по заглавие   по съдържание

Георги Чепилев: "ЮБИЛЕЙНИ ДАТИ: 80 години от публикуването на "Страшната пещера" (роман в картини)"

22.04.2016
Снимка 1

През 1935 г. в  български седмичен вестник за деца и юноши се отпечатва в 5 поредни броя комикса „Страшната пещера”. В този роман в картини цифри налагат присъствието си – всеки кадър е номериран. Времето се измерва: има начало и край с набелязването на поредица от съдби. Светът е сцена и всеки иска да спечели - печалбата е неясна като при  играта на ролетката. Но съдбата асоциативно се преплита с правосъдие – право, закон и справедливост. Там обаче, където се гарантират производните три състояния – спокойствие, сигурност и ред за гражданите, там господства полицейската държава.

Такава полицейска държава, която без самата тя да граби или покровителства престъпния свят и без да се меси в стопанските дела на гражданите, е налице в комикса „Страшната пещера”. Особено символично значение има рамката на двойките хоризонтални кадри –  дебнещи опасности и навлизането в нов живот. Нека проследим последните две части от творбата, всяка от по 8 кадъра:

1.     Спасен зад скалата, Дакс обмисля какво да направи

2.     Той се измъква предпазливо

3.     Катери се на отсрещния хълм

4.     Надниква от скалата и съзира долу един разбойник

В първия кадър виждаме героят да седи; подпрял с юмруци лицето, той мислено да се връща назад. Доброто изисква  воля за преодоляване на трудностите и нашият герой не се отчайва, добива кураж и доблест.

Катерещият се Дакс, който смело хваща с две ръце остри скални отломъци, с издигането на десния си крак (за да се изкачи нагоре) представя символ на добродетелта. Пътят на добродетелта е стръмен – възможно е героят да падне, да се нарани, но вече при върха на скалата и върху фона на небето наподобява цветето божур. А там долу  разбойникът – пират, крадец, вредящ, пази нещо.

Какво да  направи героят, за да понесе премеждията?  Дакс решава - грабва един камък и ранява разбойника. Това е животът - неизбежно зло. Така и държавата понякога посредством терор (ужас) слага край на хаоса и несигурността. До този охраняващ разбойник  Дакс намира входа на Страшна разбойническа пещера. Пещерата е тайнствена врата към подземен свят, към тайнствените дълбини на земята, пълни със съкровища. Тъмният триъгълник на пещерата е мрачен отвор към ада, където злото се таи в своя пределен мрак. Героят решава да се спусне в  скритите дълбини. Поваля и връзва  идващата смяна на охраната.  Тежко падащият губи своя човешки образ. Обаче в сянката на смъртта е нужна светлина и Дакс взема факлата и пушката. Става ловец на истината и следва пътя, отвеждащ го до потулените и скрити тайни в незнайната  пещера. Но да продължим по следите на комикса:

5.5  Около каменна маса разбойниците  пируват

5.6  Дакс не се бои, изчаква търпеливо, докато всички се напият

Скрити и неизвестни, под защитата на пазачите, разбойниците добре си живеят. Радват се на придобитото с кражба богатство.

Дългът и отговорността въвеждат ред в обществото, а редът е основа на живота. Милиардите клетки са във взаимовръзка, защото се подчиняват на един съвършен ред. Както и в необятния звезден свят всичко се подчинява на един ненарушим ред. На здраво установен ред се дължи хармонията в обществото и държавата. Редът и законът са най-важните елементи в живота, защото светът се крепи само на принципа на хармонията. Но неправдата нарушава този принцип и заради това избухват сили, за да я премахнат. Рано или късно делата на насилието рухват:

5.7  Дакс хвърля примки по разбойниците, завърза всички.

5.8 Призовава няколко конника на помощ и отвежда завързаните в града. Дакс е посрещнат с „ура” и заслужено получава най-големия пай от богатствата на пещерата. (край)

Общественият контрол върху действията на всяка власт е не само полезна, но и необходима. Днес у нас това е рядко явление, предимно вирее и вилнее „критиката” на дребните интереси, на личната заинтересованост, на низките домогвания, на подлостта и клеветата - преценката през тясната призма на дребнавия егоизъм. Въпросът е как всеки българин се справя с този черен ъгъл. Болестта на злоезичието се състои в това, че се осветяват образите, поотделно или заедно, с черните лъчи на собствения зъл и черен душевен ъгъл. Разбира се, черен ъгъл има у всеки човек. Но заглушава ли се напълно или се проявява понякога в живота? Или черният ъгъл подчинява на себе си човешката душа? Това е от значение. На българското общество не е нужна свобода на злоречието. Да подценим, да унизим, да подбием авторитет – това е едно от най-честите явления на родното всекидневие. С голяма енергия и настървеност се нахвърляме едни срещу други с цел да  унизим, да съсипем, да отмъстим, вдъхновени от злоба, завист и вражда. В детските приказки се разказва как някои хищници решавали съдбата на кротките животни, чиито имена не харесвали: „Дръжте да ги изядем!” Това е резюмето на безбройните клюки, интереси, доноси и пр., които пълнят медиите. Често пъти у нас с презрение се говори за „българска работа”, но изразът като форма е от чужд произход – казва се „българска”, а не „нашата”. Ние, българите, в личните и обществени прояви имаме и много ценни качества, затова несправедливо е  широко да разливаме този израз и да го превръщаме в национален облик. Така човек започва да губи вяра във възможностите за по-добър живот.

 Макар да е истина, че от години летим надолу. Българинът, объркан от  социализма, нямаше нито смелостта, нито подготовката да посрещне промените. Мълчаливо се търпяха управници и се понасяха лишения с надеждата за доброто на страната. Но резултатите са известни – печални, трагични и смешни. Тръгваме по улиците и срещаме хиляди нещастници, прегърбени под икономическата тежест. Срещаме и стотици, които поне външно изглежда се чувстват добре в своите автомобили.

 В най-модерната епоха от развитието на човечеството България е превърната в изоставена дрипава и набръчкана старица, простираща  ръка за помощ към един безименен, анонимен „доброжелател” с дълга желязна ръка и хиляди лица. И най-малката неправда, дори най-малкият пропуск от страна на тези, които трябва да носят справедливост, се отразява болезнено в душата на забравените сънародници.

Поуката от комикса „Страшната пещера” приканва всеки самосъзнаващ се да положи лични усилия за настъпването на по-оптимистични бъдещи дни за България.

 


 

© Христина Мирчева