телефонен указател и на всичко отгоре наистина са много. Вероятно и затова превеждам. Понякога заради едно стихотворение се захващам да уча нов език. Допреди Йосип Ости например не ми беше хрумвало, че ще се престраша да превеждам и от словенски, но неговата поезия така ме порази, че просто беше невъзможно да не се гмурна. Просто не владея словенски на нивото, на което владея сръбски, хърватски, но – казах го вече – добрата поезия ти помага да я разбереш, тя те придърпва към себе си. Същото нещо се получи и с поезията на Алеш Дебеляк и Томаж Шаламун. Няма измъкване – влюбваш се от първия до последния стих.
 
Работата ти на преводач влияе ли пряко върху личното ти творчество? Има ли рязка граница между едното и другото или преливат едно в друго?
 
Влияе ми дотолкова, доколкото може да влияе четенето. Не вярвам на самородните таланти, които не са прочели и една книга в живота си, но се хвърлят да пишат. Та естествено е по тази причина да не съжалявам за времето, което съм отделила на преведените книги. От превода се уча на мълчание и на смирение. А това не са маловажни неща.
 
Не знам дали преливат едно в друго. Чуждо произведение не мога да си измисля, но мога да си го избера или не. Аз не превеждам всичко. „Диктатор съм.“ Никога не се залавям с превод, който не ми звучи от самото начало вече на български. Просто знам, че няма смисъл. Ако чувствам, че книгата не ми е близка като естетика и етика, знам, че няма да мога да я преведа. Което при един професионален преводач няма да има никакво значение, но пък аз и без друго не вярвам на тази въдица за професионалните преводачи. В крайна сметка най-добрите преводи са правени от творци. Без значение дали са публикували свои неща или не.
 
Мислиш ли, че все още съществува разделение на мъжка и женска поезия? Какво у нас е отношението към жените писателки? Имаш ли наблюдения как е извън страната ни?
 
Това разделение между мъжка и женска поезия е като разделението между преводачи и автори. Нали си знаем нравите у нас, вече дори не ми правят впечатление намеците, че аз не съм читав автор, щом съм преводач. И обратното. За да объркам тази глупава логика, в такива случаи казвам, че освен това съм запален кулинар, шивач, че обичам да правя ремонтите вкъщи сама и освен това съм любител на цветя, хора и домашни любимци...
 
Искам да кажа в случая следното – човешкият труд трябва да се уважава и не се изискват големи усилия, за да помогнеш на един човек да развива талантите си. Мисля си например, че светът сигурно щеше да бъде по-добро място, ако Хитлер в крайна сметка беше станал художник. Ако Сталин беше станал духовник или поет, защото да, този сатрап е пишел поезия в младежките си години. Същото важи и за Радован Караджич, който преди да стане известен по цял свят с военните си престъпления е бил поет. Не знам какво отключва злото, какво довежда един човек до такъв страшен избор, до избора на убийството, на посегателството върху чуждия живот, но си мисля, че не е никак добре нещата да се абсолютизират. Глупаво е например да се твърди, че само хората на изкуството са духовни същества, че само на тях им е гарантирана вечността, а останалите да се примирят с положението. Всеки един човек е талант. Иска се талант и за да ушиеш или сготвиш нещо, и за да пометеш улицата, и за да засадиш дори не някоя романтична овошка, а най-обикновен картоф. И нещо повече – най-големият талант е да направиш от нищо нещо. Творците оголват този факт, правят го видим, но абсолютно всеки човек със сигурност се е сблъсквал с това. Във времена на глад и нищета това се разбира най-добре. И аз винаги си мисля за майките, които ако трябва, не „клин чорба“ ще направят на децата си, но и от собственото си месо ще късат, за да ги нахранят. Мисля си за един разказ на Теодора Димова за бащата, който имал пари да купи за вечеря единствено няколко глави лук. За любовта, която – казва Теодора Димова и аз й вярвам – на масата с постната лучена яхния е по-силна от всяка друга любов върху отрупаните маси. Мисля си за французите, които са измислили лучената супа. Мисля си за мизерията, в която са живеели големите творци, чиито произведения днес струват цяло състояние. Мисля си за Осип Манделщам, който е продължил да живее два дни след смъртта си, хранейки със затворническата си дажба политическите затворници, с които е бил захвърлен в Сибир.  Осип Манделщам, който като още толкова много руснаци става жертва на неосъществения поет или духовник Йосиф Висарионович Сталин.
Мисля си за моята майка, от която знам и това:  пред Мартенски музикални дни и пържолата можеш да избереш единствено Мартенски музикални дни. Което не значи, че не настръхвам от ужас пред украинския Гладомор и пред „Гроздовете на гнева“ на Стайнбек. Това е наистина чудовищно и ако в творчеството има някакъв смисъл, той е да пречи на този кошмар да се разраства, да възпитава чувствата, чувствителността към истинските неща, да поддържа човешкия ни нерв винаги оголен.
 
Музиката ли е другото изкуство, което засилва поетичното ти въображение?
 
И музиката, и изобразителното изкуство, и скулптурата, и целият този хаос на съществуването…
 
Какво изпита, когато взе книгата в ръце?
 
Същото като при предишните книги. Казах си: „Боже, с какво съм я заслужила тази красота!“
 
Какво си пожелаваш, когато мислиш за предстоящата премиера?
 
Пак да си кажа горното изречение. Защото приятелите са още по-голяма красота.
 
А когато мислиш за пътя си оттук насетне?
 
Не мисля за пътя оттук насетне. Мисля за пътя, който е сега. И гледам да не стъпча някоя калинка, докато се радвам на облаците…
 
 
Снимка: Яна Лозева