по заглавие   по съдържание

ПРЕМИЕРА НА КНИГАТА "МИНАВА НОЩ, МИНАВА ДЕН" ОТ ХРИСТИНА МИРЧЕВА

09.05.2012
Снимка 1

Излезе от печат поетична книга от Христина Мирчева - „Минава нощ, минава ден”. За мото на стихосбирката е избран надпис върху гравюра от 17 век, който гласи: „Твой е денят и Твоя е нощта”.

„Минава нощ, минава ден” – първо издание, Университетско издателство „Паисий Хилендарски”, Пловдив.

26 стихотворения, обединени в три отделни части. Книга за чувствата. За Човека, Времето и Любовта. За силата на илюзията като за най-упоителен заместител на реалността. Може ли поезията да върне Времето назад, за да се сбъдне онова, което не се е случило?

46 страници. Чете се леко и с увлечение от начало до край.

Редактор на книгата е доц. д-р Жоржета Чолакова, художествено оформление – Георги Чепилев, илюстрации – Стелиана Георгиева.


 

Поетика на отсъствията

Жоржета Чолакова за книгата на Христина Мирчева “Минава нощ, минава ден”

В смисъла, в който Магрит, рисувайки лула, отрича чрез надписа на картината видимата формалност на фактичността, дебютната стихосбирка на Христина Мирчева всъщност не е дебютна. Тя само изглежда такава единствено поради факта, че за първи път се появяват книжно оформени нейни стихове.

Решимостта на авторката да довери най-сетне своята поезия на читателския досег свидетелства за това, че тя е успяла да надмогне своята вътрешна съпротива срещу собствената си поетическа идентичност и да даде негласен отговор на тревожното питане за Смисъла.

Поезията за Христина Мирчева е стил на живот, начин на светоусещане, култивирано с годините естетско отношение към словесното и живописното изкуство, преди да се превърне в изречени думи, които да имат силата да отключват хоризонта на вътрешното пространство.

А именно тази способност на думите да ни припомнят нашите забравени същности, да ни припознават като невинни и неведоми духовни създания, поражда лирическо вълнение, което оттласква все по-далече линията на хоризонта в нас.

Нарастващото наше вътрешно пространство обаче в същото време очаква да бъде изпълнено. Но това, което го изпълва, са отсъствията. И думите престават да бъдат думи, които назовават конкретности – били те спомени, мечти или преживявания.

Поетичното слово на Христина Мирчева е откровение, но разбирано не като индивидуална интимна изповедност, а като отглас на глобалната ни и в същото време непостижима същност.

Смесицата от аз и не-аз, от онова, което навярно сме били и което няма да бъдем, от видимо и невидимо, от плът и дух предпоставя и нашата нереализирана, непостижима цялостност. Именно в тази смислова перспектива се изгражда художественият свят на Христина Мирчева.

Непосредствено въздействащият, откровен и в същото време емоционално дистантен образен език изгражда болезнено красивата поетика на отсъствията – тя е в привидната близост на делничното общуване, в забравената или неосъществима нежност, в удължените от очакване сенки на късния следобед…

„Ти не си това, което си” („Бъдеще”) не е вик на отрицание, а една усмирена чрез разума болка: образът, който създаваме за любимия човек, е образ на невъзможната забрава, илюзорно спасение от истината за непреодолимото отсъствие.

А този стих е не само отзвук от Магрит, но и обърната библейска формула на божественото присъствие: „Аз съм това, което съм.” Тази междутекстова следа е също щрих от поетиката на отсъствията: идентичността на Бога, заявена от позитивния модус на глагола, е заменена с отрицание на идентичността на любимия човек и затова в този свят на не-божествено присъствие и на не-божествена любов, като финален акорд естествено звучи визията за „сладката смърт”.

Всъщност междутекстовостта е характерна за цялостната стихосбирка и се проявява много активно и на паратекстуално ниво. Голяма част от заглавията са заглавия на живописни или литературни творби: „Пяната на дните” отвежда към едноименния роман на Борис Виан, „Загадки на желанието” – към картината на Дали „The Enigma of Desire” и т.н. Този проблем на художествената семантика е заложен и в заглавието на стихосбирката.

Подобна мрежа от смислови връзки допълнително усложнява и вътрешно напластява смисловия потенциал на поетическите текстове, което предполага и различни нива на художествения прочит. А това е едно от големите интелектуални предизвикателства на модерния поетически език.




Премиера:

На 12 май 2012 от 18.30 ч. в Книжарница „Хермес – Централ”, Пловдив,
(ул. “Патриарх Евтимий” 12, срещу хотел „България”)

Книгата ще бъде представена от доц. д-р Жоржета Чолакова.


Още за книгата тук


 

Интервю: "Изкуството - най-прекият път до познанието"

 

Христина Мирчева в непринуден разговор
за своята стихосбирка „Минава нощ, минава ден"
 

Сряда, 16 Май 2012

 
В началото на тази година излезе нейната първа стихосбирка „Минава нощ, минава ден", която включва 26 стихотворения, обединени в три цикъла. Това е книга за Чувствата. За Човека, Времето и Любовта. За силата на илюзията като за най-упоителен заместител на реалността. Стихотворенията са изключително образни и определено докосват сетивата и възприятията на четящия с чувствителността, която блика от тях, и с въпросите, които поставят. Онези вечни питания на търсещия човек за живота, смисъла, любовта...
Минути преди премиерата на книгата, която се състоя в книжарница „Хермес централ", се срещнахме с талантливата поетеса, която беше в очакване на събитието и въпреки лекото си притеснение от това, което предстои, отговори на въпросите ни.
 
‒ Това е Вашата първа стихосбирка, но предполагам, че интересът Ви към писането се е зародил доста по-отрано. Така ли е?
 
‒ Да, много отдавна... пиша от 13-годишна възраст. Помня, че тогава съчиних първото си стихотворение.
 
‒ А защо едва сега се решихте да издадете стиховете си?
 
‒ През 1985 година бях направила опит за издаване на книга. Тя носеше същото заглавие – „Минава нощ, минава ден", беше по-обемиста и завършваше с една поема от студентството ми в Бургас. Поемата се написа сама, докато се разхождах всеки ден по алеята край морето. Морето за мен е мощна стихия, която наистина отключва хоризонти. Тогава дадох ръкописа си в издателство „Христо Г. Данов", но по онова време беше трудно да се издаде книга. След дълго чакане на отговор, протакане, бавене, накрая си взех ръкописа, опитах и в София и после се отказах! След това започнах да се занимавам с куп други неща, но останах вярна на изкуството.
 
‒ Защо решихте да запазите заглавието на старата стихосбирка?
 
‒ Всъщност бях се спряла на заглавието „Драматургия на чувствата", но моята главна редакторка – доц. д-р Жоржета Чолакова, която ми е и близка приятелка, ме посъветва да се върна към старото заглавие. Като че ли „Драматургия на чувствата" е по-разказвателно, запазих го като заглавие на едно от стихотворенията. Наистина, в книгата се говори за режисиране на чувства, за онези чувства, които винаги бушуват като океан в човека, но все пак решихме да се спрем на старото заглавие. Вижте само колко години са минали и въпреки това то си се запази.
 
‒ Това означава ли, че стихотворенията също са писани преди години?
 
‒ Не, стихотворенията, публикувани в книгата, са от последните две години. Истината е, че аз не съм запазила почти нищо от онова, което съм писала през годините. Много от нещата ми са пръснати при приятели, други съм изгубила... и може би е по-добре (смее се), въпреки твърдението на всички, че първите ми творби по нищо не отстъпват на сегашните.
 
‒ Как се спряхте на това заглавие? Защо именно „Минава нощ, минава ден"?
 
‒ Заглавието е провокирано от едно мое запознаване с Библията. Първа книга Моисеева, Битие: „Светлината Бог нарече ден, а тъмнината – нощ. Биде вечер, биде утро – ден един". (1:5). Стана ми интересно защо първо вечер, а после – утро. Разбира се, не можех да си отговоря на този въпрос, както и на много други – по онова време почти нямаше литература за религията... Именно тогава ми хрумна заглавието „Минава нощ, минава ден".
 
‒ Стихотворенията Ви са изключително „дълбоки" и определено докосват сетивата и възприятията на четящия. Кое е нещото, което Ви вдъхновява да пишете?
 
‒ Наистина имам необходимост от вдъхновение, защото много години съм писала, но не поезия. В един момент в човек се отключва нещо, невинаги обаче. То е като заровено съкровище, което трябва да бъде открито. Чакано, но неочаквано. Аз се вдъхновявам от изображения, понеже животът ми е свързан с изобразителното изкуство, от фотографии, от картини – това ме вдъхновява най-много. Много често, когато се разхождам, снимам напосоки и по снимките пиша. Поезията ми е свързана винаги с образа.
 
‒ Тоест, Вашите стихотворения не са Ваша лична изповед, не са отражение на онова, което ви се случва?
 
‒ Поезията ми е изповедна, но и не съвсем, защото мен ме вълнуват изобщо хората, дълбините на душата, в която не можем да проникнем, каквото и да правим. Дори да живеем дълго време с един човек, ние никога не можем да кажем, че го познаваме... ние не познаваме и себе си. Поезията е пътека човек да опознае себе си, а чрез това да опознае и другите. Изкуството за мен е най-прекият път до познанието.
 
‒ Имате ли определени настроения, които Ви провокират да пишете?
 
‒ Да, има. Всички, които прочетоха книгата, ми се обадиха и ми казаха: „Какво става, много е тъжна?!". Но поезията и любовта са това – в тях трябва да има гибел. Аз не мога просто да седна и да напиша едно стихотворение. Трябва да усетя назряването на този момент. Както се казва, поезията се пише по здрач, в тъмното. Говоря, разбира се, за душевно състояние... тогава вече е истинска поезия.
 
‒ Често ли пишете?
 
‒ Напоследък, да, пиша често. Не беше ми се случвало от дълго време. Мисля, че трябва да се пише непрекъснато, всеки ден. Трябва да се експериментира. Респектирам се от хората на словото, които експериментират, възхищавам се. Една моя приятелка – Ивона Карачорова, написа рецензия, която кръсти „В потока на нощите и дните" и направо ме изплаши... в този поток аз мога да се удавя... в потока на поезията, на думите, в потока на живота ние можем да се удавим. Въпросът е доколко сме добри творци, за да плуваме и да стигнем до брега. Така че трябва да се пише – не задължително само поезия. Естествено, трудно е, защото трябва първо да се надмогне мързелът. Иначе, както казва Георги Райчевски, оправданията да не пишем са сто и едно, което значи безкрайно много (смее се).
 
‒ Щастлива ли сте, че стихосбирката вече е факт?
 
‒ За всеки артист това е звездният миг ‒ когато издаде книга. Да хванеш в ръце хартиеното тяло! Няма нищо по-хубаво. Сега има много сайтове и блогове за литература, но съвсем различно е да видиш стихотворенията си в художествено оформена книга. Радвам се, че художественото оформление на моята книга изключително много се хареса от всички. Но една книга нищо не означава. Важно е какво ще стане оттук насетне. Вече искам да я забравя и наистина съм я забравила – вече не я чета, а продължавам да пиша други неща и, дай Боже, да бъдат издадени и те в книга още през следващата година!
 
автор на интервюто: Аница Костова
снимки: личен архив

 

Виж и тук