по заглавие   по съдържание

Георги Чепилев: БЪЛГАРСКИ АНАРХИСТ - Пловдивски тип, илюстрация на Моно от 1909 година

30.03.2016
Снимка 1

БЪЛГАРСКИЯТ АНАРХИСТ НА МОНО ОТ 1909 

Една рисунка от 1909 г. на  българския комикс автор Моно е нагледен пример как техническите прийоми за рисуване могат да се използват за главна цел на произведението. Как образната изразителност да се подкрепя от вътрешен смисъл.

Това е портрет, балансиран между изображение на определен човек и въплъщение на определен социален тип, клонящ към жанровост. Прави впечатление, че индивидуалното частично са размива, тъй като характерът не е устойчив. Уловена е форма на поведение в обстановка и ситуация. В подобни случаи обстановката може да не се изобразява, а само да се подразбира.

Авторът се е стремял да проникне в атмосферата на Пловдив от 1909 г. Това е постигнато чрез психологическо състояние на остра реакция към околната среда. Анархистът е облечен в палто с вдигната яка, шал, който се вее от всеки повей на вятъра и шапка с унило увиснали краища. По всичко личи, че това е беден човек, намиращ се на улично кръстовище. Разсеяният му поглед пълзи по тълпата, която ние не виждаме, но нейното присъствие се усеща. Обладан от чувство на обида, на жизнена несполука, този бедняк е сякаш изхвърлен зад борда на социалната йерархия. Той не чувства нищо близко от човешкото общество и култура – всичко му изглежда чуждо, потискащо и омразно. Може да се съзре дори някакво злопаметство срещу непостигнати блага, както и страст към разрушение. Сякаш живее в духовна пустиня, гради върху нищото и нищото е съдържание и цел на неговия живот.

ТЕОРЕТИЧЕСКИ И ПРАКТИЧЕСКИ АНАРХИЗЪМ

Виртуозната рисунка не е самоцелна, тя разказва, служи на характеристиката. Неговата характеристика е обмислена и нагледно реализирана. Енергично елегантният щрих по дрехата съседства с деликатно обработено лице, буйният характер се укротява от кротка интелигентност. Мнозина отъждествяват анархизма с най-голям безпорядък. Но това не е така. Трябва да се прави разлика между теоретически и практически анархизъм. Практическият анархизъм се стреми да унищожи всяка власт чрез насилие. Тези анархисти искат да разрушат съвременния свят, посягат и на човешката личност, за да създадат върху развалините нов свят.  Теоретичен анархист е бил Толстой. В подобен случай анархизмът се проявява в идеалистически форми. И Толстой отхвърля всяко насилие и власт, но в неговия бунт няма завист и злоба като у революционния безбожен анархизъм, характерен с нихилистично варварство и хулиганство. Анархизмът и социализмът са стремежи на обществото. Според философите анархизмът се стреми към свобода, а социализмът към равенство. Но в своя стремеж към свобода анархизмът достига небитието. Анархизмът тласка човека в животински и робски хаос. Защото стремежът към безгранична свобода, непознаваща никаква власт, разрушават личността. Битието на личността предполага граници и различия, чрез които се опазва от бушуващия и безлик хаос.

Анархистите не достигат съдържателна свобода, те се самоизмамват с формална – искат да имат възможност да правят всичко, каквото им хрумне - като децата. Анархизмът е разпадане на всякаква обществена цялост на индивиди. Превръща човека в атом, но и самия човек разпада на атоми. Разрушава се индивида чрез дробене и разложение. А безкрайното разрушаване разкрива мрачна зейнала бездна, която плаши с безизходността. Индивидът има стойност само чрез и с другите индивиди. Обществото прилича на роза – цветните листенца са хората, които съставят красотата на цветето. За да може да се прецени значението и ролята на човека в обществото, е необходимо да се разгледа първо като индивид (частно лице, взет отделно от хората) и второ, като част от цялото ( т.е. като член на общество). Ето защо съществуват два интереса: частен и общ. Егоизмът на отделния човек, който жертва общия интерес за своя частен интерес, се нарича индивидуализъм. Когато всеки тегли към себе си и мисли само за себе си, не може да има единение, а само разпри, безредици и разорение за всички. Така  реалностите се превръщат в потискащи призраци.

Анархистите взривяват  реалностите, взривяват и себе си, като си въобразяват, че ще създадат нов свят. Те не признават никакви постижения от историческия път на човечеството и държавата за тях е омразно и потискащо чуждо нещо. Анархизмът вярва, че от хаоса по естествен път може да се роди хармония. Ето защо има противоречие в образа на анархиста.

В рисунката на художника Моно, щрихът имитира живописна фактура. Макар че портретът е отчетливо обемен чрез светлосенъчна градация, той е същевременно и с акцент върху плоския силует. Безспорно съществува изобразителна логика – всичко отдалечаващо се от очите на зрителя според оптичния закон изгубва своята обемност. Това двойно съпоставяне на противоположности, колкото и неочаквано, е оправдано от факта, че разкрепостената личност на анархиста го превръща в плосък човек. Заради богатото ритмично пластическо решение, рисунката на Моно предизвиква аналогия с музикални произведения – щрихите рязко изменят своя ритъм и посока - от фини преминават към черни и дебели. Тази нервноизострена техника остроумно представя трагическия облик на този човек.

ПОУКАТА

Чрез тази творба можем да поставим следния въпрос: Защо Пловдив през 1909 г. е родил теоретически анархист? След 110 години, когато Пловдив ще бъде столица на европейската култура с мото „Заедно”, е добре да се изяснят: какво е свобода, как ще се използва и с какво съдържание ще се изпълни, за да се избегне хаоса на небитието.

 


 

© Христина Мирчева