по заглавие   по съдържание

Илия Николчин: "Трусът"

16.09.2016
Снимка 1

ПРЕДГОВОР

В бележка, която открихме в архива на баща ни, той твърди, че през 1975 година, когато завършва „Трусът“, той го предлага в едно-единствено издателство (не уточнява кое), което го отхвърля. За да проучи Кулските събития около колективизацията и да напише романа, той напуска работата си във в. „Народна младеж“ – нещо, което, по собствените му думи, номенклатурата не мoже да му прости. По тази причина, а и съзнавайки, навярно, че не е направил в разказа си нужните компромиси, той не намира кураж да предложи книгата на друго място.

Върху самия ръкопис обаче, втори машинописен екземпляр, е нанесен входящ номер от 1990 година, което ни кара да мислим, че веднага след промените той се е опитал да предложи романа на някое издателство, което все още е работело с входящи номера. Очевидно със същия успех, както през 1975-а.

През последните години от живота му на няколко пъти сме го питали за този ръкопис. „Няма го – казваше, – изгуби се.“ В архивите му обаче той се намери – наистина, в папка с друго заглавие, – така че не сме сигурни дали действително го е смятал за изгубен, или се е бил отчаял, че ще дойде някога времето за неговата гледна точка, според която хората не се делят на напълно добри и напълно зли, на идеологически прави и идеологически неправи, доколкото всички те са впримчени със страстите, слепотите, злопаметствата, надеждите, прозренията си, с ограничените си човешки силици, да решават с непредизвестен резултат задачите на една история, стоварила се върху тях като стихийно природно бедствие.

Поне такива сa неговите хора, изчезналите днес селски хора на Северозапада. При все че Кулските събития са в основата, голяма част от описания в „Трусът“ свят е от Белоградчишкия край, от села като Стакевци и Ружинци, които баща ни познаваше най-добре.

Миглена и Ива Николчини

 

В наше време, когато обект на човешката дейност стана практически цялата земя, резултатите от въздействието на човека върху природата могат да се сравнят с действието на най-могъщите тектонични сили...

Съвременен философ

 

ТРУСЪТ

Другата част на капката, всъщност малка капчица, капна от буковата фунийка и потъна в изсъхналата през студовете земя. Тя също не остана сама и като се превръщаше в подземни ручейчета, рекички и реки, насочи се към глъбините. Земята прогизна, подгорските свлачища шупнаха като тесто, препълнило нощвите, раздвижиха се скали и земни пластове. Дълбоко някъде вдън земи, над кухина, която можеше да побере република Албания и княжество Монако, страхотни земни маси очакваха една-единствена капчица, за да се срутят и разтърсят области и щати. Капката се приближаваше. А през това време подгорци спяха и в просъница чуваха звън на капчуци и цвилене на тодоровска кушия.

ВТОРА ГЛАВА

Вехти старци ме заричат: пиши, ти имаш дар слово, опиши, докато сме здрави и още помним Подгоре. Пиша аз, в наше село всичко се пише. Гръм да удари, овца да отнесе, бележа. Земята се разтресла, на небето се появила опашата звезда – също и това. Не се губù по дребосъци, вдигат тояжка старците, напиши за подгорци, какви сме, що сме, че утре хептен ще ни заборавят. Де днес, де утре, сега за изтървания бик, друг път за бясното куче – отлагам. Тая нощ няма отлагане, моливът изострен, тетрадката чака. От Балкана, та дори до Дунава равнината тръпне като млада дойка, готова да накърми села и паланки. Реките текат бистри във ведро време, цветни през дъждовете. Над угарите прехвърчат врани, грачат, невестулка белва коремче, повдигнала предни лапи, и пак се скрива в бучиниша. Пчели жужат, мравки и калинки пълзят – живот. Сред баирите, между планината и полето, на място сгодно и примерно, се намира Подгоре. Откакто свят светува, тук е имало село и ще има довеки. В древни времена ще е било на местността Градище. Горе има белег от каменен дувар, намирали сме и медни парички. Подир време 12 слязло на Селище – там и сега има парчета от делви, в угарите сегиз-тогиз се белва човешки кокал. Едри ще са били, нашите пищялки изглеждат като врабчови крачка пред костите на старите подгорци. Осиковци хихикат, че когато нашите се преселили под Столоватата планина, тук да е било гъсто и диво и да са сварили диви човеци. Голяма ревност имали да хванат един от тях, само че ония бягали през глава в дупките и мъртвинията, та ги подлъгали с ботуши. Най-дивият се вмъкнал в ботушите, така го опито- мили. Не ми се хваща вяра да е било така, съседите се надсмиват и заяждат, едно е вярно, че подгорецът си е малко нещо див. Кръвта му лесно пламва, пръстите се свиват в юмрук. Пийне ли по сборове и сватби, чуе ли думи отровни, няма сам-там, налита на бой. Да не говорим за делби и разлъки, за разпри по синури. В пояса на всеки нашенец е затъкнат нож и той не е само за рязане на хляб и пъпеши. Добре е, че както пламва, така и угасва, та вчерашните врази днес са първи акрани и сътрапезници.

Подгорският селянин е прилежен стопанин и подгорската земя – берекетна. По баирите стават хубави лозя, отело и тамянка, край Златарица са се нанизали бахчи и градини – ум да ти зайде, на равното – жито и кукуруз. В Столоватата планина ливади много, паша тлъста, търнинки и глогинки. Посред зима да изпаднеш сам, пак няма да останеш гладен. Дащна е нашата подгорска земя, ама и тя иска тичане, залягане. От тъмно до тъмно се трепят подгорци и като го погледнеш – пак мършави и недохранени, пак дрипави. На всичкото отгоре е и смолница, та плиснат ли дъждове, децата ходят с кокили на училище. Не дай боже през тези дни някой да падне болен в полето. По три чифта биволи впрягаме, за да го измъкнем, че след това и на фелдшера, и на гробищата.

Когото и да попиташ в тоя край, ще ти каже, че по едно време от Подгоре са излезли девет попа. Което ще рече, че селото е културно, снабдявало е и други села със свещеници. Един от тях, поп Лилко, не направил икрям на пашата, турците го хванали и хвърлили в дупката „Миризливка“. Епитроп Петко изоставил калимавката и станал комита. Разправят, че поп Мартин да е бил от Подгоре. Знае се, че в Стара планина, от Тимока чак до морето, всяко село си има в приказките по един поп Мартин. И не само поповете, всички подгорци са народ прилежен, но и избухлив, работлив, но и хитър. Езикът им – сол и пипер, имената – зверски. Ако нашенецът не е Вълко, то ще е Велко, не е ли Вълкан, Вълкадин ще е. Най-големи препирни си имаме с осиковци. Откакто подгорските големци отклонили трена, та вместо Подгоре жп спирка стана Осиково, с тях не може да се приказва. Ние им викаме „либета“, че не са мъже като мъже, да псуват направо, ами си помагат с „либе“. Добитъка хокат: „Де, мома либе краставо“. Помежду си се закачат: „А бе, либе шантаво“ или „Либе смотано“. Освен това ги задяваме, че с вили пренасят орехи и цедят вода през решетка. Те не падат по-ниско и ни набедиха, че сме имали девиза „Гъста манджа, комово вино и лански невести“. Освен това измислиха ни прякор „женките“. Цяло българско знае, че от памтивека употребяваме такава благословия „Дий, жено щетна“– това за добитъка ; „Женко глуа, разбираш ли от дума“– това за мъжете, и накрая за жените: „Тая женка женската“.

Тук трябва да отбележа, че подгорецът е сговорлив и гостоприемен. Кой кого срещне, било познат, било непознат, ще го поздрави и заприказва. Велика Сръндачката, като отишла в града, докато премине от единия до другия край на чаршията, казала деветдесет и девет пъти „Добра стига“ и триста и тридесет пъти „Помага бог...“.

ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА ПЪРВА ГЛАВА

Слънцето се издигна над хълмовете и преспите в градините пламнаха. Асен Сръндашки потупа Кьорчо по шията, метна се на седлото и го подкара по тясната уличка. Времето беше меко, от тараби и плетища се вдигаше пара и на младежа му мина през ума, че всичко иде от южняка. И слънцето щеше да бъде студено, и водата нямаше да шурти във вадите, ако не беше неговият живителен повей. Избиколи размекната преспа, прескочи бъбрив порой и зави към мегдана. Яздеше в лек тръст и си помисли: подхожда ли на един кибик, махараджа на кибиците в Подгоре, да яхне сляп кон и още повече – да участва в кушия? Чиста изневяра на тайния устав. Мястото на кибика не е в каретата, а зад стола на играча, където се усмихва презрително на дилетантите или многозначително намига. Така и на надбягването – трябва да стои отстрани на насипа, да съзерцава отвисоко и да раздава остроумните си присъди. Асен опита да се погледне отстрани и въпреки възгледите си, одобри осанката си на високия красив кон. Хубаво е да гледаш отвисоко на тоя свят, дявол го взел, та макар да седиш и на чужд кон.

 

Откъс от романа на Илия Николчин "Трусът"
ИК "Жанет 45", 08 август 2016
Оформление: Христо Гочев
Цена: 16 лв.
Брой страници: 258

 

Публикува се със съдействието на ИК "Жанет 45".

Още по темата на страниците на издателството тук

 

 


 

© Христина Мирчева