по заглавие   по съдържание

Варужан Восганян: "Яков Зеведеев"

28.08.2016
Снимка 1

 

Разказът "Яков Зеведеев" е от сборника на съвременния румънския писател Варужан Восганян "Игра на сто листа и други разкази", изд. СОНМ, в превод от румънски на Ванина Божикова, художник - Борис Праматаров

 

"Светлината е различна.

Свободата се свързва с определен вид светлина. Тя се явява съвсем различна за затворения в тъмница. Светлината на свободното състояние е чиста, сякаш пиеш от бистър извор. С устни, долепени до водната повърхност, като кошутите. Прохладни капки пръскат страните ти, прокарваш влажни пръсти през косата си, изпитваш усещане за свежест.

Светлината в тъмницата е сякаш пиеш от песъчлива стомна; зърниста, мътна вода. Подобно на водата, и светлината може да е течаща или застояла, бистра или мътна. Подобно на водата, тя няма вкус, но може да бъде вкусна…

В затвора водата имаше вкус на ръжда, сякаш беше смесена с кръв. Когато е чиста, водата е безвкусна. Така и светлината, когато е чиста, е безцветна. Светлината в тъмницата беше жълтеникава и нездрава. В началото не го осъзнавахме. Но постепенно тази измъчена светлина изцеждаше силите ни. Ставахме по-бледи, лицата ни бяха по-бели от светлината. На свечеряване приличахме на привидения. Като се замисля, може би бяхме точно това…

Казват за призраците, че за разлика от хората не могат да се виждат в огледалото. Около нас нямаше нито едно огледало. Нито едно лъскаво парче, в което да се сблъскаме със собствения си лик. Понякога си мислех, че ако се срещна със самия себе си, няма да се позная. Когато излязох от затвора, осъзнах колко съм бил прав. Докосвах страните си, кожата шумолеше като страница от вестник, носът ми се беше изострил, а устните – изтънели. Не разпознавах нищо в себе си, но отдавах това на треперещите си пръсти, а не на издадените скули или на кожата, която се мъчеше да ме покрие, сякаш костите отдолу бяха прораснали. Когато зърнах отражението си в лъскавата витрина на един магазин, понечих да се поздравя като непознат и осъзнах, че пръстите ми нямат никаква вина.

Но имаше още една причина, поради която можеха да ни смятат за призрачни същества. Това, което ни помага, но го осъзнаваме едва когато започне да ни липсва, е, че част от нас си отдъхва заедно със сянката. Би могло да се каже, че сянката, която хвърлят телата ни, носи покой. Нещо като да спиш изправен. Сънят е сливане със собствената сянка. Но сънят не е достатъчен, от време на време в будно състояние към него трябва да се добави дрямката на сянката. Колкото по-издължени са сенките, толкова по-добре се чувства тялото. Ненапразно поетите възпяват най-вече изгрева и залеза… Каква мощ би имало слънцето, облегнато на хоризонта, без плътната сянка, на която да се осланяш?

Именно енергията на живата светлина дава на тялото правото да има сянка. Не се смей. Да имаш сянка е едно от основните човешки права. Едва когато ти го отнемат, осъзнаваш колко ужасно може да бъде.

Аз го разбрах твърдо късно, докато не спирах да се питам защо стените на затвора ми се струват по-тесни и защо, макар понякога да минаваха цели дни, в които не правехме нищо друго, освен да се гледаме, неподвижни и неспокойни като гущери, се чувствахме изтерзани. Светлината беше прекалено мъждива, за да очертава телата ни. Като вълна, едва покриваща стъпалата ти. Затова телата ни нямаха сянка. Беше свят без сенки, ние бяхме собствените си сенки. Телата се издължаваха и се смаляваха вместо сенките ни. Ставите пукаха, челюстите зееха, скулите се изпиваха и се удължаваха. В други случаи черепите се смачкваха, костите притискаха ставите, стъпалата се разширяваха като при охлювите и ни смаляваха. Представи си едно вечно Прокрустово ложе, в което постоянно, по един или друг начин, не се побирахме.

Копнеех за сянката си повече, отколкото за жена. Седях с лице към стената и си я представях. Бих започнал да удрям главата си в стената, докато я счупя, ако знаех, че заедно с кръвта там ще остане и сянката ми.

Поради тази причина някои цветове липсваха. Спектърът на светлината приличаше на гребен с нащърбени зъбци. Като че ли цветовете избледняваха в краищата, не знам точно, но със сигурност липсваха бялото и черното. Вместо черно виждах единствено сиво. А дори най-дръзкото бяло бе жълтеникаво като яйчен жълтък, стичащ се от черупката. Единственият начин да видя черно беше мракът, но в килиите ни никога не ставаше тъмно. Постоянно светеше една слаба крушка, достатъчна, за да осъзнаеш, ако се събудиш през нощта, къде се намираш, и достатъчна, за да могат онези, които гледат през шпионката, да наблюдават какво се случва. И достатъчна, за да знаеш, че нямаш правото да се чувстваш сам, че няма никакъв начин за уединение.

Когато за пръв път ни изведоха на светло, сякаш някой изля ведро със светлина върху главата ми. Очите ме заболяха, зениците се стесниха, едва успяваха да погълнат толкова много светлина. Очите ми се бяха свили като подложен на глад стомах, който едва съумява да поеме шепа храна. Изтрих с тази светлина ръцете, страните си, сякаш се миех с кладенчова вода. И така се сприятелих с моето огледално изображение, което, макар да не беше с мен в затвора, бе поело върху себе си доказателствата за моя престой там. И най-вече се сприятелих със сянката си, единствената, която отвъд всички изтезания, на които бях подложен и които изтерзаха тялото ми и покриха лицето ми с бръчки, остана непроменена. Ето защо, когато отново срещнах сянката си, макар че след излизането от затвора хората бяха създали празнота около мен, не се чувствах толкова самотен. Да имаш единствено светлина не е никак малко."

Филип остана с химикалката в ръка. Старецът гледаше през прозореца там, където светлина се изливаше по перваза във вид на бяла птица. Но се замисли за нея повече от необходимото и птицата отлетя. Тогава старецът се обърна с усмивка:

— Какво правиш? Не пишеш ли?

(откъс)

 

За автора и преводача

Варужан Восганян (*1958) е съвременен румънски писател и поет, познат на българския читател с дебютния си роман „Прошепната книга“ – едно от знаковите произведения на съвременната румънска литература, разтърсващ разказ за изгнаническата участ на арменския народ, но и за добитата мъдрост, за съхранената жизненост и устойчивост, превърнали се в основа за оцеляването.

Именно от перспективата на „Прошепната книга“ може да се чете сборникът „Игра на сто листа и други разкази“, публикуван в Румъния през октомври 2013 г. Той съдържа шест разказа, които говорят за безпокойството, търсенията и несигурността на нашето посттоталитарно съвремие, за множеството все още неизлекувани травми на комунизма и за болестите на прехода към демократично общество – комунистическите лагери и нечовешките изтезания, опитите за бягство през Дунава, неизменно завършващи с разстрел, преследванията от страна на „Секуритате“, протестите на миньорите (т. нар. „минериади“), битката с миналото, с призраците на предишния режим, „болестта на липсата на посока“. Героите в тези разкази са маргинали, отхвърлени от триумфа на историята, които щастието е забравило да навести: неудачници, просяци, сакати, хора без семейства и професия, ранени прекомерно от живота и именно затова имащи специални отношения с времето.

Ванина Божикова (*1975), преводачката на тази книга, e преподавател по литературен превод и съвременен румънски език и литература в СУ „Св. Климент Охридски”. На нея дължим преводите на произведения на повече от 20 класически и съвременни румънски писатели, сред които Йон Лука Карагиале, Йоан Славич, Стефан Банулеску, Йоан Грозан, Нора Юга, Лена Константе, Мирча Картареску, Чезар Паул-Бадеску и др.

 

Книгата е част от проекта на издателство СОНМ „Разказът – един пренебрегнат жанр“, подкрепен от Програма „Креативна Европа“ на ЕС.

 

Публикува се със съдействието на изд. СОНМ и Калоян Праматаров.

 


 

© Христина Мирчева