по заглавие   по съдържание

ТАЛАНТЪТ Е ВЪЖЕТО

24.04.2013
Снимка 1
Рецензия на Христина Панджаридис за стихотворенията на Деян Енев 
"Деян Енев - Стихотворения / Бойко Ламбовски - Разкази"
 

Поезията е вдигаща се мъгла, след която денят е невъобразимо изненадващ. Пречистен. Ние просветлени и почти прогледнали.

Поезията е здравата ти ръка – помага да избършеш наумилите се да се появят и да издадат безсилието ти сълзи.

Поезията е желанието да продължиш със свои думи. Да имаш своята песен. Своята магия и своите си тайнства.

Вълнуващи стихове /за мен/ са тези, след прочита на които оставаш учуден. Разклатен. Разтворим в красивото. Побелял от снега, дето вали над главата ти, а ти не забелязваш.

Светът на чудесата, на затворените врати – отварящи се само нощем и единствено на посветения, е поетичната територия на Деян Енев. Понякога истината може да се погледне в очите, и в огледалото, да се понесе изречена като поезия. Фенерът на поета са стиховете му. Неговата самоличност се разкрива при четене между редовете. Не се интересувай от ръста му, възрастта, навиците, страстен пушач ли е или не. Прелиствай книгата и ще намериш повече отговори, отколкото би понесъл...но нали си търсач, нали питаш, нали трупаш безсъния в размисъл...

Стихотворението „Този човек каза“ е метафора на желанията ни. Желания, които се сливат с кръвта, стават на кръв и ни движат до края. Не прилича ли човек на мечтата си, не са ли в даден етап неотделими, първи приятели...

      „Този човек каза
       че може да построи мост
       над реката
       Запретна ръкави
       и започна да пренася
       камъни“
       . . . . . . . . .
      „И над нея нямаше мост
       Само на единия бряг
       се издигаше
       каменна фигура.“
 

Образност, събрала битието „от –до“. Нищо излишно. Нито една лъскава завъртулка. Наглед щрих от същността ни. И се опарваш от целия смисъл. И задълбаваш в себе си. Питаш се: аз ли съм или ми се привижда.

Желанието ли е злоупотребило с тялото и  духа или те са избързали по пътя преди него. Състояла ли се е срещата? Читателят ще реши. Поезията не е формула, нито пътна карта.

Филмова лента на настоящия палячо в цирка и бивш артист е стихотворението „Той беше артист“.

       „На манежа той излиза
       след лъвския номер“
 

Всяка вечер разсмива публиката, работи. Смехът му е част, основата на професионалните задължения. Смехът е по лицето му, в дрехите и поведението. Смях очакват от него, платили, за да ги разсмива.

        „Той е палячо
        Утре пак ще се смее“
 

Лъвът не случайно се „разхожда“ из цялото стихотворение. Царят на животните е символиката на миналото и несъстоялото се светло настояще, но не и реалността – ярка, жива и нароила се и напоила  сънищата. Те принадлежат на бившия артист. На сън той е истински, на сън е това, което го крепи. Не е преструващият се на веселяк добродушко. Ръсещ смях като конфети. Обличащ костюма и преструвайки се на друго лице, изпълнява ролята си във вечерта. Да, роля, която му е безвкусна, но неизбежна.

Произведението е едно надзъртане в тъмната стаичка на всеки, където любопитството и шума са непоканени. Не е ли често гримиран, изопачен характерът на „лъва“ в нас, не е ли запушена устата му, за да не се разклаят устоите на привидната спокойна лакираност, защото ако „въздъхне саваната“ с „лъвското си ридание“ биха се пропукали стените на благополучието и моралните задръжки. Истината ще олющи боята, сложена за блясък и успокоение. Кога сме фалшиви и кога сме истински? Винаги ли се движим и преливаме от едното към другото?

Майсторът на късия разказ, товрецът, който не пази мълчание за наводненията и ветровитите места в делника ни, ще „хванем“ в стихотворението „Господи защо разбираме“. Чувствителното сърце тупти между строфите. Разказвачът и поетът са си хванали ръцете и споделят.

       „Научи ни да дадем на просяка –
        и когато не проси“
 

В „Донесете чашите“ надеждата и реалността се сблъскват, за да напомнят отново на колко далечни разстояния са и как с първата радваме тайните кътчета на представите си, а с втората битуваме. Как разделяме себе си на части: външна за другите, вътрешна за себе си.

       „Изтриха прага й
        мъжките стъпки
       а няма кой да оправи покрива“
      . . . . . . . . . .  . .
      На единия остави сърцето си
      на другия поля да се измие“
 

Радвам се на поетичните находки, за които литературните критици биха могли да пишат надълго. Не мога да отмина „Джуджетата живееха в края на селото“. Дванадесет реда, а са събрали опит и мъдрост, преплели темата за малкото и голямото. Малки ли са големите неща или е обратно? В голямото колко пъти от малките се побират и не започват ли да се големеят, когато се настанят удобно? Малкото се качва на раменете на голямото /джуджетата на великана/ и добрините добиват огромни размери. Доброто не се забравя. Изгревът е за света на ниските и на високите. Остава само да го потърсиш, видиш и възкликнеш!

Стиховете са съкровени пътеки, помогнали на Деян Енев да премине от едно състояние към следващо. Въжето, което се е навивало около него и го е съхранило, той не пренебрегва. Не захвърля и болката  - не онази, която те зарива и не оставя въздух за дишане, а болката сила, болката търсачество, болката, с която опитваш да си на сянка, на слънце, а защо не и да ù затвориш очите.

 Поетът признава и споделя:

       „Талантът е въжето
        на което висиш
        над пропастта“
 

Той не се страхува да гледа надолу. Високото води началото си от ниското. От мъртвилото до слънцето.


 

ВИЗИТНА КАРТИЧКА

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор".

Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012), "Деян Енев - Стихотворения/Бойко Ламбовски - Разкази" (2012). През май 2013 предстои да излезе от печат неговата нова книга "Внукът на Хемингуей".

През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България".

                                                                                                               справка: "Портал Култура"


 

Стихотворения от Деян Енев тук