по заглавие   по съдържание

Рашко Сугарев: "Цената на свободата е винаги висока"

26.05.2016
Снимка 1

Разговор на Владимир Попов с писателя Рашко Сугарев, май 1993 година

 

"Войната свърши и хората бързо я забравяха" е първото изречение от първата ви книга, издадена преди 23 години. Гледате ли на литературата като на спасена човешка памет?

Избързал съм с двадесет години. Войната беше икономическа. Соцлагерът подписа пълна и безусловна капитулация чак през най-късната доба от годината 1989-а. Следователно и встъпителното изречение от първата ми книга е лъжовно, а с каквото се напълни новият съд, до края все на това вони.

Според Уилям Фокнър – американец и нобелист, „литературата е много мъчна работа – почти невъзможна“. Десетина писатели обслужват един век. Останалите са неудачници, макар и в различна степен. Случаят със соцреалистите е неспасяемо тежък, доомъчняван от следното. Парите ни бяха за „джоб парасъ“, а частната собственост се свеждаше до леха с малинки в градинка. От тази чудовищна перверзия животът се запревръща в пустиня – житейска и литературна.

Нещичко ще оцелее все пак – нещичко от детската литература и повечко от историческата книжнина. В останалите книги съществуват немалко страници, свидетелки за изживения от нас живот – има ги. Абзац по абзац да се възстанови цялото би могло – все си е памет, познания за един отминал живот, от който обаче потомците с нормално житие-битие едва ли ще се интересуват. Обратната възможност, в случай че ни оценят и разберат, би била зловеща поличба – знак точен за непроменяемост на света в по-добра посока.

Вие сте един от най-неконвенционалните ни съвременни писатели. Съзнателно ли поехте този риск, или следвахте творческата си природа?

Свестният писател през целия си живот пише една и съща книга. Той е скучаещ стоик. И още – мъченик. Рутината обаче е хубаво нещо. Доброчестно придобитата рутина след време възнаграждава и читателите, и техния автор.

Моят случай е злокачествен. Докато пишех, все гледах на мен да ми е интересно, а за читателите си нехаех. Меценат беше държавата. Затуй си и разрешавах да „рискувам“ до 101 и обратно. Личните ми експерименти бяха и личният ми щит, зад който се криех от идеологемите на идеолозите. Насмогнах да избягам от отегчителната рутина, но насмогнах да разкарам и читателите си – разбягаха се. Бях и егоист. Писателят е изобщо егоист, ала и най-безкористният егоист.

Затуй и оцелях – почти. Нещо повечко. В най-несвободното време насмогнах да изживея живота си както на мен ми харесваше – свободен до неправдоподобност. Инак самата литература – нормалната – е нещо по-просто и по-сложно от личните ми текстове. В този смисъл платих висока цена. Що да сторя? Цената на свободата е винаги висока, а при изживения от поколението ми живот беше и неистово висока, уродливо висока.

По образование сте лекар психиатър, а в живота – професионален писател. Как си обяснявате, че колективното безумие се създава от съвсем нормални индивиди?   

Този въпрос ме затруднява прекомерно. Би трябвало да го отправите към някой умствено издигнат писател, ерудит и мислител, какъвто не съм.

Моя лудост дели хората на писатели и всички останали, което не означава, че останалите „други“ са нормални. Напротив. Писателят безумства за себе си – нему професията е такава, а творчеството на нормално лудите се зове масова психоза, сиреч колективно безумие. Писателите стават за връзване – числото им не е голямо. Но как да озаптисаш под усмирителни ризници, да речем, 100 милиона комунисти, 50 милиона фашисти? А числото на националистите не се знае въобще. Е, кажете, кой е за връзване и кой за развързване. Горното твърдение няма начин да не погневи извънредно много хора. Ще възроптаят, знам си, тъкмо неизличимо „нормалните“. Що да сторя? Психиатрията ме е научила да знам, че човек е болен до мига, в който не започне да осъзнава болестта си, а това се случва много рядко и по изключение.

Остави се, холан. Несмислено светът светува.

Свидетели и участници сме в нови и не само български „преображения господни“. Кои са все пак според вас неведомите сили, които движат този свят?

Не знам. Не ги знам. Направих съответните справки, сторих си труда – но по тези, бих казал, разпътни въпроси за пътищата всички енциклопедии мълчат. Библията също. Даже Достоевски. Ама то, аслъ, щом господните пътища са неведоми, като как стъпващите отгоре им да бъдат обладани от ведоми сили?!

Нагъл съм. Комай попрекалих. А тъй като ми се ще върло нормалните четци да ме отпишат от върло лудичките и запишат пò към себе си, при поносимо лудичките, време ми е да засладя слуха им, да изполитиканствам нещичко.

Имало едни комунисти – няма ги вече. Почти. Рухна най-обществото на най-човеците. Найчовците затрупаха себе си под себе си и туй е една окейска развръзка. В същото време тяхната природа – на найчовците, беше доста нещо писателска, сиреч несмислена. Писателят, както се разбрахме, е властелин – абсолютен господар, но под Бога и след Бога все пак. Найчовците обаче си разрешиха да яхат писателите, та от раменете им белким се издигнат даже над Божието чело с четири и повечко пръста. (Според мен да яздиш писател и да яхаш дявола е едно и също, но не в това е основната им грешка.) Тъй, повдигани от писателските плещи, найчовците взеха да проповядват едни работи, за които Бог не е дал на населението ни уши, ни очи, ни разум. Едни, в най-добрия случай, едни умни глупости, крайно вредни и безкрайно безприложни предвид споменатите божествени липси – ни очи за тях, ни уши, ни разум, ни нищо.

Бог се погневи и бишна найчовците. Да, Бог ги бишна, но случилото се не е чак преображение господне, а само завръщане при нормалните сетива, при дадените от Господа на човека уши, очи, разум. Всичко туй, изразено с езика на психиатрите, се зове „здравна равновесност“ или поне пропътица към здравната равновесност.

Междувременно наказание очаква и писателите, дето разрешиха на найчовците да ги яхат. Лично аз, като се явя пред светлото лице на Господ – навярно скоро, скоро, ще му река ето що:

„Господи, отлично ме знаеш, за да те лъжа и заблуждавам чак сега. Не ме щеш, Господи, затуй пък дяволът дава за мен рушвет. И за тази орис – дето бях до средата твой, Господи, а от средата нагоре дяволско изчадие (може и наопаки), кому съм принадлежал по-много и защо, таз грижа оставям на вашата съвест, да бъде вашата воля, както вие решите.

Да се борят за душата ми, Боже, и никой да я не спечели, беше моята най-първа, комай единствена и най-писателска любов.“

 

  • От книгата СВОБОДЕН ДОНЕПРАВДОПОДОБНОСТ, Статии, есета,       миниатюри, наброски
  • ИК "Жанет 45", 2016
  • Съставители: Георги Башиянов и Георги Величков

 

Повече за Рашко Сугарев в Уикипедия тук

Снимка: Рашко Сугарев, личен архив на Георги Лазаров

В слeдващия брой на "Диаскоп" очаквайте есета и миниатюри от книгата на Рашко Сугарев "Свободен до неправдоподобност"

 


 

© Христина Мирчева